---

Актьорът Деян Донков е най-спряганото име за новия носител на наградата „Икар“ за централна мъжка роля. В момента той е сред най-играещите актьори в Народния театър. Ангажиран е в „Госпожица Юлия” от Стриндберг, в „Отело” от Шекспир, постановки на Лилия Абаджиева, във „Вишнева градина” на Чехов, постановка на Крикор Азарян, в „Дон Жуан” по Молиер на режисьора Александър Морфов и в „Крал Лир” от Шекспир, постановка на Явор Гърдев. Донков има в биографията си три „Аскеер”-а и два „Икар”-а. Неотдавна актьорът започна репетиции с Теди Москов за предстоящата му постановка „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан. Премиерата се очаква в началото на май. Деян Донков има 4-годишен син Деян от актрисата Анастасия Ингилизова.

---

- Г-н Донков, за ролята на Лопахин във „Вишнева градина“ покойният професор Крикор Азарян казваше, че играете като Шон Пен. Това сигурно ви ласкае. Или ви провокира?
- Преди всяко представление на „Вишнева градина” се моля, казвам си една молитва и си представям, че професорът стои и ме гледа отнякъде, че играя за него. Той ми липсва и ще ми липсва винаги. Липсва ми неговият всезнаещ и мъдър поглед, както и мълчанието, с което ни даряваше. То беше много ценно.

- За същата роля сте номиниран за„Икар” 2010. Ако го вземете, как ще се почувствате?
- Ще си представя, че Коко Азарян ме прегръща и ми казва: „Браво, моето момче!” Така ще се чувствам. За мене е награда вече, че се срещнах с него, че ми повери тази роля, че се разбрахме с три думи как да я направя. Имам една уникална случка от репетициите. Докато играех, усетих, че нещо пропускам. Вече знаех къде ми е грешката. Коко ме спря и каза: „Деяне!”, аз казах: „Да, професоре, знам!” Той каза: „Хайде!”, аз започнах отначало и той каза: „Да!” Разбрахме се на друго ниво.
Това, че помощник-режисьорката му се обаждаше по телефона, докато той лежеше в болницата, и слушаше моя монолог на Лопахин на живо – това не бих го сравнил с никоя друга награда. Ще се напия в негова памет на 27 март, на Международния ден на театъра.

- Сънувате ли понякога ролята си ?
- Не, по-скоро се будя с усещането за нещо, което много обичам.

- С кои режисьори обичате да работите, досега сте имали късмета да си партнирате с най-добрите?
- Наистина имах късмет да се срещна с качествени, талантливи режисьори. Между тях е и покойният Стоян Камбарев. Той ми беше приятел и нещата, които правеше, бяха потресаващи. Не съм плакал така през живота си, както плаках на едно негово представление – „Майката”, във Варна.

- Носител сте на много престижни награди. Какво е отношението ви към тях ?
- Това е празник ! Празник на душата. Актьорът е малко или много суетен и му е приятно да знае, че някой го оценява.

- А отговорност ли са наградите?
- Не, за мене не са. За мене те са само празник. Добре би било, след като вземеш една награда, да имаш вече друга цена, както е в другите държави. Наградите те освобождават по някакъв начин още повече да избираш, да се отдаваш на работата и това би било полезно за всички. Ако нещо може да бъде огледало на една нация, то това е изкуството! У нас, в България, уви, чалгата се е превърнала в изкуство. Дори чужденците не знаят къде са ни театрите, по-скоро знаят къде са чалга клубовете и публичните домове.

- Кой е виновен за това?
- Не зная. Трябва да има правилна държавна политика за духовността у нас.

- Кой театър пълни днес салоните? Комерсиалният, касовият или класическият? Защото и моноспектаклите на Камен Донев, и постановките на Сашо Морфов и Теди Москов се харесват.
- Може би са необходими нови форми, нови пътища, за да стигне продуктът до сърцето на зрителя и същевременно и актьорът, и режисьорът да са доволни от това. Хората у нас имат нужда от неща, които ги разтоварват. Въпреки че те не съзнават, че ако се натоварят с нещо сериозно, след това ще излязат от салона като пречистени, облекчени. Рецептата за добър театър е атмосферата. Цитирам Чехов: „Какъвто и театър да се прави, ако той е мъртъв, е мъртъв. За да е живо едно представление, то трябва да се отглежда.“

- Амбициозен творец ли сте?
- Аз съм мързелив. Нямам болни амбиции. Като че ли ми е достатъчно това, което имам, с това, с което се справям и не се справям. Напоследък имам идеи, мисли за проекти за режисура. То не от амбиция обаче, а от желанието да ми стане още по-интересно и по-забавно. За удоволствие.

- Но вече сте популярна личност! Как понасяте славата?
- Чак пък популярна... Популярността е свързана с телевизията, аз не се бутам по телевизии, освен ако не участвам в някой сериал. Вярно е, участвах във VIP dance, но то беше заради танците. Не съм славолюбец. Естествено, когато някой е направил нещо достойно, тогава славата е красива.

- Вярвате ли в приятелството, имате ли много приятели?
- Разбира се, че вярвам! Имам няколко близки приятели и много други, които обичам и мога да разчитам на тях, но не са ми толкова близки. Истинските ми приятели са малцина.

- А от гилдията ли са?
- Не, от ранните ми младежки години и тяхното приятелство ми е по-ценно.

- Започнахте репетиции с Теди Москов за Сирано дьо Бержерак от едноименната пиеса на Едмон Ростан. Какво е за вас тази среща?
- Теди ми е любим режисьор. Изключителен човек с невероятно чувство за хумор. Много съм щастлив, че се срещам с него, и се надявам да се сработим така, че да изкарам от себе си неща, които досега не съм успял. Разбира се, с негова помощ. Да ви кажа честно, си мечтая за роля, която да ми достави истинска наслада, по-скоро някоя трагикомична, но в истинския смисъл на думата, или роля по истински случай. Като че ли повече ми се иска тя да е в киното.

- Снимали сте се в много филми. Какво мислите за българското кино, възражда ли се то?
- Дори бавно, възражда се наистина. Едно време са се снимали много повече филми. С висока художествена стойност. Днес трябва да се дава повече шанс на младите творци, да им се гласува доверие.

Интервюто взе Лилия Динова