Красимир Ранков завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на професор Надежда Сейкова, след което и режисура. Играе в различни театри в страната, но най-дълго в Сатиричния театър. Сред пиесите, които режисира, са "Завинаги и още един ден“, "Двубой", "Хайде да правим секс", "Детектор на лъжата", "Игра на мъж и жена", "Боряна", "Изстрели по никое време". Участва в български и чужди филми. Най-успешното му превъплъщение е в охранителя Антон Ставрев в сериала „Стъклен дом“. Има брат Веселин Ранков, който също е актьор.

---

- Г-н Ранков, завършили сте актьорско майсторство при проф. Надежда Сейкова. Кои според вас са жалоните в актьорската професия, които наследи вашето поколение от големите имена в българския театър?
- Много неща научих от моята професорка. Всичко, което съм постигнал в професията, дължа на нея и на опита си през годините. Считам, че основното е трудоспособността на актьора. Той трябва непрекъснато да се усъвършенства и да се развива, да има стриктна дисциплина, която отсъства при младите. Не обичам нещата да се получават леко при мен – въпреки че на пръв поглед отстрани, сигурно изглежда това да е така. Зад всеки мой успех стои сериозна и усилена подготовка за всяка роля.

- В театралната академия учите много и различни дисциплини, но кое е решаващото, за да не остане актьорът на повърхността в играта си?
- Според мен искреността е основното качество, което трябва да притежава актьорът. Да си искрен към автора, към текста, към зрителите. Независимо че ние сме завършили „висше образование за лъжа“, аз държа на искреността и винаги се стремя да бъда максимално верен на автора, да го проумея, да го разчета, да проникна в неговото мислене и чувствителност, за да бъда истински. Когато ми предстоят снимки, няколко дни преди това непрекъснато мисля и се настройвам за снимачния ден. На терен идват и много допълнителни приспособления, реакции и реплики.

- Кое е изречението пътеводител, което ви завеща Сейкова?
- Спомням си, че тя ми каза, като завършвахме: „Краси, ти влезе като битов актьор, а излизаш като самобитен“. Много приятно ми стана тогава... мисля, че трябва да стоим по-здраво на двата си крака и да се опираме на уроците на живота. Тогава няма как да сбъркаме. Преди години в Балчик един човек ме попита какво работя? Аз отговорих - артист! Той се усмихна и отново настоя с въпроса си: „А какво работиш?” Хората отстрани може би не си дават сметка колко много труд и постоянство изисква тази професия.

- Вашите съграждани от Балчик се обърнаха преди време към вас с тревогата си заради орязването на парите за култура в бюджета на общината?
- Към момента нещата вече са добре. Аз поддържам непрекъснато връзка и с общинарите, и с депутатите от местния парламент, защото се чувствам ангажиран към тази кауза. От няколко години ние с брат ми – Веселин, с когото сме изключително близки и изповядваме една идея - и за театъра и изкуството, се опитваме и вече наложихме един традиционен фестивал на академиите по изкуствата. Тази година ще го проведем от 1 – 15 септември, като се надяваме да успеем да привлечем и хора от Румъния и Русия. Засега стремежът ни е насочен да има колкото е възможно повече участници в инициативата.

- Фестивалите и наградите свързваме с необходимостта от моралното поощрение на добрите постижения в изкуството?
- При нас формулата е друга. Ние се събираме и избираме предварително една тема, върху която студентите работят предварително и на определен етап, нещата се изработват в детайл по време на престоя им в Балчик. Всички участници в края на 15-ия ден представят на сцената своите продукти, както и основния проект. „Испанска драматургия“ е темата на изданието през септември. Надявам се, че ще получим подкрепа и от испанското посолство. Фестивалът е вечно млад заради енергията именно на студентите, на които им предстои да се дипломират.
Всяка година водещ преподавател е този професор, който води класа на студентите от 3-ти курс.

- Важно ли е партньорството - на сцената и в живота?
- И за двете е изключително важно . В „Стъклен дом“ най-добрата енергия за мен идва от Стефка Янорова и Калин Врачански... и от другите колеги, разбира се. Удоволствие е да работиш и с Наско Атанасов и Мастъра - Стефан Данаилов, който е отворен към нас, по-младите колеги. Убеден съм, че добрият подбор на актьорския състав предрешава 90% от успеха на филма.

- Заговорихме за „Стъклен дом“, как вървят снимките? Имате ли време да импровизирате, или всичко е „заковано“ от режисьора?
- Винаги има време да се отрепетира всяка сцена. Интензитетът на работа изисква от нас максимална подготовка и предварително осмисляне. Все пак по време на снимките времето е съвсем ограничено.
А в театъра винаги имам по няколко предложения за ролята. Зная, че съм в подчинена ситуация спрямо режисьорите, и предпочитам да сме съмишленици, а не противници в творческия процес. „По-добре с ръководството, отколкото в производството“, както казва моят герой Ставрев от „Стъклен дом“.

- Позволявате ли си да променяте или да внасяте нови реплики извън сценария?
- Аз си извоювах това право! Както се казва „може да не може, но ще се наложи“(смее се). Важното е да спечелиш доверието и на режисьорите, и на сценаристите, че твоите предложения са в градивна посока. Като гледам Ставрев, ми е много любопитен. Пред камерата реагирам спонтанно в кожата на персонажа си в определените обстоятелства. Даже импровизации по време на снимките ми идват спонтанно, аз не ги подготвям. Когато камерата заработи, аз съм 100% Ставрев и никой друг. Той е част от мен, но не и в живота.

- Какво предстои в „Стъклен дом“?
- От това, което чета в текстовете, по които работя за предстоящите епизоди, мога да кажа, че продължението на втория сезон на „Стъклен дом“ е доста интригуващо. Аз с огромно любопитство чета сценария. В създаването на сериалите има една формула, в която уж има развръзка, но тя често се оказва препратка и завръзка към следваща част...

- Как близките ви приемат успеха и популярността покрай „Стъклен дом”?
- Семейството ми се радва искрено на успеха ми, който идва малко късно за мен..., ако славата бе дошла 10 години по-рано... И двете ми деца са в САЩ, радват се искрено на постиженията ми. Те ми се обаждат, казват, че се гордеят с мен. Апропо, обаждат ми се хора от различни краища, които ми казват, че са направили фен клубове на Ставрев. Например от Чикаго, от Германия. Извикаха ме преди Нова година да подкрепя синдикат, който бе направен в системата на МВР. За мен това е признание, още повече че смятам, че там има много свестни хора.

- Считате ли, че българските сериали конкурираха успешно турските заглавия и риалити форматите?
- Аз с неприкрито чувство на национална гордост мога да кажа, че ние съвсем професионално се конкурираме с другите сериали. Не визирам само турските сериали, защото смятам, че те имат добри качества. И актьорите, и темите в тях са изключително интересни, любопитни и смятам, че се посрещат добре от българската публика. От това, което ми казват мои почитатели, които срещам по улиците, хората определят „Стъклен дом“ като продукт, който достойно се пребори с другите сериали. Хората казват, че го приемат като професионален пълнометражен филм.

- Постановката ви „Детектор на лъжата“ в Пловдивския театър се радва на голям успех. Ще я показвате ли и другаде?
- Тя излезе през януари. Оттогава до днес, за времето от два месеца напред за поредния спектакъл, билети на касата няма. Леко и бързо се продава представлението. Щастлив съм, че имаме предложения за турне във Виена и в Англия, Лондон. Надявам се, че ще можем да отидем до Будапеща, Братислава. Това признание го приемам с удоволствие, защото така разбираш, че онова, което си направил, се харесва на публиката. Най-добрата оценка, която критиката ми е давала, без да иска, е, че моите спектакли са за широк кръг публика. И аз се радвам на това определение.

- Какъв е ключът към успеха на спектакъла според вас?
- Мисля, че всяко нещо, което се прави, трябва да провокира днешния ден, а не да го коментира. Иначе успехът се корени и в добре направения и поднесен спектакъл. На шега или на истина, аз имам усещането, че когато поставям дадена пиеса, имам чувството, че готвя празничен обяд за приятели. Непрекъснато се старая нещата да бъдат по-ярки, зрелищни, разбираеми. Дълго време търсехме с брат ми пиеса, чрез която да можем да се срещнем на сцената. И най-сетне открих едно заглавие, което ще ни изправи като противници пред зрителите. Вече започнахме репетиции във Военния театър и очаквам, че ще залегне в афиша – все още водим преговори с ръководството. Постановката е моя, като аз търся едно съмишленичество от страна на всички, които участват в проекта.

- Кое от качествата на предишните поколения мислите, че изчезва вече и го няма в новото време?
- Те бяха широко скроени хора, изключително ерудирани. Актьорите и режисьорите трябва да четат много и да се интересуват от много неща. Това, което вълнува един творец, считам, че трябва да бъде предложено като провокация на зрителите. Но за голямото поколение преди нас правенето на изкуство не беше повод да се спечели нещо и само да се преживее, а се правеше с чувството за изпълнението на някаква мисия. Тези хора днес стават все по-малко. Работил съм с Леон Даниел, с Коко Азарян – досега до личности от този мащаб обогатява много. Ние имахме идоли тогава, а сега няма пример, който да стои пред младите... а може би и те не искат това - да си създават идоли. Такива актьори като Георги Русев, като Никола Рударов, Ицко Финци... цялата онази голяма плеяда от български кинорежисьори са непознати днес и сякаш забравени от младите.

- Какви са днешните млади и какво ново носят те със себе си?
- Любопитни са ми, изучавам ги, опитвам се да бъда близо до тях. Те имат своите стремежи и енергията да се борят. Има много умни, интелигентни и талантливи между тях.

- Какво е настроението в гилдията в навечерието на 24 май, наградите „Икар“, „Аскеер“?
- Всички се надяват, че рано или късно нещата ще се отпушат. Ние сме зависими все пак от състоянието на държавата. Трябва да има политика в посока развитие на културата заради отговорността пред духа на нацията. Непонятно е защо непрекъснато се реже все повече от бюджета за култура. Аналогично е и с парите за здравеопазване и образование.
Понеже мотото на Ставрев е „Всеки е виновен, до доказване на противното“, аз търся откровено вина и отговорност от онези, които ни управляват. Ще се позова на Йовков, който още през 1937 година пише в едно писмо до свой приятел: „Ако това се прави тенденциозно и целенасочено, това е зловеща тенденция“! Защото с един безпросветен народ, по-лесно се злоупотребява.


Интервюто взе Иван Върбанов