На Гъливер не му вярвали, докато не изкарал от джоба си лилипутската крава.
Михаил Пишкин
Чичо беше душа човек. Ние, децата, много го обичахме. Той все пътуваше, губеше се с месеци, но когато се прибереше вкъщи, за нас настъпваше празник. Може би защото не беше семеен, чичо ни подаряваше цялото си внимание. А голямата бенка до носа му приличаше на отделно малко личице, което повтаряше всичките гримаси на чичо.
При възрастните, при баба и дядо, не беше точно така. Те гледаха малко отгоре на чичо, имаха го за вятърничав човек, на когото думата не тежи. В нашия род това беше най-важното нещо – думата ти да тежи. Да, да и не, не. А чичо не беше такъв. Той все разказваше някакви истории, половината от които се развиваха на земята, но половината – на небето, все разказваше за невиждани и нечувани неща, които всеки сериозен човек би нарекъл пълни измислици.
Но най-хубавото нещо бяха подаръците. Носеше на гърба си една грамадна брезентова мешка. Ще влезе в къщи и ще каже – я да видим сега какво имаме тук. Ще седне на стола и ще развърже мешката. И ще започне да вади от нея я голямо стъклено око, което било око на дракон, я закривен нокът, дълъг колкото пръст на възрастен, това пък бил нокът на бенгалски тигър, който нападнал чичо, впил си ноктите в якето му, но чичо успял да се отскубне и да избяга и после, когато се прибрал в хотела, видял, че на якето му виси този нокът… Или пък ще извади сплескан куршум, с който го простреляли на остров Тамбукту, но за щастие, куршумът бил спрян от табакерата му в левия горен джоб.
По някое време се появяваше и дядо с патериците си, стоварваше се на стола и започваше да кади с чимширеното си цигаре, от което стърчеше свита от вестник цигара. Изразът на лицето му говореше и без думи – какво ли ще ни пробуташ сега, сине майчин, дето не сме го чували и виждали. Дядо е бил търговец, навремето е пътувал по всички морета и не вярваше, че някой знае повече от него.
Чичо си почиваше ден-два, а ние стъпвахме на пръсти, за да пазим съня му и после отново потегляше. Дядо само махваше с ръка, дори не се надигаше да го изпрати. Баба и тя, както готвеше на печката, извърташе главата си към вратата, издумваше нещо, което ние, разбира се, бяхме разгадали и което преведено означаваше „Да помага Бог!”, но да отиде, да го прегърне, такова нещо нямаше. Сякаш ѝ бяха подали златна пара́, пък тя се беше оказала тенеке.
Но този път чичо отсъства цяла половин година. На мен ми поникнаха отдолу два зъба, които бяха огромни, като заешки и на всичкото отгоре, с разстояние между тях, но баба ме успокои – това значело, че ще съм щастлив човек. Когато я попитах какво значи щастлив човек, тя обаче не можа да ми отговори и само ме чукна леко с дървената лъжица по главата и каза, че няма какво толкова да питам. Тина, сестра ни, започна да си лакирва ноктите и дядо каза, че ще изсипе тази дяволска боя в нужника. А Марко, брат ми, който е по-малък и от мен, си обръсна мъха под носа с бръснача на дядо и баба после цяла вечер му се присмиваше, че сега, като му порасте на това малко дете един ей такъв мустак, всички ще го сочат с пръст. И Марко започна да реве.
На другия ден чичо най-сетне се върна. Този път мешката я нямаше. Той каза, че бил много уморен и първо ще се наяде и ще се наспи. Така и направи, а ние през половин час надничахме в стаята му да видим дали се е събудил.
Когато се наспа, той дойде в кухнята, седна на стола и помълча. Изгледа ни един по един. Това сякаш не беше нашият чичо, сякаш беше сменен. После се опита да бъде отново весел и усмихнат, но нещо не му се получаваше. Беше много замислен. И дори бенката му беше някак намръщена. Като че ли и дядо усети нещо, изтърси се на стола, подпря патериците до себе си, сви си цигара, пъхна я в цигарето, пресегна се, отвори вратата на печката, взе с дилафа въгленче и я запали и като се обви в облак дим, каза: „Е, хайде, разправяй сега!”
Чичо ни изгледа. „Вие чели ли сте Гъливер?”, попита ни. Ние вкупом отвърнахме „Тц”, не сме я чели. И чичо започна да разказва.
Когато свърши разказа си, дядо беше заспал. Явно приказките на чичо му бяха дошли в повече. Баба и тя се захвана да шие едно скъсано копче на жилетката си, а устата ѝ остана свита като кокоше дупе. Тогава чичо бръкна в джоба си. И много внимателно постави нещо на масата.
А бенката му засия.
