Празникът Хелоуин е времето, по което вече по традиция се открива фестивалът за нова музика Now! в Есен. Тази година ауфтактът беше даден пред концертната зала от… шест автомобилни клаксона

Шест превозни средства – лъскав, сякаш изваден от музея трактор, малък бус и четири различни по големина и цвят леки коли, наредени в полукръг, около тях концертна публика и случайни минувачи, пред тях диригент в черен фрак и палка, водещ с цялата концертна сериозност автомобилния „концерт“. Зад воланите също така в концертно облекло студенти и доценти от Фолкванг университет надуваха клаксоните, настроени на еднаква височина, наподобяваща звука на орган, но винаги в различни ритмически секвенции. Автор на тази остроумна звуковa инсталация-пърформанс с наименованието Avant–demain („Преди утре“) е френският композитор Фабиен Леви (род. 1968). Идеята му е била да пресъздаде под формата на иронична гротеска един разпадащ се свят, в който единствено сирените звучат „хармонично“ – един вид музикален екзорсизъм за прогонване на страха и злото.

Фестивалните концерти опровергаха, за щастие, представата за разпадащия се свят. В течение на две седмици в няколко различни зали бяха проведени 17 симфонични и камерни концерти, предлагащи на слушателя интригуващо пътуване в сферата на звука. Между тях шест световни премиери, четири немски първи изпълнения, както и произведения и автори от изминалия ХХ век – Албан Берг, Лучано Берио, Хелмут Лахенман и др. За качествата на изпълненията говорят дори само някои от имената на участващите състави и изпълнители – като се започне от симфоничните оркестри на Есенската филхармония, оркестъра на WDR, ансамблите BaselSinfonietta, EnsembleRecherche, Modern, Resonanz, Consord, перкусионният ансамбъл Splash…

Елементите

Както миналата[1], така и тази година централна тема беше природата и нейните елементи, т.е. основните субстанции, свързващи човека, природата и музиката. Онова, което най-много занимава композиторите днес, е изследването на звука – неговото възникване, разрастване и отзвучаване, както и движението и енергията, предизвикана от него, и то не само по отношение на микроскопично малките му съставни части, а и в областта на космическите, извънгалактически феномени. Дърво, метал, кожа, филц, картон и всевъзможни други естествени материали служеха за препариране и създаване на нови инструменти, използваха се необичайни техники на звукоизвличане, съчетани с електроника. При някои от концертите в качеството на мултимедийни елементи бяха включени видео, танц, театър и пърформанс.

Да композираш, означава всеки път да създаваш нов инструмент

Интересът към звука и нарастващата актуалност на темата за природата и нейните процеси в новата музика показва нови феномени в трактовката на инструменти, жанрове и състави, изпълнителски техники, както и въвеждане на нови звукови тела и експериментални начини на звукопроизвеждане, изменящи характера и представите за самата концертна практика. Симетрии и йерархии изчезват, тонова височина и ритъм нерядко се претопяват в единен и непрекъснат звуков континуум. Вълнообразното (подобно на явленията в природата) сферично движение на звуковата материя изменя и начина на слушане, възниква ново усещане за музикалното време-пространство.

Появата на всички тези (на пръв поглед) нови явления е свързано, както и всичко в природата, с предшестващи ги процеси, идващи още от епохата на следвоенния авангард с възникването на електрониката, изваждаща на преден план макропроцесите на звука, от една страна, а скоро след нея – и на спектралната музика, изследваща микропроцесите, извършвани във вътрешността му, от друга страна. Една трета линия тръгва от творчеството и теоретичните идеи на композитора Хелмут Лахенман (род. 1935), чийто 90-годишен юбилей отпразнува тази година и фестивалът Now!. Воден от максимата, че да композираш, означава всеки момент да създаваш нов инструмент, той не само че не прави разлика между звук и шум в музикатa си, но и създава нови (т.нар. „разширени“ техники) в инструменталната и вокална практика.

И ето че днес на сцената излизат нови поколения, които опирайки се на неговия опит, не познават граници в използването на потенциалните възможности на инструментите. Това показаха творбите на италианката Клара Янота (род. 1983), чийто музикален портрет тази година беше фокус на фестивала. Представител на младата генерация европейски композитори и от 2025 г. професор по композиция в Парижката консерватория, 42-годишната италианка получава своята международна известност най-вече с радикалното си експериментаторство в сферата на звука. Следващa традициите на авангарда на базата на новите технологии, в своите звукови пейзажи тя смесва акустични и електронни измерения, инструментите са неузнаваемо изменени чрез използване на скордатури, препариране, въвеждане на различни издаващи звук предмети и други неконвенционални инструменти. Описвайки всичко това, си давам сметка колко e трудно за някой, който не е чувал творбите ѝ, да бъде убеден, че с подобни средства може да се създава музика и тя да звучи невероятно естествено и красиво, с респект към традициите и сякаш от друга планета.

Тук веднага се сещам за концерта на BaselSinfonietta, на който силно се открои нейната композиция Noult (2018/2019). Както авторката картинно обяснява в програмата, тя се е опитала да си представи оркестъра като животно, което си сменя кожата, оставяйки миналото и дори своя собствен образ зад себе си. Един болезнен процес, в който препарираният до неузнаваемост оркестър бучеше, ревеше, плачеше, а неконвенционалните звучности проникваха във вътрешността на слушателя, сякаш негови собствени. В разгара на бурните овации на публиката диригентът Тил Енгел показа заглавната страница на партитурата, на която с големи букви пишеше ЯНОТА. Това беше не само жест в защита на композиторката, но и в защита на непривичното и неизпробваното в новата музика.

„Да“ или „не“ за новите звуци?

Може би това беше предизвикана реакция на базелския ансамбъл от отпадането, и то в последния момент преди откриването на фестивала, на премиерата на нейната най-нова композиция – концерт за разтроена цигулка, оркестър и електроника sandlikegold–liefinsmithereens („Пясък като злато, разпръснато на парченца“), която трябваше да бъде изпълнена на встъпителния концерт. При това произведението трябваше да бъде изпълнено от една изключителна изпълнителка, цигуларката Каролин Видман, избрана тази година от Есенската филхармония за резидентен композитор, благодарение на това можахме да я чуем в серия от концерти, в това число и с брат ѝ, композитора и кларинетист Йорг Видман. Слушала съм тази цигуларка многократно и по-рано в различни нейни изпълнения на съвременна музика, включително и в България като гост на Русенски музикални дни още през 2005 г., където тя осъществи българската премиера на Цигулковия концерт на Божидар Спасов с Оркестъра на Българско национално радио под диригентството на Емил Табаков).[2] Интерпретацията ѝ на Цигулковия концерт на Берг – този най-скръбен концерт[3] в световната литература, на встъпителния фестивален концерт под диригентството на Тито Чикерини надмина всичките ми очаквания. И то не с виртуозността си, която при нея е безспорна, но никога не бие на очи, а с невероятната артистичност, прозрачната лекота на музицирането, изтънченото чувство за фразиране и прецизна артикулация, зад които прозираха дълбокият трагизъм и разстилащата се тъга на тази единствена по рода си музика, създадена сякаш именно за тази солистка и за този оркестър.

Още повече може да се съжалява, че премиерата на концерта на Янота в изпълнение на Каролин Видман не можа да се състои. Причините? Организационни, финансови, може би и естетически: дали администрацията на Филхармонията, а може би и част от оркестрантите не са били готови за необичайните начини на звукоизвличане и свирене с препарирани инструменти? Разочарованието на солистката беше огромно: както показваха интервютата ѝ пред медиите. Изучавайки партитурата с цялата си музикантска убеденост и ангажираност, тя до такава степен е влязла в звуковия свят на Янота, че се е сраснала с него, превърнала го е в свой.

Basel Si

Нека кажа още няколко думи за концерта на Базел Симфониета – еднa от малкото в света симфонични формации, специализирани в областта на съвременната музика, който със същата ангажираност всеотдайност поднесе музика от различни поколения значими европейски композитори като Жерар Гризе (1946–1998), Беат Фурер (род. 1954) и Стефан Вирт (род. 1975). Събуждащи фантазията на слушателя са образите и явленията в природата, които оживяват в звук изпълнените произведения.

Замисълът на Беат Фурер е свързан с цветовия спектър на светлината: в разгръщащата се като непрекъснат и променлив процес микротонална композиция Phaos, 2002 (от гръцки, светлина) музикалните събития проблясват като светлинни рефлекси. Композиторът се интересува от момента на възникването на звука като светлина, която още не се вижда, а само проблясва: музиката се движи между звук и тишина, между слушане и възприемане.

В композиция Eleusis от швейцарския композитор Стефан Вирт е заложена темата за вегетативния растеж[4]: в основата на неговата концепция е подземната мрежа от корени, на която се дължи хоризонталното разрастване на образуванията от гъби (мицел), които от далечни разстояния общуват едни с други. По аналогичен начин оркестърът, разпределен в многобройни компактни звукови групи, разположени на различни площадки (водени от двама диригенти), обхваща цялото звуково пространство не само на сцената, но и на цялата концертна зала. Подобно на гъбите, някои от които имащи халюциногенно действие, музиката, замислена като ритуал, както при старогръцките Елевсински мистерии, имаше за цел да доведе до транс възприятието на слушателя.

За разлика от Стефан Вирт, занимаващ се с явленията под и на земята, то създателят на спектралната музика Жерар Гризе в произведението си Letempsetl’écume („Времето и пяната“) пресъздава едновременното, но и съотнасящо се едно с друго протичане на времевите структури в света – тази на човека, на китовете и на птиците. Kъм тези три измерения на времето се прибавя и едно четвърто, извънземно, излизащо извън човешкото възприятие за време и пространство. Сферичното движение на фината, сгъстяваща се или превръщаща се в пяна звукова материя създава ново усещане за музикалното време-пространство.

Тук искам да спомена и друго грандиозно произведение на Гризе, създаващо необикновеното усещане, че се намираш между звездите в космическото пространство: LeNoirdel’êtoile („Чернотата на звездата“, 1989) за шест ударни инструмента и магнетофонна лента в изпълнението на перкусионния ансамбъл Splash. Произведението е вдъхновено от шеметно ротиращите звукови сигнали, идващи от експлозията на колабирала преди милиони години звезда, остатъците на които, изхвърлени в Космоса, издават в определени времеви отрязъци електромагнитни импулси. Именно това въртящо се небесно тяло, съставено от гъста маса неутрони (наречено в астрофизиката „Вела-Пулсар“), е заложено в музикалната концепция на композитора. „Исках да чуя енергията на една въртяща се звезда – да преведа в звук нечувания порядък на универсума“, обяснява авторът.[5] Многобагрени микротонални трептения, полиритмия, наслагващи се неравномерни пулсации, ту забавени, ту шеметно учестени до превръщането им в облакообразен, движещ се звуков континуум, внезапна тишина, вслушване в пулса и диханието на звука, размиване на граничния пункт между тон и шум – всичко това пресъздава звука на универсума, в който се вливат време, енергия и космически ритъм. Шестимата перкусионисти, разположени в периферията на залата (бивш миньорски цех!) от всички страни на публиката, всеки от тях обслужващ цяла лаборатория от познати и непознати ударни инструменти и звучащи предмети, музицираха с такава въздействаща сила и енергия, че пресъздадоха истинска акустична „обсерватория“, внушаваща грандиозната атмосфера на Космоса. Възхитителна симбиоза между музика, астрофизика и трансцендентално преживяване!

Ансамбъл Resonanz

Оставям накрая концерта на Хамбургския струнен ансамбъл Resonanz и българското присъствие е него. Човек рядко може да се наслади на такъв звук, на такава чистота и красота на музикалната емисия, както при този ансамбъл, чийто репертоар се разпростира в течение на четири века от XVIII до XXI. Четиримата композитори, произведенията на които прозвучаха под палката на холандския диригент Бас Вигерс – Клара Янота, Франсоа Саран (род. 1972), Божидар Спасов и Ено Попе (род. 1969) бяха избрали различни експериментални концепции във връзка с разпределението на звука в сценичното пространство. Докато немският композитор Ено Попе в пиесата си Wald си представяше движението на гората като четири струнни квартета, свирещи почти през цялото време глисанди, то французинът Саран в композицията си COVARU[6] беше отдал предпочитание на малки ансамбли като дуо, трио, квартет и квинтет, взаимодействащи помежду си като групови действащи лица (както в операта). С това той е искал да покаже връзката между всички живи същества на Земята. При Янота струнният ансамбъл беше електронно усилен и силно видоизменен като звук, а при Спасов струнен квартет от солисти беше противопоставен (както при concertogrosso) на целия ансамбъл.

Седемнадесетминутната композиция на Янота със странното название Memoryjolts. Flashesofpinkinthebrain („Скокове на мисълта. Розови светкавици в мозъка“) за струнен оркестър, обекти и електроника е опит да се навлезе в непроходимите дебри на невробиологията. Поводът за написването ѝ е загубата на слух от Бетовен и „непоносимото състояние“ в ушите му, които са започвали да „звънят и бучат“, съдейки от писмата и разговорните тетрадки, с помощта на които композиторът е общувал със света. Композиторката, сама страдаща от неизлечимото заболяване тинитус (шум в ушите), си задава въпроса за непредвидимия характер на мозъчните процеси – за крехкостта на паметта, за съхранението и възпроизвеждането на информация в мозъка, за нейното постепенно изкривяване и изтриване с течение на времето. Как се запаметят звуците в съзнанието на човека? В центъра на концертния подиум квартет от ансамбъла свири „оригинала“ (четириструнен квартет от Янота). Около него са разположени още две ансамблови групи, които видоизменят и филтрират, или пък се наслагват върху него, оставяйки несвързани „парчета“ и остатъци от звук. Една тежка тема, на която музиката търси отговори.

Темата за рефлексията вълнува и композитора Божидар Спасов. Неговата нова, написана по поръчка на фестивала композиция с название Schwarmspuren („Следи от рояк“) е вдъхновена от движението на комплексните поведенчески модели при миграцията на птици, риби, насекоми и др. Макар и външно да изглеждат статични, те развиват много висока скорост. При неочаквана заплаха възниква обаче неконтролируемо движение, характеризиращо се с резки промени, сблъсъци и разпадане. Точно това композиторът се опитва да пресъздаде в своите многопластови, различни по плътност и посока звукови текстури, оставящи следи от спомени и музикални алюзии в акустичното пространство. В края на произведението на мястото на струнните останаха само осем вибриращи индийски камбанки, отзвучаващи във внезапно настъпилата тишина. Така следите от бурните музикални събития остават в съзнанието на слушателя.

Невъзможно, а и едва ли е нужно да разкажа за отделните, невероятно разнообразни по характер и естетическа насоченост концертни събития, прозвучали на фестивала. Към тях се отнасят и концертите с електронна, джаз, блус, рок и биг бенд музика. Не мога да не спомена изпълнението на ансамбъл „Модерн“ под диригентството на Ено Попе на заключителната фестивална вечер, който видяхме в едно неочаквано развлекателно амплоа. Не съм убедена доколко на самите музиканти от този световноизвестен ансамбъл за съвременна музика е било приятно да влязат в маската на „биг бенд“ с електрически инструменти и рок ритми при изпълнението на недотам оригиналната пиеса на англичанина Алекс Пакстън Don’tleavemeBehind. По различен начин този инструментариум прозвуча в пиесата на Попе Körper („Тяло“), посветена и изпълнена преди четири години от същия ансамбъл „Модерн“. Невероятни са превъплъщенията между акустичен и електронен саунд, от биг бенд, джаз и дори балкански идиоми в една преливаща от жизненост микротонална и полиритмична композиция, в която всичко диша и кипи, плаче или стене, както при органичните процеси. Заглавието „Тяло“ е метафора и апотеоз на звука като жив физически феномен – той възниква и расте, разрушава се, за да се регенерира отново. Акустическа картина на света и достоен завършек на фестивала.

[1] Ще припомня, че мотото на миналогодишния фестивал Now! беше Laissez vibrer! („Оставете да вибрира“), т.е. характерното за много произведения на новата музика съотношение звук-резонанс-вибрираща тишина. Вж. М.К. Now! 24, Портал Култура.
[2] Световната премиера на концерта е осъществена от същата цигуларка през 2004 г. в Щутгарт с оркестъра на SWR под диригентството на Брет Дийн.
[3] Концертът с подзаглавие „Възпоминания за един ангел“ е написан по повод внезапната смърт на детето на Алма Малер и Валтер Гропиус Манон, с които Берг е бил близък.
[4] Това недвусмислено напомня философската концепция на Жил Дельоз и Пиер Булез за ризома като подземна мрежа, разпространяваща се и хоризонтално във всички посоки. Особено съществено при тази концепция е премахването на йерархичните структури от всякакъв порядък във всички области на живота и света.
[5] Жерар Гризе, Интервю в ИРКАМ, 1990.
[6] Съкращение и съединение на три думи (COmposition, VARiations, Überlegungen).