Виртуозът Юрий Башмет е отново в България в навечерието на рождения си ден – 24 януари. На тази дата великият музикант ще навърши точно 55 години. Башмет се среща с българските си почитатели след триумфално турне из Европа със своя състав „Солистите на Москва“. По-голяма част от творческите му изяви през последните години са свързани с дъщеря му – пианистката Ксения Башмет, която уверено върви по стъпките на баща си. Препечатваме интервю с Юрий Башмет, публикувано във в. „Московские новости“. - Юрий Абрамович, вие сте световна знаменитост и времето ви разкъсва между Ню Йорк и Лондон, Париж и Токио. Чест ви прави, че намирате време и за руската провинция. Какво ви тегли натам? - Публиката. В по-малките градове, където хората нямат кой знае какви удоволствия, срещата с класическата музика е наистина празник. А аз откривам истинските хора и вълнуващата история на Русия. Преди време бях в Чувашия. Видях местата, където се е родил и подвизавал Чапаев. Изпитах неповторимо вълнение. - В Европа ви наричат Паганини на виолата. Не само защото приличате на легендарния виртуозен цигулар, но и заради голямата ви чувствителност. Вие сам разказвате, че по време на един концерт на открито на виолата кацнала пеперуда. Вие спирате да свирите, за да не я изплашите. Не се ли боите от тази сантименталност? - Ни най малко. Тази моя сантименталност не е срамна, просто е човешка. Неотдавна една бабичка ме пресрещна след репетиция в малко руско градче. И ми поднесе чаша, пълна с горски ягоди. Така се развълнувах, че й бутнах в ръката банкнота от 100 долара. А бабата казва: „Сине, не искам пари, само посвири!“ Поканих я на концерта, седеше на първия ред. - Всичко това, което ни разказвате, няма нищо общо с нрава на диригента – нали човекът с палката е диктатор, който заповядва, крещи, гони от репетиции, наказва? - Диригентите сме особени хора. И твърде различни. Аз например се боя, че докато ръкомахам пред оркестъра, мога да си извадя сам някое око – толкова силно ме обладава емоцията. Генадий Рождественски пък не се решава да дирижира, ако около него няма парапет. Защото, казват, на една репетиция паднал и се ударил лошо. Като ми разказаха тая история, аз също започнах да искам от продуцентите парапети. Изобщо диригентът не е лесен човек! Какви ли не странности пълнят неговото всекидневие! - Случвало ли ви се е да изпитвате страх преди концерт? - И още как! Беше в Милано, в консерваторията „Джузепе Верди“. Залата ме посрещна с овации. Започнах да дирижирам и усетих, че губя съзнание. Спрях и оставих палката. Зад кулисите ми измериха кръвното, температурата. Оказа се, че съм напълно здрав! Значи, повалил ме е страхът! Може би защото не бях свирил доста години в същата зала. Концертът падна. След месец импресариото се обади да пита кога ще го повторим. С огромен страх се съгласих. Когато отново влязох в консерваторията „Верди“, усетих, че имам сили да дам всичко от себе си за тази публика. А тя пак ме посрещна с овации! - Гордеете се с дъщеря си Ксения. Тя наистина е превъзходна пианистка. Но вие имате и син, за когото нищо не се говори? - От всяко дърво свирка не става!Но и от едно и също дърво две свирки не стават. С жена ми Наташа, превъзходна цигуларка, се залюбихме още като студенти. Нашият ректор Владимир Частних разбра тая работа, привика ме в кабинета си и каза: „Ако ходиш с това момиче, хайде да ви женим! Иначе не може!“ Ожени ни, квартира ни намери. После се роди Ксения. Ние с Наташа решихме да не я правим музикант, защото орисията е тежка. Беше на пет годинки, когато я пратихме при майка ми в Лвов. Мама не е музикант, обаче завела Ксюша на концерт, научила я разни песнички да пее. Прибира се Ксюша у дома и заявява, че трябва да свири на пиано. И ние с Наташа вдигнахме ръце. После дъщерята сама доказа, че става за тая професия. А синът ни не се поддава на никакво музикално образование! Затова не чувате нищичко за него. - Музиката ли е водещото начало в живота ви, или сте готов да пожертвате няколко часа от денонощието и за нещо друго? - За някой мач по телевизията. Или за хубав обяд с приятели.