Иван Гранитски

„Володя Кенарев в бездните на портрета“ - така е озаглавен албумът, който изд. „Захарий Стоянов“ пуска на пазара. Луксозното издание е посветено на един от най-големите майстори на българската и европейската миниатюра. Володя Кенарев не престава да ни изненадва с удивително проникновени и въздействащи портрети, които докосват дълбините на душата. Авторът на текста – литературният критик, поет и изследовател на българското изобразително изкуство Иван Гранитски, анализира задълбочено творчеството на Кенарев и го ситуира в рамката на съвременната европейска живопис.

Портретите на Володя Кенарев пресъздават персонажи, уловени в някакво своеобразно междинно време, като че ли интервал между две гранични състояния. Затова те са спокойни, статични, съзерцателни, едновременно с това и напрегнати, заредени с вътрешна динамика. Те сякаш са на прага на важно действие.
Още една композиция приковава вниманието ни към тази особеност на пластическите търсения на В. Кенарев. Отново странна особа, гледаща втренчено към нас, захапала в устата си червено въженце, привързано към дясното краче на черна птица – вероятно гарван. Гарванът се появява периодично и в други творби на Володя Кенарев и очевидно той неслучайно го натоварва не само с изобразително пластично значение, но и търси по-дълбока символика – може би е свещената птица, която идва от древността и винаги олицетворява нещо сакрално, съдбовно, предопределено. Или пък е самият гарван, съзерцаван и така гениално обрисуван от Едгар По. Връвчицата, привързваща гарвана, очевидно е излишна. Птицата има съвършено човешко излъчване и сякаш е едно хармонично цяло с персонажа. Тя всъщност не е птица, а символ на вътрешното му състояние, но връвчицата, както и една тъничка платнена препаска на челото на пресъздавания субект имат по-скоро значението на артистичното разколебаване, намигащата пластическа закачка, която парадоксално, чрез уж незначителния детайл, подчертава и притегля вниманието на наблюдателя към скритите духовни обеми на изображението. Погледът, който ни пронизва, не е толкова скептичен, колкото изучаващ, даже ни поразява неговата безстрастност, отстраненост. Фонът отново е нещо като призрачна стена, но може да бъде и разположено в дълбока вътрешна перспектива пространство, обагрено от жълто-оранжева мъгла.
Да разгледаме някои от емблематичните за творчеството на Володя Кенарев портрети.

„Вежди” (11 х 13)
Не по-малко интересен е портретът на яркия скулптор и творец Вежди Рашидов. Тук Кенарев е претворил образа му, от една страна, в типичното негово състояние – с неизменната пура в ръка, а от друга, разположил го е в необичаен ракурс – в полупрофил, облакътен на мраморна маса, пред нещо като алхимическа колба, на почти призрачен фон. Зад Вежди се вижда детайл от сухо столетно дърво, а в по-дълбока перспектива – песъчливо-глинест, кафяво-охрен терен и друго сухо дръвче, нежно и безплътно като поетична въздишка. В още по-голяма дълбочина е изобразено митично пепеляво-жълтеникаво небе и две стрелкащи се като риби облачета.
Особено е усещането, когато се разглежда този портрет. Уж главното внушение е концентрирано върху образа на Вежди, а погледът ни все бяга върху детайлите, фрагментите – кълбото, сухото дръвче, облачетата, поразителната вътрешна перспектива. Но тъкмо такъв е и замисълът на Кенарев – подробностите допълнително фокусират, насочват вниманието ни към психологическите параметри в портрета на Артиста – същата невероятна вглъбеност, съсредоточеност, съзерцание. И Вежди сякаш си задава подобни фундаментални философски въпроси – кой си ти, откъде идваш, накъде отиваш, каква е твоята свръхзадача? Кенарев спокойно може да назове тази работа „Меланхолия”.
Портретите на нашия художник винаги са натоварени с особен мистичен и езотеричен подтекст, те ни отправят към редица библейски алюзии и реминисценции. В същото време са умни и дълбоки реплики към творби на световни майстори (например фламандците). Художествената философия на Володя Кенарев показва, че той ясно осъзнава съдбовното значение на магичната формула – вглъбявай се, вглъбявай се и ще преминеш Прага, ще познаеш Истината.

„Сутринна разходка” (28 х 25)
Замислен чудак, поприведен под тежестта на нерешимите екзистенциални въпроси, крачи по пътя за никъде. Под дясната си мишница абсурдно стиска разтворен чадър, на чиито едно-две ребърца се ветреят парцаливи остатъци от плат. Страшен символ на отчаяние и изгубена вяра. Ние едва ли не усещаме смазващото отчуждение в очите му, макар че не ги виждаме. Както и в други портрети на В. Кенарев, детайлите имат голямо значение. Ако продължително съзерцаваме миниатюрата, ще открием неподозирани нюанси. Какъв е този странник, артистично небрежно облечен като парижки бохем? Каква е тази нереално чиста алея, застлана с разноцветни внушителни каменни плочи?
И какъв е този миражен пепелявосив фон, на който крачи самотникът? При повърхностен поглед би могъл да мине за олющена и зацапана стена. Ала веднага долавяме втория и третия план. В дълбоката перспектива се откроява глинесто кална пустош, а на самия хоризонт сякаш са кацнали призрачни дръвчета. Бордюрът на алеята играе ролята на долна рамка на вътрешния пейзаж в миниатюрата – небе стена, алегория на пустотата. А може би на философското примирение?

„Композиция” (25 х 21)
Художникът е избрал за свой обект отново странен индивид – прилича на професор от Харвард или Принстън. Подпрял замислено брадичката си, той ни гледа в упор и в погледа му се чете резигнация и вселенско отстранение. На главата му е нахлупена стъклена пирамидка, сякаш това е най-естествено и нормално. А пред него кротко почива бомба с догарящ фитил. Цялата фигура излъчва странно и необяснимо спокойствие. Какво е главното внушение на Кенарев? Може би че житейското, временното, тленното, преходното нямат никакво значение за потъналия в съзерцание човек. Пред отвореното вътрешно зрение дори смъртта издребнява, тя е само междуметие, пауза между поредните прераждания на безсмъртната Душа.

„Комета” (9 х 11)
Пак любимия на Кенарев пустинен нереален пейзаж, в чието дъно величествено потъва залезът, дими самотен вулкан, а вече сумрачното небе е осветено от прелитаща комета. Но не тя вълнува художника, а човекът на преден план, застинал с широко отворени, почти екзалтирани очи. Какво се крие зад безумно напрегнатия му поглед? Ужас, изненада, уплах, почуда или тъй характерното за всички персонажи на художника самосъзерцание, самовглъбяване?
А може би той си повтаря със страхопочитание разтърсващите думи на Давид: Господи, колко чудно е устроен Човекът!
Защо всъщност Володя Кенарев отделя толкова значителна художествена енергия, задълбавайки в бездните на портрета? И ако внимателно се вгледаме в лицата и образите, няма ли да стигнем до поразителния извод, че това са персонажи извън конкретното историческо време? Какви са тези лица и образи? С еднаква степен на сигурност можем да твърдим, че те са живели по времето на Древна Халдея, Египет, Асиро-Вавилония или през тъмното Средновековие, или пък са наши съвременници – хора от края на ХХ, началото на ХХІ век. Володя Кенарев се интересува от техните универсални вътрешни послания, магично го мами глобалната генетично кодирана родова информация. Той много добре осъзнава, че за душата на отделния индивид някакви си пет-шест хиляди години нямат почти никакво значение. И човекът от Древен Египет, и нашият съвременник си задават главния въпрос: Какво е свръхпредназначението на Човека?
Несъмнено Володя Кенарев е не само един от най-добрите европейски и световни блестящи и ювелирни майстори на миниатюрата, но и дълбок психолог, проникновен претворител на невидимите пулсации и движения на човешката Душа.