Васил Загоров „Това е твоето малко царство, управлявай го мъдро и....“. По подобен начин започват интродукциите на множество компютърни игри с исторически мотиви. Те са много завладяващи – играят се с дни, със седмици, а и дори да те убият, виртуалните ти поданици не страдат много-много. Какво се получава обаче, когато си играеш в продължение на 31 години с историята на един народ? Управляваш дивизии, армии, губиш ги, пропиляваш милиони човешки съдби. Когато се замислим за приликите и разликите между виртуалната и реалната история веднага изниква въпросът: кой иска Фердинанд Български да се завърне на бял кон, при положение че си е тръгнал на куцо магаре? Хората с преки спомени от този период са отдавна покойници. И въпреки това делата на цар Фердинанд не могат да се забравят така лесно. Или ако наистина магията на киното може да извади една очукана ръждива каска и да я представи като лъснат Херкулесов шлем, то редно е да кажем – господа, ние сме късогледи, но не сме слепи. Кривото огледало или магията на киното В реда на тези мисли сравнявам историческите факти с тези, изнесени във филма на Кристина Баксанова „Цар Фердинанд Български“. И двете серии на продукцията са изпълнени със суперлативи за владетеля. Синът на древна династия е представен като ученолюбив, човеколюбив, меценат с изтънчено възпитание и отлични познания в редица области. В сюжета са използвани спомените на множество обикновени граждани, които са доказателство за уважението на жителите на Кобург към бившия владетел. В употреба е вкарана и тежката артилерия – германски и български историци. Какво ни казват те: проф. Хелмут Шалер от години изучава живота на цар Фердинанд. Той бил като баща покровител: дава пари за реставрирането на най-стария замък в града, отпуска средства за бедните от немската си пенсия (добре е да се уточни за какви заслуги е изплащана въпросната пенсия), подпомага училища, театри, градини. Заради дарителската си дейност той е обявен за почетен гражданин на Кобург. Във втората част са изтъкнати меценатските му прояви и в България. Така филмът на Баксанова пресъздава образа на един забележителен, висококултурен и хуманен владетел, изпитващ дълбока скръб по далечната си родина. Постоянно, до болка в ушите се повтарят репликите „българския цар” и „царят на България” за време, в което той е просто „абдикиралият монарх” . На принципа, че спестената истина не е лъжа, продукцията успешно заличава мегаломанските управленчески идеи с трагични последствия за цялото съвременно развитие на българската държава. Както казва Светослав Овчаров – цар Фердинанд осъзнава поражението повече като лична драма, а не като национална трагедия на един народ. А за да не се превърнем наистина в кучета, които си гонят опашките, трябва да отбележим, че безспорните лични качества на човека не могат да заличат греховете му към един народ. Искаш всичко, получаваш нищо Цар Фердинанд наистина е бил забележителна личност, но именно оттук идва и целият проблем – голяма личност с големи амбиции и млада нация с малки възможности. Тази трагична комбинация довежда страната ни до положение, което във филма на Баксанова е отразено само с няколко фрази. „Най-дълго управлявалият владетел в Третата българска държава”, както е назован Фердинанд, има няколко гряха към нас, които не трябва да се забравят. Българолюбивият католик първоначално кръщава престолонаследника си Борис в католическата вяра и чак след общественото недоволство, с риск да предизвика междудинастична криза, го покръства в православието. През 1907 г. заради няколко дюдюкания владетелят праща студентите да маршируват в казармите. От тук насетне демократичната конституция остава само на хартия. През 1912 г. след бърза победа на родната армия пренебрегва изгодното примирие, бленувайки за Цариград. Заради изчакването, което ни ощетява политически и географски, Фердинанд губи възможността да се възползва от военните си победи и оставя голям брой сирачета. През 1913 г. с максималистичните си виждания по отношение на националното ни обединение той вкарва страната в първата национална катастрофа. Не е зле да отбележим, че за пръв път в новата ни история чужди войски стигат като на разходка в полите на София. Въпреки катастрофалните последствия от войните и съпротивата на политическите лидери в България Фердинанд включва страната в Първата световна война. Съюзният договор е толкова неизгоден, че през 1918 г. българските войски се превръщат в банди от дрипльовци. Те получават подаяния от немските части, които им дават брашно в български чувалчета и шаяк родно производство. Срамен и отвратителен е и изходът на войната. Кланицата на Захарна фабрика и сечта при Владая показват, че интересът на един човек и неговия личен заем за милиони марки е доста по-значим от интереса на един народ. Защо немските картечници не участват при Добро поле, а стрелят по голтаците на Райко Даскалов? Въпрос, на който все още не е даден адекватен отговор. Филмът на Кристина Баксанова оставя у мен редица въпроси: какво значение има, че след абдикацията Фердинанд се е интересувал от България и Борис, при положение,че заради действията му както страната, така и синът му са попадали в доста неловки ситуации? Има ли значение, че си добър човек, след като си лош управник? Наистина ли родните политици провалиха Фердинанд, или той провали националната ни политика? Трябва ли да адмирираме неговата щедрост към бедните в Кобург, при положение че Фердинанд оставя майка България по дрипав сукман? Отговорът на тези въпроси е един! Цар Фердинанд се е интересувал през целия си съзнателен живот от едно – да остане в историята. Това олицетворява любимата му реплика: „Аз съм отговорен само пред Бог и историята.” Неговата силно драматична и себична натура не му е давала мира за отреденото му място в историята. Една истински тъжна съдба - да надживееш престолонаследниците си, да надживееш монархията и чак след 60 години да те издигнат на пиедестал. Историята е иронична, тя винаги си спомня за „големите герои” много след смъртта им. И ние също ще помним техните „геройства”. Няма начин - нали още ги усещаме в липсата на национално самочувствие. Филмът на Кристина Баксанова излиза извън границите на България. След броени дни той ще бъде показан в българския културен център в Братислава. Остава открит въпросът как ще го възприемат нашите сънародници в чужбина.