Първо писмо: Християнското семейство

Четвъртък е, в навечерието преди 21 ноември, денят на християнското семейство. От няколко дни интернет пространството е изпълнено с предпразнични реклами. Вярващи и невярващи отбелязват заедно радостта от съвместното брачно съществуване.

Нашето семейство не е семейство като семейство. Не сме от модерните, напротив от най-традиционните сме. Мама няма съпруг, а двете с кака сме плод на нейния неправилен живот, преди да се появим в него и ние.

Мама казва, че откакто свят съществува, винаги е имало жени като нея. „Леки жени“ – казва и допълва – „Ах, тази непосилна лекота на битието“.

Мама се преструва, че се смее, но всъщност ѝ се плаче. Утре е денят на християнското семейство, а ние сме християни, но не сме семейство като семейство.

„Как изобщо им дават на такива като нея да имат деца – ядосва се сестра ми. – Нищо не става от нея. Никога не успява да ни защити. Поне да се беше опитала.“

Кака е много ядосана, защото пак е изкарала двойка в училище. Не стига това, ами днес мама трябва да ходи на родителска среща, за да отговаря за моето поведение. За разлика от кака аз не съм слаба ученичка. Напротив. Любознателна съм и много обичам да уча и да получавам шестици.

Става ми мъчно, когато кака крещи на мама, че я мрази. Виждам мама колко се измъчва от това, че каквото и да прави, кака не иска да учи и започва да се кара и да замеря мама с каквото ѝ падне, когато се е върнала вкъщи отново с двойка или тройка и мама я попита какво се е случило на училище.

Ние нямаме баща и затова не сме семейство като семейство. Имахме баба, майката на мама, но тя почина преди две години. И докато беше жива, вкъщи не се разбирахме добре, но откакто баба я няма, стана все по-трудно.

Мама викаше две жени да ѝ помагат от време на време, но ние не ги харесвахме и не ги слушахме. Кака много се дразнеше, когато те я караха да си напише домашните, тогава тя започваше да им се зъби и да ги псува. Аз не че не ги харесвах, но ме беше страх кака да не ме бие, ако се държа добре с тях, и затова и аз започвах да се репча и да отговарям троснато. Жените сами се отказаха да идват. Чувах, като си говореха с мама, че заради нея биха идвали, но нашето държание ги отблъсквало.

Мен малко ме е срам сега, че се получи така.

Мама не е лека жена. Тя само казва така за себе си, когато кака започне да ѝ крещи, че нямаме баща. Кака знае, че мама ни е осиновила, защото е искала да има деца, но не е имала съпруг. Кака и аз знаем вече какво е проститутка и лека жена, знаем и какво е да си „осиновено цигане“ и „копеле“.

В нашия клас много от децата са кръстени, но знам, че не ходят на църква и даже казват, че не вярват в Бога, защото Бог нямало. Така казва и нашата учителка, която ми каза, че мама не разбира и това, което говори, не е вярно. Аз вече не знам на кого да вярвам. Ние с мама ходим на църква и вярваме в Бог. Когато казах на мама какво казва учителката ни, мисля, че не ѝ стана хубаво. Попита ме: „Наистина ли така каза?“ Аз отново повторих. Тя помисли малко и каза: „Това не е приятно, но нищо не може да се направи. Ти слушай в училище и бъди добра ученичка, а ние пак ще си ходим на църква, понеже за другите може и да Го няма, но за нас Бог съществува“. Понякога си мисля, че Бог е като дете и може да си играе на криеница с хората. На едни се показва, на други – не.

Кака страшно се дразни, че ние сме изоставени от родните си майки и затова още повече мрази мама. Много ми е мъчно и за кака, и за мама, а сега пък ужасно ме е срам, че точно преди празника на християнското семейство мама трябва да ходи в училище и да отговаря за белята, която направих. Няколко деца овъргаляхме в калта якето на едно от момичетата от класа. Не знам защо решихме да го направим. Тя ни е приятелка и аз я обичам, обаче като видях якето, някак отвътре ми дойде да им кажа: „Вижте, вижте якето на онази, хайде да го метнем в локвата“.

Мама снощи ме разпита подробно за случая. „За случая“ – така каза. Кака казва, че мама все не може да се научи да говори като човек. „Ние да не сме някакви големи хора, на деца говори ли се така?“ – креши кака и понякога излиза пяна от устата ѝ.

Аз ѝ казах на мама, че много обичам тази приятелка, обаче не знам откъде ми дойде. Ние често си играем така. Както хубаво се разбираме, изведнъж на някоя от нас ѝ хрумва да наговори другите момичета и да направим номер на някоя. Сякаш не ни е забавно, ако не направим пакост.

Мама казва, че работата е ясна. Аз съм искала да се харесам на останалите. На мен също ми въргаляха преди това якето много пъти и редовно се връщам вкъщи с кални и скъсани дрехи, защото ме блъскат да падна. Аз обаче все се хиля. Много ми е забавно, като се овъргалям като прасе. Даже обичам да се влача по корем върху пода в училището. И всички да се заливат от смях. Винаги знам, че мама после няма да се зарадва, обаче не мога да се спра. И все се хиля, хиля, хиля. И моите приятелки се хилят заедно с мен и ние страхотно си се разбираме така.

„Защо не свикаха родителска среща, когато правиха това на теб?“ – казва на глас мама, но аз знам, че тя не пита мен.

„Тази жена изобщо не става за майка!“ – разкрещява се кака. „Никога не ни защитава. Нито веднъж не е направила за нас нищо като свят“.

Аз вече не знам на кого да вярвам. Утре е денят на християнското семейство и аз знам, че другите ще празнуват, а у нас пак думата семейство ще е повод за караници и плач. И може би мама в някой момент пак ще каже:

„Деца, ясно е, че не съм майка като майка. Съжалявам и ви моля да ми простите за това. Може би смятате, че нямаме какво да празнуваме днес, но нека се опитаме да запалим в сърцата си светлинката, която да ни даде надеждата, че и за такива като нас има място в най-истинската и най-топла прегръдка. Прегръдката на небесните ни майка и баща.“

Ох, едвам успявам да ѝ ги запомня тези дълги изречения!

„Може би всъщност всички християски семейства – по-малко или повече добри или лоши, но никога съвършени – празнуват точно това, своето човешко несъвършенство, което жадува за истинска закрила и доброта.“

Блажени Аноним