Писателят Димитър Шумналиев раздава довечера пионерски връзки във фоайето на Националното радио. За неосведомените – пионерската връзка е атрибут от времето на социализма, когато тийнейджърите задължително я носеха, омотана около врата. Поводът за необичайния хепънинг е премиерата на “Соцроман”(КК “Труд”), новата белетристична книга на продуктивния автор. Тя носи биографични елементи и надниква по любопитен начин в битието ни отпреди 10 ноември 1989 г. “Кой е виновен, че се родихме при социализма и той ни превърна в свои герои?”, пита авторът. Отговорът – довечера. Из “Соцроман” на Димитър Шумналиев Куршумът проби тила му. Летеше с такава скорост, че го повдигна над земята. Трясъкът от изстрела се сля с излитащия военен самолет. Вторият куршум го прикова в тъмнината, а тя беше толкова гъста, че можеше да го държи прав поне още минута. Сякаш се опираше в нея. Твърдите му кости изтрещяха, чу се нещо като камък във витрина. Ревът на самолета заглуши писъците му. От соплото на изтребителя блъвна огън, освети последните движения на убития – бяха в такъв ленив каданс, че изглеждаха намазани с грес; пагоните му отразиха заревото като две примигвания на прожектор, фуражката с пробитата кокарда се отърколи зад гърба му, завъртя се в енергията на мощното сопло, в дивия вятър, който обръсна връхчетата на тревите и утихна чак в оградения с телени мрежи полигон. Беше толкова незабележим в живота, че ако не беше трупът край полосата за излитане, никой нямаше да съзре смъртта му. Пазехме задника на летището в Прага Цистерните за гориво, трафопоста, стар хангар. Вдигнаха ни по тревога в два през нощта. Изнесоха ни сънени към военен полигон Крумово. В туловището на самолета – студено. Студено, гладно и жадно. Нямахме време да напълним манерките. Летим. Липсват колани за връзване. Та се търкаляме като шишета. До кенефа в задната част на самолета – само пълзешком. Капитана крещи да не си сваляме каските. “Да не си разбием тиквите. Тикви софийски!”, уточнява Капитана. Кацаме. Разстановка. Опъваме палатки. Над нас прелитат тежките съветски аероплани. Пълни с какво ли не. Ние сме от поделението в град Марица, кашишкия полк на Старозагорската бойна дивизия. Хиляда войници. Централната писта и триетажната сграда за управление на полетите се охраняват от съветски части. Пиле не дават да прехвърчи. Спирали бодлива тел. Тонове бодлива тел. Движим само чрез уговорени в осем сутринта пароли. Всеки ден в осем сутринта сменят паролите. Край полосата се поклащат антените на военните радиостанции, покрити с маскировъчни мрежи ЗИЛ-ове. Пълзят бронирани коли. Земята се тресе. Транспортни самолети излитат и кацат денонощно. Дежурим. А през останалото време? През останалото време полудяваме от скука. Тогава се вмъкваме в хангара с бракуваните самолети. Старшините си го превърнаха във вещеви склад, та смърди на вакса за войнишки обувки. С Боби и Ники, другарчета от кръжока по авиомоделизъм към Двореца на пионерите, умирахме да летим на старите бракми Умирахме да се промъкнем до одъртелите “Як”-ове. Да се вмъкнем в кабината. Да дръпнем люка. Да хванем щурвала и да полетим. Летяхме си напред и назад, напред в мечтите и назад в гъза на времето. Щото напред никога не можеш да срещнеш гъз, уточняваше Ники Бецов. Той е син на висш търговски чиновник, ятак на бригада “Чавдар”, близък на първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Офицерите не гледат свирепо. Разговарят с нас. Закапечето (Заместник командир по политическата част) казва, че заедно с войските на Варшавския договор възстановяваме принципите на социалистическата солидарност. Че тоя Дубчек, на чехословашките комунисти тартора, тоя изменник, подвел Централния комитет и повел Прага към някаква си пролет. А то есен. После се отплесва по Карибската криза от 1962-ра, когато Съветският съюз разположил едни дълги ракети в Куба. Светът се изправил пред ядрена война, но мъдрият Кремъл изтеглил ракетите, доказвайки моралната сила на марксизма-ленинизма. В края на лекциите за Карибската криза: – От нея все пак остана нещо полезно. Първата телефонна връзка между Москва и Вашингтон. Но откъм Москва се чува по-хубаво. Най обичахме нощните наряди край цистерните. Те са в другия край на пистата. Далече от нашия ограден с бодлива тел полигон. Надалече и на много тъмно, за да не ги забелязват чехословашките опозиционери. Пазехме горивото от ръчно приготвените коктейли “Молотов”. Ала вместо Молотов някъде след полунощ пристигаха гладни чехословашки другарки, Служителки от летището. Знаеха, че сме българи. И страшно искаха да си общуват. Били на почивка по нашето Черноморие. Там насъбрали незабравими спомени. Разказваха ни за спасителите от Златни пясъци, Слънчев бряг и Приморско. Ние им давахме кутии свинско варено, те ни правеха свирки и от време на време отронваха: – Ой, Златни пясъци! – Ой, Слънчев бряг! – Ой, Приморско! А когато ги попитахме как преминават през съветските постове, те възкликнаха: – Ну, ребята, мы и в Сочи были. На 18 юли 1968 година в. “Работническо дело” публикува “Писмо на централните комитети на комунистическите партии в България, Унгария, ГДР, Полша и СССР до ЦК на Чехословашката компартия”. Последва военното нахлуване в Чехословакия. България участва в тази свободоносна акция под командването на полковник Чавдаров. Командир на полка. Снажен български офицер с интелигентно лице. С младежка строева стъпка. Той не ходеше, той маршируваше. През 1968-а нямахме право на отпуск, по улиците на Прага трещяха съветските танкове, а неосъзнати елементи ги замеряха с коктейли “Молотов”. Те избухваха по всяко време. През нощта озарявяха небето. Като огромни бенгалски огньове. По цял ден на летището. Коридори от тел, рула бодлива тел. Разпъната, на спирали, на купчини. Очертава ти пространството. Мисълта, фантазиите. Дива, неподправена скука. Войниците в палатки, офицерите във фургони. Ма к`ви добрички станаха. Общуват си с нас, по човешки говорят, даже заповедите произнасят човешки. И никакви проверки по нарядите. Защото, както е известно, в тъмното проехтяват какви ли не куршуми. Предимно случайни. Това само Капитана, персоналният ми душманин, не го знаеше. Сновеше по нарядите денонощно. Странно мразеше нещо по-надалече от Марица София му беше толкова неясна, че я ненавиждаше. И тук, в Прага, се правеше на уставен. Като ни гепи в “Як”-овете да летим, вика: – Столични копелета! Ей сега ша ви го набутам в ушите. Три дни арест! Обаче ще ни вкара в ареста друг път. Първо, няма арест, второ, ние си летим и не си приземяваме самолета. Тук, в тъмното, се промъкваха чехословашките туристки. Е, бяха напуснали комсомолска възраст, но бяха гладни във всяко отношение. И най-вече да разказват. Споделяха толкова ентусиазирано, че от гърлата им замирисваше на морска вода. Ставаше все по-ясно, че познават Българското Черноморие по-добре от нас. Бяха го изучили откъм тъмната му страна. Защо ги кръстихме Маленка, Халенка и Валенка, не знам. Едната, мойта, беше дребничка, с яко дупе и още по-яки спомени от Златни пясъци. Кльощавата Халенка предпочиташе Боби, когото наричаше Слънчев бряг. А Валенка не се откъсваше от Приморско, където стърчеше Ники Бецов. И трите имаха такива възторжени устни, че се налагаше да полагаме усилия, най-вече воля, за да отложим стрелбата. Представете си дежурни български войници със свалени гащи, на рамо с автомат “Калашников”, а три чехословашки каки им ближат щиковете. Милват ги, вадят ги, поглеждат ги, целуват ги. И възклицават. Ой, Златни пясъци! Ой, Слънчев бряг! Ой, Приморско! И така до следващия наряд. Имаше толкова консерви, че животът изглеждаше безкраен. Тогава не знаехме, че сме окупатори.