---

Bиенска пролет. Изморен от насилие и непредвидени усложнения, бившият полицай Бренер си е намерил нова работа с пределно ясни отговорности: шофьор на линейка. Но неприятностите не го оставят на мира: един от колегите му е убит, друг от тях е набеден за абсурдната смърт, а Бренер е изнуден неофициално да участва в изясняването на някои обстоятелства около нея. Скоро всичко се стича така, че той е въвлечен в игра много по-голяма и черна, отколкото някой е можел да подозира в началото. Почти слепешката, на фона на Баховия „Матеус пасион” и с помощта на няколко не по-малко странни, самотни и очарователни персонажа – болната Клара, воайора Освалд и неподвижния Лунгауер – той се заема да внесе ред в хаоса. Историята, разказана от Волф Хаас, е озаглавена „Ела, сладка смърт”. Книгата се появява у нас с логото на „Колибри”. Волф Хаас (1960 г.) – бивш копирайтър, радиоводещ, доктор по литература и неколкократен носител на най-старата и престижна награда за немскоезична криминална литература Deutscher Krimi Preis – е отдавнашен любимец на европейските читатели с вкус към качествената литература, в която до горчивите изводи се стига по хумористични пътища. Седемте му романа с главен герой – детектива по неволя – Симон Бренер, са превеждани на много езици, а „Ела, сладка смърт“ (1998 г.) е издаден във Франция, Япония, Русия и Италия.

---

Пак беля, какво да ти кажа.
Ден, който започва така, може само да свърши още по-зле. Сега, не че искам да звуча суеверно. Аз със сигурност не съм човекът, който ще се шашне, ако черна котка му пресече път. Или ще си плюе през рамото, като види линейка, да не би да стане следващият, дето компютърният томограф ще го реже на филийки.
А пък петък, тринайсети, ми е през оная работа. Денят, когато Хектор Зулценбахер се свлече посред Пьоцлайнсдорферщрасе и зави на умряло, всъщност беше понеделник, двайсет и трети.
Като завари сина си така, фрау Зулценбахер първо помисли, че пак го е свила черната мъка заради името, с което го беше кръстила преди седем години. После обаче видя причината за неговото отчаяние. Досами ридаещия Хектор лежеше бездиханна котката Нинон.
Една линейка със святкащ син буркан и надута сирена направи Нинон на пихтия. И докато Хектор открие умрялото си четириного, линейката отдавна се беше стопила на хоризонта. Тя префуча по Пьоцлайнсдорферщрасе с такава скорост, че въобще беше странно как единствената жертва накрая бе малката черна Нинон.
С рев, без рев, все тая. От това домашен любимец вече не ставаше. Като се замисля, не знам, да ти кажа: ако премажеш черната котка, която ти пресича път, повече ли, или по-малко лош късмет ще си навлечеш?
Така или иначе, санитарят Манфред Грос хич не се и трогна. Той се носеше с линейката толкова шеметно, че изобщо не забеляза, че е сплескал Нинон на черна ваденка. Набираше се да стигне до следващото кръстовище, преди светофарът да е светнал зелено.
Работата е там, че сред шофьорите на линейки тъкмо беше излязла модата да си броят колко пъти за един рейс минават на червено. Мания за рекорди, разбираш ли, както навсякъде сега. Но от мен да знаеш: буквата на закона не предвижда колите за бърза медицинска помощ да минават на червено. Хората мислят, че е позволено, защото често виждат линейки да прелитат през кръстовищата на червено с включени светлини и сирена. Да, ама не. Червеното си е червено. Дори за бърза помощ.
Дори за Манфред Грос, когото неговите колеги шофьори открай време наричаха Негрòто. Не знам откъде идваше прякорът, но предполагам, че имаше нещо общо с ококорените му очи и якия черен орангутански врат. А и прическата тип „овча радост“ му портеше допълнително фасона, има си хас. На Негрото, нищо че беше на двайсет и осем, косата му бе почнала да оредява, та една медсестра, дето доскоро се подвизавала като фризьорка, го накъдри на студено, сто и деветдесет шилинга на частно, абе – позатули го. Чудна работа обаче! Колкото по-малко коса вирееше на главата му, толкова по-юнашки му буйваше мустакът.
Та значи – никакво червено. Но Негрото мина баш на червено, напук. Това шофьорите на линейки редовно го правеха в знак на протест. Против буквата на закона. Ти всеки Божи ден си рискуваш живота за ближния, хвърчиш да го изстържеш от асфалта, преди да са го накацали лешоядите, и какво, мислиш, подкрепя ли те законодателят? Откъсва ли му се едно „благодаря“ от душицата? Или едно червено на кръстовището? Трънки! Законодателят по-скоро ще ти тури прът в колелата. И няма да те пусне на червено. Това – от законова гледна точка.
От практическа е друга бира. Нинон още не се беше приземила обратно на асфалта, а Негрото вече отшумяваше на следващото кръстовище.
То всъщност имаше и още нещо. Негрото и едни други санитари си имаха уговорка. Игричка. Защо не, всъщност, щом им разведрява трудовото ежедневие? Шофьорът на линейка бъхти здравата, та викам, що да не си угоди с нещичко? Ако ще и то примерно да не отговаря точ-в-точ на буквата на закона.
Скивай сега правилата. В момента, в който диспечерите спуснат адрес, Негрото вика „Пет!“ или „Осем!“, или знам ли – „Три!“, според това, къде се намира. Демек – за колко минути ще вземе разстоянието до мястото на катастрофата. Партньорът му може да го надцака и да каже повече – значи приема баса. Ако Негрото не си спази ставката, спътникът му получава стотак, в противен случай – той се ръси на Негрото.
Да, ама Негрото почти винаги се справяше, така че спътниците му все по-рядко се хващаха на бас. Затова Негрото трябваше да предлага все по-откачени срокове, за да може някой въобще да клъвне. И то се знае, после се налагаше да форсира до дупка.
Примерно Зюдтиролерплац–Таборщрасе за осем минути в пиковия час. Дружинка камикадзе. Всеки негов спътник, веднъж преживял това, се кълнеше в най-свидното си, че никога повече няма да се хваща на бас с Негрото. И то не от страх за стотака, а за клетия си спътнически животец.
Въпросния ден партньор на Негрото бе Ханзи Мунц. Понеделник. Мунц нямаше да го забрави, докато е жив. Не защото Негрото с бясна скорост изтрещя по Герстхоферщрасе, а… Задръж, задръж.
Причината Негрото да вдига такава самоубийствена патаклама на път към болницата, с все буркана и сирената, всъщност даже не беше бас с Ханзи. Задръстеняк като Ханзи пукнат грош не би заложил. Работата е там, че Негрото трябваше да вземе от Централна болница един донорски дроб.
– Милка! – изкрещя Ханзи Мунц, докато Негрото със сто и двайсет громолеше надолу по Веерингерщрасе. – Милка!
Повече не успя да роди при вида на камиона за доставки на Милка, който тръгна да паркира пред супермаркета Шпар и понеслия се право натам Негро. Ханзи Мунц отлично знаеше колко чувствителен става Негрото, ако спътникът му го поучава как да кара, но тоя път не се сдържа и тутакси реагира. Само дето от потрес друго не го осени, освен тази единствена думичка. Вероятно защото ние, австрийците, дето се вика, с Милка сме откърмени.
Да, но ако щеш вярвай, Негрото нито връхлетя лилавия камион, нито в последния момент отби вляво, нито понечи да спре. Не – нахилен като ряпа се качи на тротоара и се провря между Милка и Шпар. И ако линейката е широка приблизително два метра, то разстоянието между камиона и супера да е било има-няма два метра и два сантима, не повече. Ханзи Мунц направо усети как му се зажулва кожата на раменете отляво и отдясно, изпита, разбираш ли, най-телесно съпричастие към боята на колата.
Сега, което си е право, право си е: Негрото спретна наистина елегантен слалом между камиона и супера. Не знам как, но се получи – необяснимо и за едната бройка.
Ханзи Мунц си отдъхна. Олющената боя беше последното, от което сега му смъдеше гъшата кожа. По-лошо бе връхлетялото го предчувствие какво ще ги прави шефът, ако пак се върнат в базата с произшествие.
– Младши живи ще ни одере, ако му потрошим новата седем-четиресе.
– Споко, никой нищо няма да троши – продължаваше да се хили Негрото на изпълнението си отпреди малко, докато вече фучеше нагоре по Веерингергюртел в посока, обратна на еднопосочното движение. По три платна насреща им се носеха правоверните шофьори. Но на Негрото и Ханзи редовното движение от другата страна им беше прекалено заобиколно за Централна.
– Ами ако някой беше отворил вратата на камиона?
– Щях да залегна.
– Ти не си в ред.