През февруари по улиците на цялата страна излязоха десетки, дори стотици хиляди хора. Поводът – хората бяха ужасени от високите сметки за ток и парно. Причината обаче бе друга – желанието да не се живее живот, диктуван от шепа олигархични кръгове. През февруари протестиращите поставиха искания за смяна на системата. Тогава протестът успя да излъчи няколко човека, които да легитимират официално исканията. Тактическата оставка на Бойко Борисов обаче не позволи да се стигне до диалог, който да вкара нужните решения в правителствените заседания и в законодателния орган – парламента.
През юли отново десетки хиляди хора излезнаха на протест. Поводът – назначението на Делян Пеевски за директор на ДАНС. Основната причина обаче си остана същата, която изкара хората през февруари – желанието за изваждане на окопалите се във властта олигархични кръгове. След първите масови протести и няколкодневните обсади правителството свали гарда и даде на заден ход. Като един капитулирал противник, който даде сигнали, че е готов да бъде поставен под контрол.
И тук стана българската работа – вместо от позицията на силата протестът да наложи своите условия, хората от площада така и не успяха да поискат своето. Вместо да се поискат разваляне на заробващите договори в енергетиката, промени в изборния кодекс, разследвания на подслушванията, ревизия на приватизационните сделки, площадът просто продължи да вика „Оставка ! Боклуци ! Оставка ! Боклуци !“. В същото време не бе излъчено нито едно лице, което да канализира всичката тази енергия. Което да застане достатъчно убедително срещу опонент като Мая Манолова и да й докаже, че промените в Изборния кодекс могат да бъдат приети не за шест месеца, а за две седмици. Или друг, който достатъчно настойчиво да принуди премиера Орешарски да даде точна разбивка, за какво ще се харчи новият милиард лева.
Е тука мога само да кажа – няма никаква логика ! В момента почти всичките ми колеги и приятели от фейсбук са на площада. Докато при протестите през февруари големият отсъстващ бяха независимите журналисти и блогърите. С ръка на сърцето принавам, че и аз стоях настрана. Предпочитах да отразявам протестите, да взимам интервюта, но да не взимам страна. Сега осъзнавам, че тогава донякъде сгреших. Упорито набиваната теза (която между другото се лансира и на сегашните протести) за платеното протестиране не издържа. Тогава имаше хора, които поеха отговорност да излязат с лицата и имената си. Дончо, Ангел, Янко, хората от софийска протестна група, хората от Варна, Пловдив. Дори и комични фигури като Йоло Денев. Нито един от тях обаче не беше блогър или журналист.
Ако някой не знае и в момента Дончо и Янко са всеки ден на протеста.Те бяха първите, които официално призоваха към протест, след като напуснаха среща с премиера заради назначението на Пеевски. Този път те не се афишират като организатори. Защото на протеста има достатъчно „умни и интелигентни“, които да поемат инициативата. Точно представителите на четвъртата власт трябва да бъдем хората, които да направят политическата система да си говори сама. Стига сме гледали отстрани. Ако някъде има останали честни хора, то това са из нашите среди. В момент на криза, когато не са останали други чисти обществени фигури, точно журналистите и блогърите можем да бъдем лицата на едно истинско гражданско общество. Извънредните ситуации изискват извънредни мерки. Дори и ако се наложи да нагазим в мръсотията, наречена политика. Независимо от изключително негативния пример на Волен Сидеров, който от журналист стана политическо посмешище.
На предните избори гилдията има голяма вина, че остави хората от протеста без подкрепа. Аз бях един от малкото, които макар и с голямо закъснение, застанаха с лицето си и името си зад каузата. Въпреки, че и аз отнесох негативи заради впускането си в политиката. Независимо от това въобще не съжалявам ! Въпреки невъзможната кауза, изразходваните средства да си финансирам кампанията, времето далеко от семейството. За сметка на това спечелих приятели, съмишленици, а и не по-малко важното – нови читатели. Разбира се не бях сам – може би ние бяхме единствените участници в изборите, където четирима от водачите на листите бяхме журналисти. И въпреки липсата на средства, липсата на кампания, манипулациите в изборите, липсата на участие в изборните комисии, на нас ни дадоха доверие 16 хиляди българи. А представяте ли си какво би станало, ако ние не бяхме някакви единични случаи, ако отговорността да поискат властта за хората сега поемат доста по-известни и имащи авторитет колеги? Няма значение дали ще бъдат в една или много граждански листи, дали ще бъдат при сините, зелените, пембените или червените. Много от колегите питат протеста - „Каква алтернатива можете да предложите на сегашното управление?“. А отговорът на площада може да бъде: „Вие.“