Георги Кадурин е сред лицата, които всяка неделя приковават вниманието ни със сериала „Стъклен дом“, който се излъчва по Би Ти Ви. Актьорът от театър „Българска армия“ се появява на екрана в ролята на преуспял бизнесмен. Според Кадурин сериалът е успешен, защото е чисто български продукт, близък до интересите и желанията на съвременния зрител.

---

- Г-н Кадурин, как ще представите „Стъклен дом“ за тези, които още не са видели първите епизоди?
- Ние, артистите, които участваме в проекта, докато снимаме, нямаме ясна представа точно какъв продукт ще се получи. В крайна сметка аз бях много приятно изненадан, когато видях първа и втора серия. За съжаление не съм гледал другите. В „Стъклен дом“ има съвремие, динамика, сюжетно развитие. Сценарият е основният фактор, който предрешава успеха на един сериал, освен визията и актьорското присъствие, разбира се. Сценарият е изключително добър.

- На предпремиерното представяне на филма Димитър Гочев направи аналогията, че филмът е по-скоро огледалният свят на нашето съвремие. Ще се съгласите ли с него?
- Самият сюжет е близък до нас, до съвремието и до онова, което ни се случва.
Да, в този смисъл това е така. Сред достойнствата му е, че той е изцяло български. Защото другите серии, които се купуват и се побългаряват, си остават някак далеч от зрителя заради различната народопсихология, различните преживявания, които остават там, в самия филм. Налагането на българския продукт е важно, особено сега. Същото важи и за театъра. Когато има добра българска пиеса, зрителят я търси и посещаемостта е изключително висока.

- Как работихте с Димитър Митовски? Какво бихте споделили за процеса зад кадър?
- На снимачната площадка на „Стъклен дом“ се снимаше и се снима с една камера. Актьорът е по-спокоен и има времето да изпипва своята сцена. Преди много години, когато имаше телевизионен театър, там бе коренно различно. Заради многокамерното снимане нямаше на практика възможност да играем – прави се един дубъл и край! Каквото е станало, това се излъчва. В това отношение сериалът печели от това, че имахме технологично време да намерим най-доброто решение за всяка отделна сцена... и за режисьора, и за актьорите. Не сме си позволявали да импровизираме! Основата е добра и ние спазвахме стриктно текстовата основа и посоката на сценария. Зная, че колкото е по-успешен сериалът, толкова отговорността на сценаристите е по-висока.

- Какъв е характерът на вашия герой?
- Той е реален герой от нашето време. Христо Атанасов е един от съдружниците в голям столичен мол, преуспял бизнесмен, при това с чисто минало. Въпреки че е модерен мъж, той живее в строги патриархални разбирания. Такива богати хора – изцяло отдадени на работата и бизнеса си, има много. В същото време тази стопроцентова отдаденост ограбва. Интересното в героя ми е точно тази пестеливост на човешки чувства. Времето за любов и семейството е малко. И той трябва да е изключително хладнокръвен и балансиран. Защото в бизнеса няма чувства, има само рационалност.

- На фона на финансовата криза можем ли да говорим за криза на духа? Тревожите ли се за публиката в театъра?
- Смятам, че финансовата криза няма нищо общо с кризата на духа. В началото на века в Европа, когато икономиката не е била в подем, най-големите произведения – като започнем от импресионистите, преминем през писатели като Жан Кокто и т.н., се появяват в една не по-малка икономическа криза на онова време. Вземете и Пикасо, и Дали.... Независимо че ние тук, на Балканите, имаме различен поглед към всичко, да оправдаем духовната криза с финансовата – мисля, че това не е вярна теза. Да, изражение и видима връзка има, доколкото няма пари за нови постановки в театъра. Крайно време е политиците да осъзнаят, че инвестициите в културата са инвестиции в бъдещето. Но като че ли културата винаги е сред темите, които са встрани от полезрението и на опашката на важните за решаване проблеми.

- Бойко Илиев повдигна въпроса за дефицита на мениджъри в театралната система, които да създават и да разпространяват успешно продукта. Има ли противоборство между частните и държавните театри?
- Разбира се. Всичко се приватизира в България, а на частните трупи никой не им подава ръка. Те би трябвало да са наравно с другите. Да имат право на зали, на финансиране. Има държавни театри, които идват на софийска сцена на едни условия, които са коренно различни за частните трупи, когато те искат да се представят на същата софийска сцена. А частните театри са подчинени изключително много и на пазарния успех, защото там никой не би допуснал художествен или технически компромис, който да провали театралния продукт. Възмутен съм от откритите сцени по принцип.

- Има ли „октопод“ в културата? Какви антикризисни мерки са нужни, за да оцелее творчеството и да се развива?
- Открай време в културата има лобита. Тук обаче те са по-трудно доловими, защото оценката за културния продукт винаги е субективна. Няма цифри, норми, абсолютни стойности. Има театри, които нямат зрители, планът е занижен, а в същото време се субсидират от държавата години наред. Безкрайно глупави лобита има и в театралната критика. Тя е подвластна и гъвкава пред определени формации, които имат претенцията да са някакъв авангард и се мислят за модерни вече 15 години. Това е пълно безумие. Критиката трябва да реагира на всеки нов проект по своему. Засега обаче има едно статукво, етикетите, сложени преди време, не се сменят. Не се забелязва и оценява качеството на новите проекти - режисьори, театри. Това не зная дали е израз на неграмотност и озлобление.
Театърът е най-гъвкавото изкуство. То най-бързо се репродуцира. За три месеца можеш или да направиш шедьовър, или да се провалиш. За три месеца може да се продаде една постановка, която да е достойна за най- добрите сцени в Европа. В театъра не всичко е пари. Не бива да се прилага пазарната схема, която е валидна в икономиката, и към театъра. Ние имаме нужда от субсидии. Ние, артистите, не сме крали през годините, а сме взимали стотинки за труда си. Заплатата на най-добрите български артисти е около 600 лв. Може ли артист с 20 представления на месец, играещ в два-три театъра в най-добрите постановки, да живее с тези пари? Реално ли е това? Половината от моите колеги не са си платили парното. Тъжно ми да си спомня, че когато почина големият Николай Бинев, ние събирахме пари, за да го погребем. След толкова роли на сцената, филми, продукции... той нямаше средства. Държавата трябва да вижда нашето битие и това не може да се обяснява с пазарната икономика. Не е нормално да се финансират проекти, които на второто представление се гледат от петима души. Тези течове в културата трябва да се спрат и да се пренасочват рационално.


Интервюто взе Иван Върбанов