„Ангелозавър“, Христо Кърджилов, издателство „Рива“, 2025 

И друг път съм го казвал – Христо Кърджилов е художникът писател. Не обратното. В картините на Христо има раказ, има някаква магическа философия, магически реализъм, който е синтез от абстрактно и свръхреалистично изображение. „Често, когато спирам да рисувам – споделя той, – си мисля, че художникът първо създава своите светове, сетне ги разбива и после ги подрежда обратно с усмивка и сериозна четка. Това обаче не е изкуство, а визуално заклинание и неутолима воля за друго битие“. Намирам естествена близост, бих казал диалог между неговите картини и художествената му проза, бих отишъл и по-далеч – че в картините на Кърджилов има словесност, а в прозата му рисунък.

В романа „Ангелозавър“, в самото му заглавие, което е неологизъм, откривам вградена метафора – ако се опитам да я разшифровам, излиза, че става дума за същество – хибрид, нещо, което съдържа в себе си чертите на ангела и звяра. Свръхестествено същество ли е това? Или (квази)митологично? Или е придобито експериментално? Продукт на науката? Кой всъщност е ангелозавърът, свръхсъществото, способно да убива като жива машина? Това са някои от въпросите, около които кръжи съзнанието на четящия. Отговорът ми, още сега ще го изкажа, е, че според мен ангелозавър е самиятчовек. Не само героят/героите на този роман, а хомо сапиенсът въобще. Той е ангел и демон едновременно, дори повече „зàвър“, отколкото „ангел“. Сами сме си го отгледали.

Христо Кърджилов представя един необичаен, експериментаторски сюжет, облечен в класическо романово повествование. Сюжетът, бих казал, е рядко срещан, дори отсъстващ от българската литература. В него са оплетени мистерия и реализъм, като мистерията е поставена на научна, да, да, научна основа. За да напишеш подобен роман освен „развинтено“ въображение са необходими много познания – както исторически, научни, извлечени от много четене, така и богат житейски опит. И едното, и другото го виждаме в „Ангелозавър“-а на Кърджилов. С тяхно съ-участие читателят е накаран да повярва (или поне да допусне), че фантастиката, мистерията, не се невъзможни, а тъкмо напротив, намират се някъде наоколо, битуват в нашето минало и настояще.

В своя роман Хр. Кърджилов прави своеобразен поклон на българския диаболизъм, който има свое, макар и рядко продължение в книгите на някои съвременни автори – Алек Попов, Красимир Дамянов, Борис Христов, както и по-младия Момчил Николов. Както се подразбира, при Христо Кърджилов диаболизмът е поставен на научна основа, дори и върху историческа фактология. Авторът е добре запознат с редица източници, които уплътняват тази фикционално-реална фактура. Подобен подход, както и класическото романово повествование, на което той не изневерява в цялата си проза (автор е на три книги с разкази, а този е вторият му роман), ни доближават до творчеството на Светослав Минков и Георги Райчев, ако се обърнем към родната класика. Но от друга страна, „Ангелозавър“ е съвременен роман, в него е отразена и българската действителност от т.нар. Преход – с нейната мутренско-далавераджийско-престъпна природа, парвенющина и лъжекултурност – последната, представяща се като нов вид интелектуализъм. Тях Хр. Кърджилов познава изключително добре, така, както беше опознал, преживял и описал абсурдите на социализма в романа си „Свински парчета“ (2012), който ми откри майстора художник като майстор белетрист, надарен с ирония, сатира и гротеска – комплекс от качества, рядко срещани в съвременната ни проза.

За отбелязване е, че в „Ангелозавър“ няма да припознаем положителен герой (изключвам някои периферни, но с ред уговорки). Основният – Конти, е силно противоречив характер – в „разследването“ си, търсещо истината за ангелозавъра, той повечето пъти не е воден от хуманистични подбуди, а по-скоро от егоистичен материален интерес. Сред останалите персонажи се откроява пъстро смешение от дребни и едри мошеници, използвачи, новобогаташи, лъжеучени, дори умело прикриващи се луди, а в историческия план – маниакално амбициозни военни, поставили си за цел да унищожат „врага“, да превземат и подчинят света с помощта на съвършеното „живо оръжие“, т.е. непобедимия експериментално селектиран звяр. И т.н. В по-ново време, оказва се според логиката на романа, че с такива „зàври“ може да се търгува, а ако е невъзможно да бъдат селектирани, може да се фалшифицират…

В книгата има скрити и открити цитати от т.нар. готически роман, целенасочено вкарани в структурата му. Например един от най-интересните герои – носещ фамилията Фахтенщайн, пряко кореспондира с „Франкенщайн“ на Мери Шели. По-строго погледнато, този уникален екземпляр сякаш е излязъл от прозата на Едгар Алън По. Тъй че освен диаболизъм и свръхреализъм, в „Ангелозавър“ има структурно-повествователни елементи, които ни отвеждат към една модерна готика. Преобладаващата атмсфера в книгата, наситена с мрачни тонове, си схожда по маниер с това литературно течение, което – пак повтарям – трудно ще намери аналог в родната белетристика.

„Ангелозавър“ по свой начин оспорва еволюцията на природата, превръщайки я в деволюция – такъв е моят прочит на книгата. „Възкресяваш“ изчезнал вид животно, селектираш, кръстосваш, отглеждаш – докато се получи великолепният звяр-убиец. Няма да разкривам повече… Романът ни показва с многозначни акценти докъде могат да доведат експериментите с природата и животинския свят, които „зàвърът“, т.е. човекът прави за собствена полза и печалба. И накрая – зад привидно „затворения“ в личната история сюжет прозира голямата тема: човекът и звярът, звярът в човека, злото, което е заложено в самата човешка същност и е способно да го контролира, да управлява ума и постъпките му.

В романа има, разбира се, и приключенски елемент, има внезапни обрати – фантастични и фаталистични ситуации, които обаче изглеждат напълно правдоподобни. Това е един своеобразен „Джурасик парк“, фантасмагоричен, но не и развлекателен като блокбастър.

И накрая един висящ въпрос – кога всъщност ученият се идентифицира с Господ, мисли се за демиург? Кога служи на науката и кога работи срещу самия себе си и себеподобните си? Жестоко същество ли е човекът? Единици ли са добрите, милосърдните? Отговорът на тия коварни въпроси е оставен на читателя, интелигентния, разбира се, който е способен да осмисли прочетеното. Самият Христо Кърджилов казва: „Този роман е написан не да дава отговори, а да отложи въпросите толкова мъчително красиво, че да искаш да си ги задаваш пак и отново“.