Новият роман на Сергей Лебедев, издаден в превод на български от „Кръг“, ни връща към началото на войната в Украйна
Омразата, предизвикала войната в Украйна, има дълбоки и упорити корени. В новия си роман „Бялата дама“, определян от мнозина като най-добрия му до момента, руският писател и дисидент Сергей Лебедев тръгва по следите на паметта, ненаказаното зло и трансформацията на Русия в държава с отявлено фашистки белези.
„Бялата дама“ връща към първите дни на войната в Донбас през лятото на 2014 г. Действието се развива само за пет дни в миньорско селище, току-що окупирано от руски части без отличителни знаци. В шахта на закрита мина се крият следи от стари престъпления – телата на евреи, убити от нацистите, но и на руснаци, загинали от свои сънародници. Съществен елемент в книгата е и свалянето на малайзийския „Боинг“ от донецките сепаратисти, съпроводено от мародерство и заграбване на всичко възможно от жертвите на самолета: пари, бижута, дори плюшени играчки.
На фона на тази атмосфера авторът проследява емоциите на героите си и историческите пластове, за да покаже как миналото продължава да определя настоящето. С този свой текст писателят за пореден път се обръща към темата за паметта и безнаказаното престъпление.
„Бялата дама“ е роман за истината, която нито една пропаганда, колкото и мощна да е, не може да скрие. Корените на омразата, предизвикала войната в Украйна, са дълбоки и вкопани много преди да се стигне до изстрелите, свалените самолети и безпощадните убийства. Злото има имена, а жертвите му – не.
Сергей Лебедев (1981 г.) е руски журналист, писател и дисидент, автор на седем книги. Още с дебюта си „Предел на забравата“ получава международно признание, а романът му „Дебютант“ е номиниран за две от най-престижните европейски литературни награди – Ангелус и Ян Михалски. Сборникът му с разкази „Титан“ също е високо оценен от критиката и читателите, но според мнозина големият му роман е „Бялата дама“.
„Бялата дама“, Сергей Лебедев, превод от руски Денис Коробко, корица Милена Вълнарова, издателство „Кръг“, 2025 г.
Първи ден
Жана
Девет. Девет месеца от болестта на майка ù. В паметта ù те бяха останали като смачкани чаршафи от поруганата ù постеля, превърнала се в леговище на ранен звяр, когато майка ù спря да ù позволява поне да я забърсва. Жана си спомняше отчетливо, съвсем ясно само онзи януарски понеделник, първия понеделник на новата година, когато за първи път пожела Мариана да умре по-скоро.
Беше навалял съвсем малко сняг, колкото леко да прикрие набраздените, застинали във втвърдената голота на есенната оран поля. И тревожният, връхлитащ на внезапни пориви североизточен вятър скоро го почерни с въглищен прах от стария терикон.
Териконът уж беше замръзнал, здравата го беше стегнал мраз. Но сновящият вятър се трудеше упорито, издухваше най-ситните зрънца, въглищни люспички и ги разсейваше по снежните платнища.
Първо снеговете изгубиха белотата си. После посивяха. Потъмняха. Винаги така ставаше зиме – до следващата спасителна виелица. Но тук виелицата доста позакъсня и снегът в крайна сметка се превърна в черна ледена кора, поглъщаща и без това слабата, кратка светлина на деня.
На Жана ù се струваше, че ако майка ù не се бе разболяла, то и снеговалежът щеше да дойде навреме, щеше да избели земята както трябва. Но майка ù беше болна. Тялото ù, усукано-пресукано от конвулсиите, изгаряно от треска, отделяше не пот, а подобна на катран лимфа на страданието, която дълбоко попиваше във всяка тъкан – в памучната калъфка на възглавницата, в копринената нощница, а и не само в тъканите – в мебелите, в стените, в самия въздух в къщата, където и без това беше зимно задушно, нали прозорците са залепени, да не излиза топлото.
В късен опит да овладее умението на майка си, с надеждата, че победата над петната ще бъде и малка победа над болестта, Жана се опитваше да изпере чаршафите. А те не се изпираха: пералнята просто превърташе водата. Жана ги изваряваше, накисваше, тъпчеше, плакнеше, пердашеше ги с тежка дървена лопатка. Но дори шляпането на лопатката, която в ръцете на майка ù надвиваше всякаква мръсотия, изхвърляше я, прогонваше я от плата, в неумелите ръце на Жана сякаш само разпръскваше, разплискваше чернотата, попила в тъканта, като още повече цапаше и чаршафите, и къщата.
През целия си живот Мариана със силните си ловки ръце извиваше прането, за да го изстиска. Измъчваше го, принуждаваше го да се увие на тънка плитка, а след това да се разпростре, да се изглади под нажежената ютия, за да стане обновено и невинно. А сега, сякаш за отмъщение, силата на болестта извиваше и разпъваше нея самата. И цялата мръсотия, изпрана някога от нея, сякаш се завръщаше, утаявайки се в чернеещото ù тяло и помътняващ разум.
Трийсет години като началник на вече затвореното перално към шахтата майка ù беше носила бяла престилка. В онези времена сред всички хора първо разпознаваше и приветстваше медиците – заради еднаквия им униформен цвят, заради предаността, заради професионалната, церемониална страст към строгите процедури за дезинфекция, към хлора и изваряването. Ако Жана получеше драскотина или рана, а тя често се нараняваше, „тънкокожа си ми ти“, казваше майка ù, не слагаше никакви живовляци или лепенки, лепенки от домашната аптечка, нито стари нестерилни бинтове – веднага я водеше в болницата при стария доктор Шпектор, за да я промие, дезинфекцира, сякаш ù се привиждаше тетанус във всяка прашинка.
И толкова по-страшно бе хленчещото ожесточение, с което тя заклеваше Жана да не я води в болницата и да не вика лекари у дома: сякаш завладялата организма болест, осъзнала се и защитаваща се, говореше през нейните уста. Сега лекарите бяха не стражи на здравето, не блюстители на чистотата, не спасители – а мъчители. Майка ù предварително се страхуваше от тях и ги мразеше, страхуваше се, както се струваше на Жана, дори от белия цвят на престилките им, което преди бе знак за съюзничество. А Жана нямаше мъдрата воля да настоява за правилното решение, каквато Мариана преди имаше в излишък, и Жана беше свикнала да расте под нейния защитен купол.
Останала сама, Жана бе в състояние само да се нагажда към новата, страшна, безумна воля на майка си, като неволно се поддаваше на лудостта: обезкуражена, обезоръжена от внезапността на самотата и невъзможността на случилото се.
В селото уважаваха Мариана. Но все пак с хладинка, с едно наум, сякаш по някаква причина не бяха уверени, че тя е от нашите, местна – макар Мариана да не бе ходила по-далеч от Донецк, само един път в Грац, в Австрия, като гледачка. Преди две години и нещо мината бе окончателно закрита, Мариана умоляваше да не затварят пералното, да го направят търговски обект, но напразно; и оттогава хората май ù се разсърдиха, май безпричинно бяха очаквали, че тя ще успее да убеди собствениците да не затварят и мината. А тя замина за половин година в Австрия, много жени ходеха така на гурбет в Европа, но само на нея ù го вмениха за вина, сякаш беше отпрашила на курорт да се забавлява, а не да сменя памперсите на стареца чужденец. Затова, когато майка ù се поболя, не се намери кой да помага и да съветва Жана.
На никого не разказваше подробности за случващото се: беше я срам да разкрива отвратителната тайна на болестта, да хвърля мръсна сянка върху майка си.
А съседите и познатите, съчувствайки на думи, незабележимо се отдръпнаха. Във въздуха витаеше някакво тегаво, мрачно предчувствие. По-възрастните си спомняха месеците преди юлското срутване през 1996-а, под което загина баща ù, когато мината предупреждаваше за предстоящото бедствие: ту избие метан, ту заседне подемникът – сиреч спрете, бедата е близо… Мариана нали никога не боледуваше. Нито една болежка не я хващаше, дори грип и простуда. И затова болестта ù се превърна в знак, че нормалните времена свършват, нещо предстои да се случи, и хората, без самите те да го осъзнават, бяха прескочили, преминали към неясното бъдеще, в което вече нямаше място за Мариана.
Тогава, през януари, през нощта срещу понеделник започна безветрен, гъст снеговалеж, зад чиято мнима беззвучност прозираше умиротворяващо, приспивно, ласкаво шумолене. Падналият сняг просветли стаите, пропъди в ъглите отеклите като синини сенки. И Мариана заспа мирно, като преди, когато лесно, благодарно заспиваше след дневния труд, след работата и надомното ръчно пране – тя все се хващаше да пере онова, което нито една машина не може да изпере нито в пералнята, нито у дома, и на Жана ù се струваше, че силното ù тяло, изваяно от движенията на перачка, ръцете ù, свикнали да месят водата, да сътворяват пяна – излъчват, отдават някаква енергия подобно на загрял след движение мотор и тя лъха от чистия горен чаршаф, напълвайки къщата с нетукашна, неприсъща на нищо свежест, свръхестествена миризма на чистота.
Възползвайки се от тези нощни часове на покой, Жана успя да се свърже с доктор Шпектор и го убеди да дойде.
Преди да закрият пералното на майка ù, болничното пране също се переше там и престилката на доктора сияеше с искряща белота, която сякаш сама по себе си бе способна да изцелява. Докторът пристигна с все същата изгладена престилка, но Жана забеляза, че тъканта като че ли бе избледняла, изгубила блясъка си. А и самият Шпектор – педант, чистофайник, бе запуснат и занемарен, сякаш без майка ù, без нейното перално, без ежедневното ù пране на ръка цялото селище бързо се беше скапало.
Преди Шпектор уверено влизаше в стаята при пациента, като веднага даваше да се разбере, че е дошъл да побеждава. Докосваше болния, палпираше, почукваше с пръсти, вслушвайки се в отклиците на тялото, карайки болестта да отговори, да назове истинското си име. Пръстите, прекалено дълги за кльощавия, нисък Шпектор, пръсти на пианист – хората разказваха насмешливо, с намигване, че като млад се е готвел за консерваторията, – бяха основният му диагностичен инструмент. И Жана, която помнеше как са я докосвали, когато лежеше в грипозна треска, как са ù предавали ободряващи сигнали като с морзовата азбука – с цялата си душа се надяваше, че Шпектор ще може да разбере от какво е болна майка ù и ще намери средство за излекуване.
Но докторът и дойде с неохота, и едва влезе в стаята. Не понечи да докосне Мариана, обясни – хайде да не я будим. Предава се, стресната разбра Жана. Сякаш се страхува от тази болест. И надеждата ù се изпари, като отстъпи място на страха, още повече че недъгът на майка ù сега бе станал част от някакви страховити всеобщи промени, срещу които е безсилен и доктор Шпектор. Той отведе Жана в съседната стая, изслуша я, галейки ръката ù – тя усещаше слабостта, отпуснатостта на силните му, някога твърди пръсти, – и каза:
– Трябва да се направи кръвна картина. Но аз, Жаночка, и без изследвания ще ви кажа. Това е рак. Скоротечен. Надежда няма. Вече никой няма да се хване да я оперира. А химиотерапия няма да издържи.
След като помълча, той се изправи, облече се в коридора. Забави се на вратата, погледна Жана. Понечи да отвори вратата, да прекрачи прага… И така, сякаш бе почти навън и сякаш му бе по-леко от това, Шпектор каза на Жана:
– Ракът се развива много бързо. Трябва да си готова… Майка ти ще се променя. Ще се променя лошо. Това, дето казваш, че се отказва от лекари… Това е само началото. Прощавай. Интоксикацията е прекалено голяма. Не може да се опази мозъкът.
Шпектор обясни какво може да се случи по-нататък. Жана чуваше и не чуваше: описваното от доктора никак, ама никак не можеше да се отнася за майка ù. „Ще престане да те познава.“ „Ще смята, че си ù враг.“ Той да не би да не познава мама? И само с крайчеца на съзнанието си вярваше. Вярваше и се страхуваше. Та тя виждаше, че майка ù вече се е променила. Още от първия ден на болестта…
