Две години след смъртта си Богомил Райнов отново създава празник за българска публика – издателство „Захарий Стоянов“ пуска на книжния пазар неговия непубликуван досега ръкопис, озаглавен “Париж”. Става дума за блестящо есеистично-белетристично изкуствоведско четиво, посветено на годините, в които писателят пребивава в столицата на Франция. Без да се самоизтъква, с присъщото му невероятно чувство за самоирония, той разказва за десетките си срещи и приятелства с изключителни фигури на френската и европейската култура и политика.
Богомил Райнов е един от строителите на българската култура, един от духовните фундаменти на нацията през втората половина на ХХ век.

---

Проявите на толерантност бяха само едно от нещата, заставящи ме постепенно да преодолявам предразсъдъците, в които бях възпитан и с които бях дошъл в този град. Те се рушаха, тези предразсъдъци, пред произведенията в Музея на модерното изкуство, които бях критикувал сурово, макар да ги познавах само по репродукции, рушаха се и в нощните часове, когато поглъщах текстовете на Фройд, на Фокнър и на толкова други “упадъчни” автори, за чиято упадъчност бях черпил сведения единствено от съветския печат. Рушаха се от самото развитие на събитията – разкритията на Хрушчов за режима на Сталин, нахлуването на съветските танкове в Будапеща.
Тия събития предизвикваха силен резонанс в България, но отзвукът им в Париж бе неизмеримо по-силен. Докладът на Хрушчов там бе публикуван изцяло, а не само преразказан (и то непълно), както у нас. Репресията в Унгария също не можеше да се представя в Париж като спасителна хуманна акция в защита на народа от империалистическия заговор: информационните филмови прегледи по кината изобилстваха с потресаващи картини на насилие над гражданите на Будапеща. Едва започналият период на леко разведряване отново бе скован – и то задълго – от ледените вихри на ненавистта и озлоблението. Скромно място сред потърпевшите заемахме и ние, дипломатите от соцлагера.
Големият прием, даван по традиция от Съветското посолство по случай годишнината на Октомврийската революция, за зла чест на домакините съвпадна през 1956 г. тъкмо с разгара на Унгарските събития. Наредено ни беше да се явим в самото начало на приема, та да създадем видимост за някакво оживление в обширните тържествени зали. Уви, въпреки нашето присъствие те бяха и докрай си останаха почти празни, а огромните кристални полилеи само подчертаваха с ослепителния си блясък пустотата. Посланикът Виноградов и съпругата му стояха на върха на импозантно стълбище, за да раздават ръкостискания на гостите. Стояха като наказани, понеже гости нямаше. Наложи се ние, дребосъците, да бъдем представяни от викача и да подаваме десници – нещо, което обикновено не правехме, тъй като напливът на видни личности край посланика бе винаги твърде голям. Доста по-късно се появи и групичка самоотвержени комунисти от ръководството на партията и от партийния печат. Тя обаче бе твърде малобройна, за да изпълни поне един от салоните. Пусто. Толкова пусто, че даже пищните десетметрови маси, отрупани с печени прасета, фазани, черни хайвери, сьомги и грамадни желирани есетри (Ноздрев, Ноздрев!), а също и “мокрите” бюфети с изискани напитки си останаха почти безлюдни.
Пусто. И не само пусто, но и смразяващо. Интелектуалният Париж изразяваше своето презрение по най-простия и най-обиден начин: чрез отсъствието си. Понеже толерантността също има своите граници.
С неприязън към нас се отнасяха не само буржоата, но и съмишлениците. Бих казал даже, че някои съмишленици изпитваха по-силно негодувание от буржоата. В посолството ни работеха две секретарки французойки. Бяха комунистки, естествено, и също тъй естествено вероятно служеха за информаторки на полицията. Това не бе от особено значение, тъй като нямаха достъп до секретната информация, пък и щом ще се правят доноси, по-добре е да ги правят наши симпатизанти, а не противници. Изобщо жените добре си вършеха работата и отношенията помежду ни бяха приятелски, поне до момента, когато на бял свят излезе докладът „Хрушчов”.
В деня подир публикацията влязох в канцеларията да продиктувам някакво писмо и заварих едната от секретарките – мадам Лоран, в състояние на истеричен пристъп.
– Вие ни измамихте, вие толкова години вече ни мамите! – крещеше тя към аташето по печата. – Накарахте ни да вярваме, че този садист е светец, наричахте този сатрап “баща на народите”! Вие, вие...
Тя бе така вбесена, та даже не намираше думи да изрази беса си. Реших, че тъкмо сега не е време да диктувам писма, и напуснах помещението. Мадам Лоран също напусна. И то – завинаги.
За разлика от позорното покушение над Будапеща покушението над паметта на Сталин бе смел и достоен акт, може би даже предвестник на велик прелом, нещо, което аз лично едва постепенно осъзнавах. Отпърво ме смущаваха някои чисто хрушчовски демагогски изсилвания и очевидни премълчавания на зловещата роля, играна от височайшите лакеи на диктатора. Но когато бе оповестено, че Хрушчов е освободил стотици хиляди затворници от лагерите, реших, че така или иначе Великият прелом наистина е започнал. Но трябваше да мине много време, за да разбера, че съм се лъгал.
На хората, които ме познават, е известно, че негативното ми отношение към Хрушчов е твърде отдавнашно и се колебае между ненавистта и презрението. А ако някой попита: “Кой си ти, та да съдиш такава видна фигура?”, мога да отговоря с три думи: “Един от потърпевшите.” Именно: един от милионите обикновени потърпевши.
Потърпевш бях, разбира се, най-напред и най-жестоко от Сталин, ала това нещастие, с което са белязани младините ми, така или иначе го отдавам на личната си доверчивост, сиреч усещам го и като резултат на лична вина. Отношението ми към Хрушчов беше от самото начало съвсем различно. Без да отричам голямата му заслуга за сриване престижа на Сталин и за освобождаване на оцелелите му жертви, аз още от самото начало (донейде благодарение на обилните информации в свободния западен печат) бях отблъснат от неговите просташки маниери, от циничните изрази, с които в пияно състояние си служеше пред журналистите, от селяндурските му прозрачни хитрини, използвани в преговори с политици като Айзенхауер или Кенеди, които далеч го превъзхождаха в интелектуално отношение.
Но това са все още неща от повърхността. За да усетим лошото, трябва да надникнем в по-дълбокото. Когато след всичките си поразии Хрушчов бе свален от власт, някакъв журналист запита Дьо Гол:
– Не смятате ли, че това е несправедливо? Все пак този човек се опълчи срещу култа на Сталин.
На което Дьо Гол отвърна лаконично:
– В историята всеки се опълчва срещу култа на предшественика си.
Една от целите на Хрушчов (приемам, че тя не е била най-главната) бездруго беше да опровергае легендата за гениалността на Сталин и по този начин да въздигне представата за собствения си ръст. Отричайки държавническия гений на предшественика си, той обаче се въздържа да разкрие истинската му същност като гения на злото. Причината е достатъчно очевидна. Започнеше ли да говори за чудовищните престъпления на сталинизма, Хрушчов щеше да даде възможност на противниците си да припомнят и собственото му участие в тия престъпления, като например личната му вина за избиване на 30 000 души в Украйна.
Нека не говорим за другите му безчинства, нито за позорната му роля на шут в свитата на самодържеца. Няма начин да премълчим обаче следващите му подвизи. С огромното самочувствие, обичайно за възкачилия се на престола простак, Хрушчов сътвори чудовищни безумства, довели съветските народи до мизерия, а света – до ръба на атомната катастрофа. Кървавите погроми в Будапеща, издигането на Берлинската стена, редицата международни кризи, между които Кубинската, рискуваща да изпепели планетата, конфликтът с Китай, разривът с Америка, грандоманските напъни да настигне просперитета на Щатите чрез масово развъждане на зайци и разораване на целините, най-сетне маниакалните грубиянски опити да въдворява ред в съветската култура и изкуство чрез репресии и цинични покушения, като прословутите му заплашителни речи и случая с Пастернак – нужно ли е да удължаваме списъка, за да стигнем до неизбежното заключение? Най-голямото престъпление на Хрушчов обаче си остава това, че макар на думи да разгроми курса на Сталин, всъщност на практика той не осъществи десталинизацията, а в редица отношения продължи делото на злото, като го обогати и с приноса на собствените си безумни импровизации.
Неведнъж са ми казвали:
– Ако Хрушчов не бе потушил контрареволюцията в Унгария, процесът щеше да обхване и други страни, а лагерът щеше да се разпадне.
Възможно е. И какво от това? Нима една коалиция трябва да се поддържа с бич в ръка?
Казвали са ми още: Хрушчов не можеше да осигури благоденствие на съветските хора, защото колосални суми бяха нужни за въоръжаване и респектиране на смъртния враг.
Без да съм политик, бих отговорил – не, разбира се, на заклетите противници на социалистическата идея, а на нейните привърженици, на хората, мечтаещи за “комунизъм с човешко лице”.
Не знам дали линията на бруталното атомно противопоставяне е била единствено възможната линия и дали не са съществували други по-гъвкави и по-мъдри похвати на поведение. Но даже да приемем постоянното превъоръжаване като единствено възможен възпиращ елемент, трябва да сме много наивни, за да приемем, че то е главната, та дори и единствена причина за мизерията, в която вегетираха милиони човешки същества. Истината е малко по-друга: докато Хрушчов и Брежнев се кълняха, че отхвърлят износа на революция като външнополитически метод, те тъкмо натам насочваха усилията си – в последователни, настойчиви, струващи стотици милиарди долари и на всичко отгоре безуспешни опити за износ на революция. Не знам правена ли е някога от някого приблизителна сметка на разходите по тия операции (много от които вероятно още дълго време ще останат секретни), но може и с просто око да се прецени какви колосални суми са отделяни от залъка на комунистическите партии, за да се въоръжават и превъоръжават арабски и африкански страни, да се финансира Индия, да се строи язовирът на Асуан, да се издържа Куба, да се подхранват бюджетите на нелегални и леви движения в десетки страни, да се поддържа тази дългогодишна кървава вакханалия в Афганистан.
Ще кажат:
– Не може за всичко да бъде виновен Хрушчов.
Да, но всичко това започна от него и по-точно от танковите залпове по улиците на Будапеща. Един звезден миг за социализма, за преминаване наистина към социализъм с човешко лице – с всички произтичащи от това рискове и последствия – бе проигран. Отказът от миналото бе сведен до продължение на сталинизма в незначително смекчен вариант.
То се знае, нещата в действителност бяха далеч по-сложни, отколкото си ги представях някога, увлечен от антипатията към този нахален селяндур, издигнат по волята на съдбата до вожд на велика държава. Дори да би желал да промени политическия курс на тази държава, Хрушчов едва ли би имал възможност да стори това, защото тутакси би бил смачкан и изхвърлен на бунището от системата, която временно бе му възложила да я обслужва. Такава участ всъщност го и сполетя, обаче без помен от героизъм и в съвсем жалък вариант, напълно подходящ за него, тъй като не бе и помислял да посяга на системата, а просто на свой ред бе станал жертва на зловещата й механика.