Бестселърът „Ние, живите” на Айн Ранд е затрогващ разказ за конфликта между суровата действителност на гладуващия Петроград, новата столица на болшевишка Русия, и силните страсти, които разкъсват основните герои на романа и ги вплитат в съдбоносен любовен триъгълник. Кира, Лео и Андрей се опитват да живеят достойно и защитят любовта си в свят, който наказва всичко светло и добро. Това е разказ за диктатурата, независимо дали в съветска Русия, нацистка Германия или социалистическа Америка. Това е книга за Човека срещу Държавата. Като всеки голям роман, „Ние, живите” е свидетелство не само на времето, за което разказва; героите и съдбите им са част и от днешния свят. Тяхната драматична съдба обсебва читателя; кулминацията на романа спира дъха. Книга за всички поколения, за всякакви епохи.
На премиерата на книгата снощи в салоните на грандхотел „България” видяхме и откъс от едноименния филм, заснет по творбата на Айн Ранд.

Леон стоеше на стълбите на празното имение. Остана неподвижен, с ръце в джобовете при шума от бързите стъпки на Кира в снега. Когато тя застана до него, очите им се срещнаха, което бе повече дори от целувка. Ръцете му я притиснаха с ярост и сила, като че ли искаше да разкъса палтата им на късчета. Сетне промълви:
– Кира…
Имаше нещо странно, обезпокояващо в гласа му. Тя свали шапката му, зарови пръсти в косите и се вдигна на пръсти към устните му.
– Кира, аз заминавам.
Тя го погледна много спокойно, главата й се наклони леко към рамото, очите й се изпълниха с въпрос, на който нямаше отговор.
– Тази вечер заминавам завинаги. За Германия.
– Лео – просто каза тя. Очите й се разшириха, но в тях нямаше страх.
Той заговори с гняв, като подчертаваше всяка дума, от звуците извираха цялата му омраза и отчаяние, сякаш ненавиждаше самите думи, а не значението им:
– Кира, аз съм беглец, контрареволюционер. Трябва да напусна Русия, преди да ме намерят. Току-що получих пари от леля ми в Берлин, това чаках, получих ги нелегално.
– Корабът тази нощ ли заминава?
– Това е кораб на контрабандисти. Те прекарват незаконно човешка плът от този вълчи капан тук. Отчаяни души като мен. Ако не ни заловят, ще пристигнем в Германия. Ако ни хванат, може би не всички ще осъдят на смърт, но не знам досега да са пощадили някого.
– Лео, ти не искаш да ме напуснеш.
Той я погледна с омраза, по-красноречива от любовта:
– Улових се, че искам да арестуват кораба и да ме върнат тук.
– Лео, идвам с теб.
Той попита без изненада:
– Съзнаваш ли риска, който поемаш?
– Да.
– Корабът потегля след един час. Далече е. Веднага трябва да тръгнем, оттук. Нямаш време дори да вземеш багаж.
– Готова съм.
– Не можеш да се обадиш на никого, не можеш да се сбогуваш по телефона.
– Не е необходимо.
– Добре, да вървим.
Той сложи шапката си и закрачи по улицата – бързо, тихо, без да я гледа и да я забелязва. Повика шейна и единствените думи, които каза на кочияша, бяха един адрес. Завиха зад ъгъла и отминаха рухнала къща, чиито тухли, покрити със сняг, бяха разпилени по улицата. Лъчите на уличната лампа осветяваха празните стаи, скелетът на желязно легло висеше някъде в полумрака. Продавач на вестници извика дрезгаво: „Правда”... „Красная газета...”
– Там, отвъд ...има автомобили...булеварди...и светлини – шепне Лео.
Старец с окъсана шапка, пълна със сняг, и поднос с курабии в ръце спи до входна врата. Главата му е увиснала на гърдите.
–...и червило и копринени чорапи – шепне Кира.
Бездомно куче се върти и души около варел с отпадъци под тъмния прозорец на кооперативен магазин.
Минувач стене, духа на пръстите си и вика:
– Захарин, граждани.
Войник люпи семки на улицата и пее песента за малката ябълчица. Плакати, плуващи от къща до къща ги преследват – червени, оранжеви, бели, с оръжия, чукове, колела, лостове, въшки и самолети.
Шумът на града замира след тях. От фабрика към небето се издигат черни, високи комини. Над къщите, завързан от покрив до покрив, огромен плакат като бариера плющи, съска, бори се с вятъра, криви се в гневни форми и крещи към улицата:
ПРОЛЕТАР....НАШИЯТ КОЛЕКТИ.....КЛАСОВА БОР....БОДЕН.....БЪДЕЩЕ
В шейната очите им се срещнаха, като ръкостискане. Той се усмихна:
Не можех да искам това от теб. Но знаех, че ще дойдеш.
Спряха до ограда на непавирана улица. Лео плати на кочияша. Двамата бавно пристъпиха напред.
– Трябва да вървим две мили до морето. Студено ли ти е?
– Не.
Взе ръката й те продължиха край оградата по дървената настилка. Някъде виеше куче. Край тях във вятъра свистеше самотно дърво. Напуснаха настилката и закрачиха до глезените в сняг. Навлязоха в открито поле и поеха към бездънния мрак.
С ръка в неговата тя се движеше тихо и усърдно, както човек върви към неизбежното. Зад тях червеното сияние на града се сливаше с небето. Пред тях небето се спускаше към земята, или земята се издигаше към небето и телата им ги разсичаха на две.
Нагазиха в сняг до прасците. Вятърът яростно се втурна срещу тях. Те напредваха приведени, палтата им се развяваха като платна в буря, студът втвърди лицата им. Отвъд снега беше светът, мечтаната земя, на която страната зад тях се покланяше с обожание, с тъга и скръб: Чужбина. Животът започваше отвъд снега.
Когато спряха, снегът рязко свърши. Пред тях се изправи черно пространство без хоризонт и небе. Далеч долу те чуха плискащ, свистящ звук, като че ли някой изпразваше кофи с вода на равни интервали.
– Пази тишина – промълви Лео.
Той я поведе по малка хлъзгава пътека, следвайки нечии следи. Кира различи тъмна форма, люлееща се в пространството, мачта, искрица от гаснеща кибритена клечка. Корабът не беше осветен. Тя забеляза едрата фигура в пътеката срещу тях едва след като лъч на фенерче удари лицето на Лео, облиза рамото му, спря в нея и изчезна. Видя черна брада и ръка с пистолет. Но пистолетът беше наведен към земята.
Леон бръкна в джоба си и подаде нещо на другия:
– Ето за още един билет. Това момиче идва с мен.
– Нямаме свободни каюти.
– Няма значение, моята е достатъчна.
Те стъпиха на борда, който леко се полюшваше. Друга фигура се появи от тъмнината и ги поведе към една врата. Лео помогна на Кира да слезе по стълбата. Долу, в полуосветеното помещение под палубата, видяха неясни фигури – мъж с Георгиевския кръст ги изгледа мълчаливо; на прага жена в избеляло палто уплашено стискаше малка, дървена кутия в треперещите си ръце.
Водачът им отвори врата и кимна с глава. Каютата се състоеше от легло и тясна ивица пространство между напукани, небоядисани стени. Дъска, издаваща се от ъгъла, служеше за маса. Газена лампа бе закачена над масата, на която трептеше жълто петно от светлина. Затворен капак покриваше люка. Лео затвори вратата и каза:
– Съблечи си палтото.
Той също се съблече и хвърли шапката си на масата. Носеше дебел черен пуловер, с тесни ръкави. За пръв път двамата се виждаха без палта. Каютата беше толкова малка, че дори въздухът, сключен около нея, бе част от него. Кира се отдръпна леко към масата. Лео погледна филцовите й ботуши, твърде големи за стройната й фигура. Тя проследи погледа му, свали ботушите си и ги захвърли на пода.
Той седна на леглото. Тя седна до масата и скри краката си в стегнати черни, памучни чорапи под пейката. Притисна ръце до себе си със сведени рамене, тялото й едва забележимо се напрегна, сякаш потрепваше от студ. Белият триъгълник в отворената й яка светеше в полумрака. Лео рече:
– Леля ми в Берлин ме мрази. Но обичаше баща ми. Баща ми е...мъртъв. Ако не беше ти, щях да замина преди три дни. Не можех да тръгна, преди да те видя. Затова изчаках този кораб. Другият, който отплава преди три дни, изчезна. Корабокрушение, или беше заловен, никой не знае. Не стигнаха до Германия. Така че ти спаси живота ми, може би...
Разнесе се глух грохот, палубата се раздвижи, заскърца, фитилът на газената лампа затрептя. Лео скочи, угаси лампата и отвори капака на люка. Лицата им се притиснаха в малкия отвор, червеното сияние на града постепенно се отдалечи. Сетне угасна и между небето и земята остана само далечна, неподвижна светлина, която се стопи в звездите, разпадна се на искри и изчезна. Тя го погледна – очите му бяха големи, пълни с чувства, които не познаваше. Той изрече, бавно, победно:
– Съзнаваш ли какво оставяме зад нас?
Пръстите му се затвориха на рамото й, устните му насила отвориха широко нейните. Тя се облегна във въздуха под тежестта му върху мускулите си. Ръцете й се плъзнаха бавно върху пуловера му с неосъзнато желание да докосне кожата му с кожата си.
Той я пусна, затвори капака на люка и запали лампата. Кибритената клечка припламна в синьо. Запали цигара и застана до вратата, без да я гледа. Тя остана до масата, очите й го следваха покорно, безмълвно. Той смачка цигарата в стената и пристъпи мълчаливо с ръце в джобовете и с безизразно лице, освен устата му, изкривена в презрителна усмивка.
Тя се надигна послушно с поглед в него и се скова, като че ли очите му я водеха на каишка.
– Съблечи се.
Без да каже нищо и без да премества очите си от него, тя започна да се съблича. Той неотстъпно я гледаше. Тя не помисли за принципите на родителите си, освен за миг, когато роклята й падна долу. Тогава предизвикателно съжали, че бельото й не е копринено, а грубо, памучно.
Свали презрамката на комбинезона си и я остави да падне до гърдата й. Понечи да свали и другата, но той я грабна от пода и тя замръзна като дъга във въздуха. Косата й се разпиля върху него, гърдата й се притисна в устата му.
Те се озоваха на леглото и тя падна с цялата си тежест върху ръката му, разперена под голите й рамене. Той угаси лампата и тя чу как пуловерът му се свлече на земята.
После краката му се увиха около нея като гореща течност. Косата й увисна от леглото, устните й се отвориха широко.

Превод: Огнян Дъскарев