Валери Петров сякаш постоянно ни насочва към мисълта на Блез Паскал – “Щеше да има премного мрак, ако нямаше видими свидетелства за истината”. Сигурно щеше да има премного безнадеждност, ако не съществуваха експлозиите на истинската поезия. А Валери Петров е една от нейните постоянни духовни реинкарнации. Съвременниците на всяка епоха като че ли смятат своето време за най-драматично, тежко и противоречиво. Но дори и в най-мрачните години проблясъците на неподправената поезия винаги са осветявали пътя към истината. Гео Милев дори извежда някаква обратна зависимост между силата на поетическото внушение и обскурантизма на конкретната политическа ситуация.
Ранният Валери Петров започва с “Нощи в Балкана” (1940), “Палечко” (1941), “Детинство” (1941), Juvenes dum sumus (1943), “Нежности” (1940–1943), “На път” (1943), “Тавански спомен” (1942–1948). Какъв контраст между епическата визия, пресъздаваща романтичните нощи в Балкана, и приказните пътешествия на Палечко; между слънчевите внушения на пасторалните картини, рисуващи прекрасната българска природа, и зараждащото се трептящо любовно чувство на юношата, потъващ в сладки блянове и съзерцания на уютния таван, от една страна. И от друга – мрачните излъчвания на реалната действителност, бруталният тропот на ботушите на войната, ужасяващият лик на медузата на етническата омраза и насъскване (започващите гонения и преследвания на българските евреи), набиращото сила вътрешно противопоставяне в българското общество, което след началото на войната преминава и в открита гражданска рана. Огромният дисонанс между тези два съвършено различни свята – светът на хармонията, на приказните илюзии и спомените от детството и светът на разрушението и омразата – отеква с изключителна сила в чувствителната душа на младия поет.
В “Нощи в Балкана”, “Детинство” и особено в “Палечко” поетът извайва пред нас фантастична картина на слънчеви видения, на филигранно, почти дантелено-словесно репризиране, на шеметен полет на въображението. Младият и неукротим дух тук се впуска в безкрайни пътешествия и приключения, неговата веселост, невинна, девствена чистота още не са смущавани от първите тръпки на смут, страх и ужас пред настъпващата война (тя е показана твърде завоалирано, като много далечен, едва-едва отекващ фон).
В Juvenes dum sumus във филигранния стих вече навлизат други интонации. Мекотата, благородството, красивото съзерцание, безгрижността отстъпват място на тревожни, дори резки, трагически нотки. Приказните скиталчества на духа, романтичните любовни блянове, поетизирането на нощите в Балкана – с Млечния път, старите бичкиджийници, добрите космати биволи, дядовото огнище, лаещите по Васильовден кучета – са изтласкани от жестокия образ на войната. Въдворителите на новия световен ред не се интересуват от Платоновите идеи за идеалната държава, нито от приказки като тази за Палечко. За читателя, който познава вълшебната мекота и приказните интонации на “Палечко” или “Нощи в Балкана”, е поразителен контрастът на поетическите внушения в Juvenes dum sumus. Фееричното, иносказателно-приказното, романтично реещото се бива изместено от суровото, релефно изсеченото, осезателно жестокото изображение на съвършено друг свят, в който и най-мрачните кошмари се превръщат в реалност, а човекът става играчка в ръцете на сляпата съдба.
В поезията на Валери Петров от този период като постоянен рефрен звучи един тревожен въпрос: “Но Човекът, къде ли е той?” Още за ранните опити на Валери Петров е характерно яростното търсене на Човека. Преломни, критични състояния на всяко едно общество, като войната, позволяват на поета да анализира Човека в полярни, взаимно изключващи се състояния. И още тук, в Juvenes dum sumus и “На път”, Валери Петров започва да полага щрихите към един портрет, който рисува вече повече от петдесет години. Това е портретът на българина, на Човека, както и на цялото общество. Макар и дело на своя автор, с всяка своя мазка, с всеки свой щрих, с всеки контур той се изплъзва от отеческото попечителство на твореца (подобно на Уайлдовия портрет на Дориан Грей). Поетът вижда увеличаващата се пукнатина в образа на героя на времето. Отминава бурята на войната. Антифашистката съпротива е дала своите свидни жертви. Но вместо хората, които трябва да изградят новото общество, да пазят като скрижали заветите на загиналите за възвишена кауза младежи и девойки, идва подмяната на ценностите, на нравствените критерии, на вътрешното благородство, което постепенно бива заместено с користния интерес и нагаждачеството. Валери Петров е от поетите, които в своя стих постоянно се движат между смешното и сериозното. И това никак не е случайно – при увеличаващия се разлом между думи и дела у човека, чийто портрет той вае, при задълбочаващата се поляризация между социални идеали и социална практика единствената възможност да бъде верен и на истината, и на таланта е постоянният стремеж да претворява диалектиката на настроенията, чувствата, мислите, състоянията на изобразяваните персонажи. Което той и прави с безпощадна последователност и с постоянни вътрешни диалози със себе си.
Какво става с героя на епохата, онзи, който е изнесъл на плещите си победата над фашистката хидра? Каква е тайната на невидимите трансформации в душата на човека, защо той не издържа на съблазните на времето, защо материално-потребителската стихия поглъща и преобразува най-светлите му пориви? Тези и други въпроси тревожно си задава поетът в “Стари неща малко поновому” (1945), в “Между агитките” (1944–1946), в “Пъстри фрески” (1946). Препрочитайки стихотворенията от тези лирически цикли, ще ни изуми как в създаденото от Валери Петров – тази нежна и крехка фигура, външно беззащитна и много ранима, а всъщност напомняща властния дух на късния Лев Толстой, вслушан в мистичния шепот на ялтенското море, предаден със скулптурна сила от Максим Горки – се съчетават толкова разнопосочни гласове от българската поетическа традиция. Изкуството да се разказва в стих сладкодумно и увлекателно, както е у дядо Вазов; яростната енергичност на метафората и пламенност на сравненията при Яворов; ефирността на рисунъка, виртуозната игра на думите и песенността на Лилиев; светлата носталгия и екстазна печал на Димчо Дебелянов. У Валери Петров това е органично преправено, озарено от неповторимата му добра и всеопрощаваща усмивка, която е като везна между добро и зло, смешно и тъжно, грозно и красиво, благородно и низко, светлина и мрак:
От тоз дъждец, тъй летен-мимолетен,
поръсил свежест в твоите гърди,
човек би чакал празник съответен
във тъжната душа да се роди,
а вместо туй пак старата идея
от неговата свежест долетя:
Таз жълта къща – как, нима и нея?
Таз пресна синева – нима и тя?
И стълбата? И мокрото хвърчило?
И цветето в съседския буркан?
И туй перило, изведнъж открило
как мило е на старческата длан?
Какво? Туй всичко, толкова богато
на вкус и дъх, на допир, цвят и звук,
да радва – тъй ли? – другите, когато
те сигурно ще бъдат още тук,
а ти ще си излитнал в облак пара
ведно с егоистичния си вик,
подобно тоз дъждец над тротоара,
поръсил и забравен подир миг?
(“Летен дъжд”)
Всъщност Валери Петров е от най-полифоничните наши поети. Трудно е да доловим границата между реално и фантазно при него. Можем да говорим даже в известен смисъл за магическо поетизиране на реалното и поетическо реализиране на магичното. Тази антитеза трябва да ни насочи не само към вътрешно присъщото за В. Петров амбивалентно, полюсно, многозначно поетическо мислене, но и към посланията на самата действителност.
Във волтовата дъга на полюсните състояния поетът постига неповторимото си изображение – без да е жесток, той показва жестокостта, чертае лика на безнадеждността чрез надеждата, с езика на любовта извайва скулптурата на сивотата, отчаянието, разочарованието. Лириката на Валери Петров е красиво и вълнуващо пътешествие в света на мечтата. Да, животът понякога е жесток, груб, несправедлив, убеждава ни поетът, но също така той е красив, нежен и възвишен. И поезията може би е единственото средство да се прекрачи отвъд действителността, да се постигне безкрайността и зашеметяващата искреност на мечтата.
Словото на Валери Петров притежава чудната способност да заличава границата между възможно и невъзможно, измислица и зрима реалност. В “ангелските фрески” (използваме израз на самия В. Петров) се сливат неудържимият поток на импровизацията, словесната игра на отблясъци и сенки, Моцартовата лекота на рисунъка, богатството на ритми, радостта от бликащите жизненост метафори и сравнения.
Стихът на Валери Петров е реалистичен, точен, немногословен и заедно с това е огнено кълбо от звуци, багри и отблясъци. Там, на ефирната граница между смешното и тъжното, ще открием образа на мимолетната вечност, ще разгадаем непостижимостта на мечтата, ще ни облъчи любовта като тревожеща свобода.
Най-новите стихове на Валери Петров излизат в книга, която издателство „Захарий Стоянов“ пуска на книжния пазар до седмица. Специално за „Класа“ издателите предоставиха едно стихотворение. Валери Петров
СМЕШНАТА ИДЕЯ
Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна
“По света и у нас”.
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.
