„Наш човек от мястото на събитието” е роман, с който би се гордяла всяка национална литература – социално ангажиран, с елементи на трилър. Представени са типични персонажи и ситуации от съвременния живот на посткомунистическите страни, формирани вследствие на икономическите промени, политическите конфликти и етническите проблеми на Балканите. Читателят се сблъсква със съдбата на младите хора, преживели ужаса на войната. Действието в „Наш човек от мястото на събитието” се развива през петте дни от пролетта на 2003 г., когато започва американското нападение над Ирак. За това кратко време пред нас се разкрива плашещият ритъм на живота в Хърватия. Романът заразява със завиден хумор и лекота на повествованието.
Робърт Перишич е роден през 1969 г. в Сплит, Хърватска. Той е журналист на свободна практика със собствена литературна колона в реномираното хърватско седмично списание „Глобус”. Пише проза, поезия и литературна критика. Неговата „Наш човек от мястото на събитието” е най-продаваната книга за 2008 г., а авторът е носител на най-престижната литературна награда в своята страна Jutarnji list.

---

Имах нюх за таланти, за надарени индивиди, жадуващи по-широко признание... Може би работата беше там, че твърде дълго, години наред бях висял по кафетата и познавах всеки будала. С други думи можеше да се каже, че доброволно и безплатно работех като човек на корпорацията, отговарящ за човешките ресурси, защото щом им потрябваше някой млад и ентусиазиран, винаги ме питаха: - Познаваш ли някого?
Имам едно келнерче в „Лимитид“...
Келнер?
Да, но е висшист, има лаф...
Окей, пращай го.
Така в журналистиката прииждаха хора със свежа кръв, сред тях дори и Перо Главния. Звучи странно, но и него в зората на демократичните промени го забърсах направо от
бара. Доведох го за ръчичка във вестника и... Неговият успех, поетично казано, беше по-бърз от вятъра... Защото в нашите среди има голямо текучество по вертикала. Нямаме стабилен елит... Социализмът унищожи стария елит – малобройната буржоазия и провинциалната аристокрация – после войната и национализмът през деветдесетте унищожиха социалистическия елит, а след тях накрая ни връхлетя и демокрацията, и трябваше да се освободим и от националистическия елит.
Отстранените елити можеха да оцелеят някъде на завет... О, да, можеха да въртят свой бизнес и да дърпат конците в сянка, но на дневна светлина, в представителните медии като нашия „Обектив“, който във всеки един момент трябваше да бъде огледало на новото време, нещо повече, на момента – непрекъснато се нуждаехме от нови хора! Нови водещи на рубрики и формиращи общественото мнение, нови лица, нови физиономии. За десет години сменихме така, в ускорени темпове, три медийни парадигми – социалистическата, после военната и след това демократичната, – което ще рече: изразходвахме две поколения умници, така че сегашният ни медиен елит беше необикновено млад.
Имаше недостиг на хора, които не са компрометирани. Ако доскоро си слушал Лу Рийд, работил си като сервитьор или си учил лозарство, сега получаваш възможност да представляваш новите ценности... Демокрация, поп култура, slow food... Тъй като не можеше да се поставя под въпрос капитализмът, естествено – да не сме комуняги – не биваше дума да се обели против приватизацията, която извършиха през 90-те избраниците на съдбата и на вожда на нацията. Мангизите се изтеглиха на завет, а младите медийни сили смогнаха само да нарисуват декорите на европеизацията и нормализацията... Всъщност какво друго им оставаше, след като революцията е приключена и парите са разпределени? Сега се нуждаем от хармония, сигурност, потребители, свободни индивидуалисти, които да обслужват кредитите си; можем да лансираме и малко хедонизъм, нека хората се забавляват, разбира се, в границите на приличието, че да не разгневим църквата.
За всеки имаше по нещо. Не може да се каже, че не е динамично: ние сме ново общество, общество с постоянно сменящи се нови декори и нови илюзии. На практика всички сме вчерашни... Тук няма камара на лордовете, нито стара буржоазия, а само бивш социалистически трудов народ, който се съблича и преоблича масово, в карнавален подем и се устремява към звездите. Всички пробват да лансират себе си; някои си изгубват ума, но... Вариантът на американската мечта във времето на прехода наистина съществува, с уговорката, че в общия хаос и скорострелно препозициониране успехът зависи от случая. Всичко е като в „Биг брадър“. Някой от посредствените ще бъде лансиран, но кой? Сега е време на откритите хоризонти. Всички чувстваме, че не може да продължи дълго. Хоризонтите ще се затворят пред нас. Обществото ще се стабилизира, преходът ще мине, тогава ще разберем кой е влязъл и кой не. Някога и ние ще имаме камара на лордовете, естествено, фалшиви, но няма значение... Сега трябва, докато все още е възможно, да хванем този влак. Перо Главния ме прецака, няма никакво съмнение. Той стана великият редактор, пък аз още събирам лузъри от улицата. Той, Перо, както е известно, вече не е същият човек. А аз през цялото време се мъчех да си остана същият, като че ли това е някакво постижение... Да си остана рокер, да се опазя от всичко това.
Дали това не е отказ да порасна... Или е заради Саня? Тя е по-млада, за нея е естествено да не нося вратовръзка като Перо, такива са нейните ценности, в такъв пич се е влюбила. Но и тя напредва. По дяволите, тя бързо напредва.

Съвсем точно си спомням кога Перо започна да прогресира; известно време отбягваше погледа ми, поздравяваше ме мимоходом, избягваше да седи на моята маса, забравил кой го доведе в редакцията.
Всеки път допусках една и съща грешка: неволно припомнях на хората онова, което са били.
По-късно го приех като нов човек, който няма нищо общо с келнера от „Лимитед“. Тогава и той ме прие отново.
Логично погледнато, би трябвало и аз въпреки усилията ми да съм се променил по някакъв начин. Щом Перо ми стана шеф, значи все пак нищо не е същото.
Всичко това някак си го криех от Саня. Искам да кажа, споменавах това-онова, но все през смях и шеги, като че ли се реех из някакъв по-висш универсум, защитен от така наречените обществени ценности. Нещата от света на кариерата и без това не я вълнуваха... Виждаше само любовта. Нашата любов и световната любов. Екология. Искреност. Нашата изключителност и романтичното перчене на маргинали. Обичаше ме точно такъв, какъвто съм. Едва отскоро в хороскопа си започна да следи рубриката, свързан с работата.
И ето сега през бурни разговори започнахме да стигаме до това, до контекста – като в „Пришълецът“, когато след първоначалната си арогантност екипът започва да осъзнава мащаба на проблема, там, в онази пещера, в другата галактика...

Сега, след историята с Борис, лъсна като бял ден, че моето доброволно сътрудничество по въпросите с човешките ресурси е ужасно глупаво занимание.
Отскоро Саня започна да го сравнява със своето доброволно участие в алтернативната театрална формация „Зеро“. Там с много ентусиазъм се събра нейната компания от академията, за да се разделят през зимата с огромна горчивина, всеки с усещането, че е бил използван от тълпа неблагодарници.
Нямаше пари и се получи хаос в емоциите. Защото неясно по каква причина, но липсата на паричен кредит задължително води до отваряне на емоционален кредит... Аз работя даром, затова съм наясно. Където няма пари, там отваряш емоционална сметка: търсиш някаква благодарност. Но... Това няма начин да се пресметне точно... Накрая всеки има чувството, че останалите са му длъжници. Така се разпадна театралната формация „Зеро“, чиито експерименти възпяваше младата критика: изпокараха се „като кучето и котката“, Саня се почувства използвана и реши, че в бъдеще ще играе само там, където плащат.
Наистина малко я измъчваше съвестта, че толкова лесно предаде младежките си идеали.
Беше страшно ядосана на бившите си френдове и дълго изхвърляше този яд от себе си. Това беше, доколкото можех да схвана, психологическо дистанциране от ъндърграунда, който понякога сграбчва алтернативно мислещите младежи, като им спрат джобните. Ала трябва отнякъде да заработваш пари и ето, изведнъж спираш да се въодушевяваш от маргинални проекти. Тогава се оглеждаш наоколо неориентирано и те обхваща страшен гняв срещу някого. Трябва само да избереш срещу кого. Докато се отказвах от драматургията, се чувствах по същия начин. Работех по вестниците и успоредно с това слушах в университета приказките на колегите с джобни. Колкото по-дълго работех, толкова по-авангардни ставаха те. Стараех се да следя тенденциите: разчу се теорията, че от театъра трябва да се изхвърли психологизмът и ние се втурнахме да защитаваме тази идея. Четяхме деконструктивистите и се мъчехме да ги приложим на театралната сцена... Водехме доста шизофренични разговори с твърде разтеглива терминология. Все повече губех сили, едва се влачех от редакцията до университета като маратонската бегачка Пола Радклиф.
Бях сърдит на родителите си – селяндури, които ми бяха спрели джобните и ми бяха окрали деконструкцията. Сърдит бях на загребските алтернативни кокони, които рано
или късно щяха да станат част от местния блясък, да дават изявления за „Ред Карпет“ /*популярно забавно предаване на хърватската телевизия „Нова“. – б. пр./ с изражение на неохота, като че ли тази банална история ги е постигнала без тяхно участие. Сърдех се и на селяните, и на елита, на работата и на арта, запънал се някъде по средата като човек, който не успява да си пробие път в мъглата, между всичките тези културни прослойки, всичките тези хора, толкова дяволски сигурни, че са автентични. Не знаех на кого да кажа всичко това. Ядосвах се на себе си. Не можех да се изразя. В това беше проблемът.