Иван Гранитски

Големите български поети винаги са били и своеобразни пророци на своето време. Те провидчески са виждали развитието на обществото и човека десетилетия след като вече са напуснали тази земя. Ако направим бегъл преглед на българската поезия от Ботев до Геров, не може да не ни удиви изумителната способност на поетите ни да предугаждат не само бъдещите социални разломи и трансформации, но и бездните в душата на отделния човек. Любомир Левчев се нарежда в тази фаланга от ярки български поети, които определят лицето на днешната ни лирика, един от поетите, в чиито вени тече лирическата кръв на голямата отечествена поезия.
Заедно с поети като Александър Геров, Валери Петров, Павел Матев, Христо Фотев, Иван Динков, Константин Павлов, Никола Инджов, Георги Константинов, Петър Караангов той продължава великата традиция на българската поезия да бъде не само естетико-художествен глас и съвест на своята епоха, но и социален и нравствен ориентир за движението на човека във времето и за пулсациите на времето в душата на отделния човек и обществото.

Ако в ранните стихосбирки на Левчев преобладава възторженият летопис на строежите, на вътрешните пулсации и усилията за изграждане на ново общество (“Но преди да остарея”, 1964, “Пристрастия”, 1966, “Обсерватория”, 1967, “Рецитал”, 1968, “Стрелбище”, 1971, “Свобода”, 1974), в по-късните му творби надделяват съмнението, объркването, разочарованието, умората. Чува се вече викът на двайсетия век. Започнал е големият лов, пуснати са викачите на вечността, човечеството е подгонено като ранено животно. Като яростно слънце изгрява предчувствието за идещите социални разломи, във въздуха витае някакво непредотвратимо усещане. Усещането е не само за катастрофични сътресения в конкретното (българското) общество, не само за трусове в общопланетарен и социален мащаб, но и усещане за трагични колизии в душата на отделния човек, за опасни нравствени деградационни процеси. Като че ли с края на века идва и голямата катастрофа:

Часът е час за смърт.
И от самия връх
на небесата
пада
последната звезда.

Предутринникът лъхва
и довява
предчувствие
за края на света.

Далечен лай на кучета и на викачи.
Значи
това наистина е час за смърт.
(“Големият лов”)

За да изрази неизразимото излъчване на века, за да обхване необхватните му пулсации, Левчев търси помощта на различни културни алюзии, реминисценции, аналогии, поетически парафрази, скрити цитати, позовавания на мислители, художници, поети – от българските поети (Ботев, Вапцаров, Пеньо Пенев) до Дюрер, Ван Гог, Сезан, Едуард Мане, Висоцки, Хокусай, Търнър, Гарсия Лорка, Пабло Неруда, Рафаел Алберти и т.н. Какъв е смисълът на тази своеобразна естетико-художествена концентрация?  – Емоционално, мисловно, метафорично, пластическо нагнетяване на интелектуални излъчвания и послания.
Желанието за разговор с духа на великите личности, усилието да се осмислят техните нравствени, естетико-художествени и социални завети, размишлението върху значението на големите исторически събития, опитът да се проникне в езотеричния смисъл на отделните епохи и в непрекъснатата верига на времето – всичко това позволява на поета да се добере до някои отговори, в които проблясва частица от истината. Съществен структурообразуващ елемент в поезията на Любомир Левчев в такъв аспект става въображаемият диалог, реторичното поставяне на въпроси, своеобразната словесна фехтовка, която позволява на автора да разгърне не само идеята си, но и да организира формата на стиха, архитектурата на лирическата визия. Така ще си обясним защо толкова често поетът естетизира патоса или патетизира естетичното, емоционализира идеята или идеализира емоцията. Той твърде често върви от пластическото видение към стиховидението, към словесния пейзаж. Или от музикалния мотив към изследването на загадъчните обеми на думите, на техните невероятни съчетания в разгърнати метафори.

Един от малкото съвременни български лирици, който се стреми да изгражда – и твърде често го постига – стихотворения метафори, е Левчев. Важно е обаче да отбележим, че музикалните мотиви (или инвенции), пластическите визии (или своеобразно скулптиране на стиха), както и словесните пейзажи звучат в ансамбъл. Само така се изгражда разгърнатата метафора стихотворение. Това е може би най-адекватният начин да се долови особената, екстатична същност на посланието на двайсети век с неговото фрагментарно раздробено, а понякога ирационално съзнание. Въобще ирационалният, имагинерният характер на епохата привлича като магнит поета и редица от неговите стихотворения жадуват да уловят параметрите на тези неуловими и необясними ирационални послания.

Късните лирически творби на поета твърде ярко илюстрират тази тенденция. Нека само препрочетем “Микроскопична балада”, “Сантиментална кабала”, “Под сянка на звезда”, “Свечеряване”, “Удоволствието да губиш”, “Последен разговор за всичко”. Тук все по-често се появява образът на Смъртта (да си спомним впрочем, че ранният Левчев също мечтаеше да си назначи смъртта за секретарка), но сега този образ е твърде езотеричен. Поетът се опитва да открие тайната целесъобразност, скрития смисъл на този всевиждащ и контролиращ всичко образ. За него той е последна Съвест на епохата, вътрешен Самосъд, огнена Вечност, Вход, но същевременно и Изход, Арка към неведомото и невидимото познание. А защо не и краен отговор на всички въпроси, които измъчват човека  – за смисъла на неговото съществуване, за жестоките послания на времето, за драматичната съдба на търсещия истината индивид, за безсмислието на всяко усилие, или висшия смисъл на човешкото усилие, насочено към познанието.

В началото на август 2001 година в дворчето пред къщата на Любомир Левчев в родопското село Полковник Серафимово съзерцаваме как жегата въздиша като човек. Зад гърба ни изумителният художник Свилен Блажев се е трансформирал в поетичен стенопис. С интонация на будистки монах поетът изрича:

Ако светът е изречение, ако останалото
е безкрайна тайна книга,
тези букви са зъби на мълчанието,
с които прегризах веригата.

За Любомир Левчев невидимият свят очевидно е безкрайно изречение, а видимият свят е арена, на която поетът е гладиатор с меч от здрач. Осветен от прожекторите на времето, той се подвизава на сцената за драми и фарсове, гротески и трагедии, водевили и пантомими. Душата ми е “берачка на билки за болки”  – твърди поетът в книгата си “Селена. Лявото око на боговете”.
Повече от пет десетилетия поетът Любомир Левчев се опитва да разгадае тайната на изминалия вече ХХ век. Той съзерцава столетието като “прозрачен стъклен съд”. И непрекъснато вижда пустинята в собствения си глас, пустинята в гласа на размишляващия човек.
В августовския мистичен следобед в Полковник Серафимово той подхвърля:
– Като че ли се кани да вали.
Но това не е само фрагмент от негов стих. Това е жизнена философия, която напоследък започва да го обладава. Като че ли живеем, като че ли сме истински, като че ли разбираме посланията на времето…
Любомир Левчев е от най-поливалентните философски лирици и пластици в съвременната българска поезия. Той постоянно наблюдава драмата на епохата, той е хронист на епохата и се опитва да разбере загадъчността на основното разделение – между посветени и външни, между виждащи с вътрешното си зрение и слепци с очи.
Някои от книгите на Левчев – “Небесен срив”, “Пръстен и други приготовления” и “Селена. Лявото око на боговете” – са удивително разгъване на вътрешните обеми на лирическите нашепвания. Там той се вслушва в ехото на Орфеевите мистерии и с тях поетите на бъдещето благославя “със здрач и сол на пясъчен поднос”.
Езотеричен и конкретен, екзистенциален и остросоциален е поетът в новите си творби, особено в “Селена”, където ни поднася трагичния образ на сменящата се карта на Балканите – “както се сменя превръзка на рана”. Левчев знае, че животът на конкретното отечество е отделната пулсация, без която не може да живее световната душа. Ето защо не е парадоксално, че той е едновременно абстрактен и космополитно извисен и същевременно толкова дълбоко потопен в отечествените работи.
В първата си книга “Звездите са мои” той бе романтичен, наивен и възторжен. В “Селена” той е трагичен, мъдър и състрадателен.
“Сърце, не разбра ли, че звездите са други?” – възкликва поетът в “Каприз № 21”. Повече от пет десетилетия Левчев избира причудливата форма на капризите, за да излее своите философско-ритуални въздишки.
Повелителят на отвъдните сънища Любомир Левчев върви от пластическото видение към стиховидението, към словесния пейзаж, или от музикалния мотив към изследването на загадъчните обеми на думите и техните невероятни съчетания в разгърнати метафори. Той е от онези български творци, които определят лицето на съвременната ни лирика. И в неговите вени тече капка от магическата кръв на голямата българска поезия.