Румен Леонидов И българската книга по нищо не разбра, че вече цяла година се намира в ЕС. Отделни романи, сборници и стихосбирки прелетяха през еврозоната, но това не е дело на държавническото ни поведение, а забавен плод, съставен от лични инициативи, професионални контакти и частни ходения по мъките. Да издадеш книга у нас на чужд език вече не е кой знае какъв проблем – няма я държавната цензура, но ги няма и качествените преводачи. При онзи режим държавата ухажваше българистите по света, помагаше им чрез курсове и семинари да усъвършенстват езиковото си майсторство, да обогатят речника си, да опознаят националния ни манталитет и особености. Сега нито куфеещият Съюз на българските писатели, нито кухеещият Съюз на преводачите в България имат авторитета, финансовата мощ и компетентност да провеждат както едно време националната политика по износа на българското слово в чужбина. В Министерството на културата от време на време обявяват конкурс за преводи на български книги, но гръмката програмата „Българската литература по света“ дори в сайта на министерството е празна кутия, която не се отваря. Няма как да се разбере колко родни автори и техните творби са подпомогнати и с държавна помощ са пуснати като пощенски гълъби към новите ни братски страни от най-старото голямо семейство. По принцип този конкурс е прекопиран от френския модел - частните ни издатели могат да получат финансова подкрепа само за превода на текста, а издаването и пробиването на европейския пазар не е културна работа. Френското правителство обаче плаща за превод по 12-15 евро на стандартна страница, докато у нас нормативът е като социалния ни стандарт – от 10 до 12 лв. ще получиш, ако пресътвориш 1 800 знака от четивото от подбалкански на галски например. Освен франсетата помощи за издаването на своя книжнина на български език дават американците, англичаните, испанците, португалците. Отделни издания са подкрепени от турците, гърците, хърватите. Да им се чудиш от какъв зор го правят, но сигурно не става дума за зор, а за осъзната необходимост - как освен чрез изкуството ще започнеш да преобръщаш днешните предразсъдъци в утрешни симпатии? Още по-чудно е защо на практика нищо не правим в областта на подобно културно нашествие. Не че само с някоя и друга книжка ще образуваме впечатления у средния европейски простак, но духовният евроелит, доколкото го има, трябва да познава нашите духовни постижения. А не само да изнасяме по света чуждото (тракийско) златно съкровище, фолклорни състави, луканка, кисело мляко и мускали с розово масло. Как ще искат да инвестират у нас, когато българското се свързва само с евтини и кръшни проститутки, крадливи смугли граждани, грозни курорти, лоша кухня и обслужване... Но да не бъда голословен, ще попитам - може ли някой със сигурност да ми каже колко български книги са преведени и издадени в странство през шумно-празничната 2007? Знаем с колко процента скочи инфлацията ни, но не и колко заглавия изнесохме на Запад – пет, десет, две или нула? Не чакайте чиновниците в културата да са следили с лупа пробългарските книжовни проблясъци. Да не си мислите, че и в БТА също са отделили специално внимание на тези редки и безинтересни факти. Позвънете на отдел „Справочник България“ и поискайте справка. Няма да я получите. Или се опитайте в сайта на държавната ни агенция да проследите сребърната нишка на охлюидната ни държавна политика в тази област. Няма следа, защото нямаме в наличност дори онова много бавно, малко лигаво мекотело, което да е получило задачата да пълзи и да допълзи до нарочно зададения национален връх, наречен осъзнато достойнство. Но за какво достойнство глаголим, когато на интернет страницата на БТА живее странната рубрика „Забава и знание“, от която можеш да почерпиш, ако ти се черпи, нещо свързано с родното културно поле... При това турено върху фон дьо тена от изобилстващи шоу щуротии, бляскав прах, но прах, изцепки на световни гащници – все полиращи мозъчните ни кори, а не заораващи и не засяващи нищо съществено в мозъчните ни гънки. Вярно, в „Предстоящи събития“ има културен ручей, по който се носи някакъв книжен капкомер, оставен на самотек насред океан от еднодневки и еднодръвки. Нека се разберем – не БТА е виновна за всеобщото безхаберие и за националния нихилизъм, който тича в нишата на отчайващата ни национална политика. Но както служителите на агенцията всяка година правят справки и проверки за адресите на отделните фирми и за стотиците ни политически партии, така биха могли да съберат информация и да съобщят на света кои родни автори и кои техни творби вече са на разположение на братята чужденци. В дните преди Коледа се появиха няколко издания, които влизат направо в темата. Френско издателство пусна повестта „Бомбето“ на Йордан Радичков билингва – едновременно на български и на френски, в едно книжно тяло. Преводът е на невероятната Мари Врина. Константин Павлов се появи самостоятелно на унгарски със сборника „Персифедрон“ - 244 страници със стихове, плюс пиесите „Антична трагедия“ и „Персифедрон“, киноновелата „Бяла магия“, както и избрани „Записки“. Делото е на големия българист Дьорд Сонди, който за 30 години построи над 30 въздушни моста от София до Будапеща, но у нас няма кой да го предложи за високо или поне за не много високо държавно отличие. И 60-годишният му юбилей мина незабелязан като врабец в мъглата. Същият вездесъщ Сонди наскоро извади на своя роден език късите крошета на Иван Кулеков, гарнирани с негова пиеса, както и 600-страничен сборник със съвременна българска лирика. През миналата година за първи път на полски се появиха 9 белетристи. Те заедно обитават сборника „Човекът с много имена“. Това са Емил Андреев, Сава Василев, Валентин Георгиев, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Здравка Евтимова, Деян Енев, Райна Маркова и Алек Попов. Подборът, редакцията и част от превода са на блестящия литературовед и филантроп Галя Симеонова-Конах. И люблянското издателство „Млада книга“ вложи чувства и средства в антологията „Море“ (2007), в която са публикувани на български и словенски език стихове на 15 родни поети – от Константин Величков, Кирил Христов, Яворов и Лилиев, през Геров, Валери Петров и Христо Фотев, до Борис Христов, Милена Лилова, Петя Дубарова и Камелия Кондова. Съставител и редактор е доц. Людмил Димитров, който преподава български език и литература в столицата на Словения. Тази кратка равносметка на литературния ни миналогодишен износ изобщо не е пълна – със сигурност свои книги в чужбина издадоха Владимир Зарев, Алек Попов, Теодора Димова, Палми Ранчев, а Алек Попов и журналистката Жанина Драгостинова влязоха в първата седмица на най-надарените писатели в Европа. Убеден съм, че пропускам още колеги по перо, за което предварително се извинявам. Дано и институциите, в чиито задължения влиза и тази обязаност да вадят на показ успехите и на художественото ни слово, не само им се извинят, но и да си свършат работата като хората. Защото 2007-а я проспаха заедно с уморената писателска гилдия. Редакцията е готова да публикува и други мнения по проблемите около издаването и пропагандирането на българската книга у нас и в чужбина.