„Нюрнберг“, 2025 г., САЩ, режисьор и сценарист Джеймс Вандербилт, с участието на Рами Малек, Ръсел Кроу, Майкъл Шанън, Ричард Е. Грант, Лео Уудол, Джон Слатъри
„Нюрнберг“, актуалният филм в българските кина, е посветен на съдебния процес срещу най-високопоставените нацисти, започнал точно преди 81 години. От един момент нататък обаче зрителят започва все по-настойчиво да си мисли за процеса срещу съвременните агресори, палачи и подпалвачи на войни, който сигурно никога няма да се състои. Съвсем неслучайно от 3-часовата встъпителна пледоария на американския прокурор Робърт Х. Джаксън, сбита само в няколко минути от сценаристите, специално е акцентирано върху едно изречение: „И нека бъде ясно, че макар това право да се прилага първо срещу германските агресори, то се отнася и ако иска да бъде истински полезно, трябва да осъжда агресията на всички други нации, включително и на тези, които са съдии в настоящия процес“. И за да разбере съвременният зрител неопровержимо какво точно имат предвид авторите на филма с тези думи, камерата се насочва към международния трибунал, където седят магистратите, представители на победилите нации. Сред тях е и съветският главен съдия, генерал-майор Йона Никитченко, известен участник в сталинските показни процеси.
Във филма има още много реплики, които подчертават съвсем преките аналогии между войните на Хитлерова Германия срещу нейните съседи и нашествието на Путинова Русия в Украйна. От устата на главния обвиняем Гьоринг звучат същите подигравки към международните договори и същите аргументи за историческото право на Германия върху страни като Австрия, Чехия, Словакия и Полша, каквито Москва днес полугласно или съвсем открито заявява по отношение не само на Украйна, но и на Литва, Латвия и Естония. Вторият човек след Хитлер в нацистката йерархия ехидно обяснява недостатъците на демокрацията, водеща до несигурност и бедност, и аргументира преимуществата на тоталитарното управление, оправдавайки терора и изтреблението.
Главният герой на „Нюрнберг“ е психиатър, мобилизиран в американската армия, на когото е възложена специална мисия. Той, както и всички останали основни действащи лица, е действителна личност. Неговото име е Дъглас Кели, с два доктората по медицина, който преди войната е бил директор на психиатричната клиника на Сан Франциско. Според някои критици Рами Малек, носител на Оскар за ролята на Фреди Меркюри, не е най-подходящият избор за тази роля, но той с нищо не може да отслаби мощното въздействие на филма. Режисьорът е Джеймс Вандербилт, известен повече като сценарист и продуцент, за когото това е първият филм, с който заявява претенции да се нареди в А-групата на съвременното американско кино.
Съдбата на д-р Кели след войната е трагична – накрая ще стане ясно защо, но тя е останала извън рамката на филмовото действие. В екранния сюжет той се грижи за психическото здраве на висшите нацистки военнопрестъпници, за да бъдат те годни като подсъдими в суперпроцеса, организиран от победителите във войната. Един малко известен факт, изяснен в началото на сюжета, е, че в САЩ е имало редица високопоставени политици, които са били против провеждането на публичен процес и дори мнозинството в Конгреса е гласувало подобно решение. Според тях най-правилното е било разстрел за нацистките ръководители без протакане и съдебни процедури. Основният страх е бил, че те ще използват публичния процес за пропаганда на своите идеи и това би внесло смут в угнетеното и разединено следвоенно германско общество.
Д-р Кели има и лична мисия като учен и човек: чрез общуването с Гьоринг да разбере природата на злото, да очертае профила на политическия злодей, който осъшествява геноцид и причинява масови трагедии, да обясни какво отличава тези типове от нас. Познанието, до което психиатърът достига с научни методи, е смущаващо: няма разлика, подобни представители на човешкия род с нищо в своята психология не се отличават от останалите хора. Тоест всеки би могъл при определени обстоятелства, в „благоприятна“ среда да се превърне в нацист.
Въпреки първоначалната си съпротива, Кели все пак намира морални основания да наруши неприкосновеността на връзката между лекар и пациент. Така той използва спечеленото доверие на Гьоринг, за да извлече колкото се може повече информация относно неговата защитна стратегия в процеса, която да спомогне за успеха на обвинението. Колкото и да изглежда невероятно от днешна гледна точка, познавайки показните комунистически процеси от онова време, филмът успява да предаде съдебния сблъсък между нацистите и американо-британския прокурорски екип като двубой без ясен изход. И това не е само филмово конструиран съспенс. За съвременния зрител, който осъзнава добре главната идеологическа битка на нашето време между либерално-демократичното и авторитарно-популисткото, много ясно прозира с кои от действащите лица в съдебния процес се идентифицират тези антагонистични възгледи. Филмът ни убеждава, че и тогава в Нюрнберг победата на правото и справедливостта не е била разбираща се от само себе си. Тя е още по-малко сигурна днес, когато популизмът и авторитаризмът са във възход, сравним единствено с периода от 30-те години на ХХ век.
„Нюрнберг“ стъпва на автентичната историческа фактология и с някои режисьорски решения в екранното изобразяване на процеса дори смесва документални и игрални похвати. Всички реплики в съдебната зала са взети от протоколите на процеса. В голям епизод е представен прожектираният на процеса специален филм, съставен от ужасяващите кадри, заснети веднага след превземането на концентрационните лагери. Вероятно мнозина са ги забравили, а най-младите зрители въобще не са ги виждали. Сигурно и заради тях първите обвинения към „Нюрнберг“ биха били в публицистичност, едностранчивост и недостатъчна художественост. Сякаш творецът няма право на категоричност, на авторски избор на средствата и собствена интерпретация на историческите събития, особено когато актуалната ситуация изисква да вземеш страна. Сякаш в името на фалшивата обективност, на изкуството или разнообразието на гледните точки – лъжата, истината и изопачаването на последната имат еднакво право на съществуване в публичния дискурс.
Точно от това се възползва и Гьоринг от филма във феноменалното изпълнение на Ръсел Кроу, първия актьор, безспорен кандидат за Оскар през новия награден сезон. В затворническата килия той е чаровен събеседник и страдащ за семейството си баща, но на подсъдимата скамейка неговият герой демонстрира високомерие, манипулативност и интелектуална безочливост. Той прибягва във всеки момент до схоластична еквилибристика и демагогско многословие, за да обезсили и обезсмисли изобличителните въпроси на американския прокурор. Във виртуозното превъплъщение на Кроу приликите между патологичния нарцисизъм, манията за величие, тоталната липса на емпатия у нацистките водачи и изявите на днешните им метаморфозни въплъщения са толкова убедителни и детайлни, че отричането на аналогията има същия смисъл както отказа да се признае Холокоста.
Следващото обвинение към „Нюрнберг“ сигурно ще бъде заради старомодния му стил: класическа съдебна драма, в която доброто и правото срещат сериозни трудности, но все пак побеждават. Но нали именно древните инструменти са най-полезни и без усъвършенстване се използват и до днес. Нима старомодните оръжия не са най-безотказни, брадвата и камата никога не засичат в открития и честен близък бой. Последното, в което може да бъде обвинен този филм, е извъртане и отказ да се заеме ясна позиция. Без да е висше изкуство, „Нюрнберг“ съчетава увлекателност и ненатрапчива познавателност, адекватен ценностен избор и вълнуващи актьорски изпълнения, морална комплексност и изобилие от съвременни препратки. Истински солиден филм с реален оскаров потенциал.
Въпреки победата в процеса и осъждането на нацистите, което не идва никак лесно, финалът все пак не звучи обнадеждаващо. Силно смущаващ, на границата с отвратителното, но не като филмово пресъздаване, а като действителна фактология, е епизодът с първия екзекутиран – обесването на Юлиус Щрайхер, пропагандния стратег на антисемитизма и нацизма. С поредица натуралистични детайли в него се разкрива колко жалки пред лицето на смъртта могат да бъдат онези, които са се считали за господари на света. И колко безмилостно се налага да бъде тяхното наказание.
Истински злощастна, внушаваща песимизъм е действителната съдба на главния герой, военния психиатър Кели. Именно той дава на обвинението ключовите аргументи, принуждаващи Гьоринг да се саморазобличи пред съда. В мракобесната атмосфера на маккартизма, алкохолизиран и ужасен от проявите на своеобразен фашизъм в собствената му страна, той слага край на живота си, изпивайки цианид. По ирония на съдбата това е същата отрова, с която се самоубиват и нацистките лидери. Във финалния епизод на филма, с чаша бърбън в ръка, той произнася в едно радиопредаване думите, които хвърлят „моста“ между онази епоха и днешния ден: „Нацизмът е възможен във всяка страна, в която омразата, възбудена от политиците, им дава аргументи да потискат половината от своето население, за да властват заедно с другата половина“.
Александър Донев
