Шпиони объркват войната в Афганистан
В руското министерство на отбраната действа предател, загърбил дълга си за много пари. Главното разузнавателно управление знае само кодовото му име – Черкеза. Кой се крие зад този псевдоним остава неизвестно, а разобличаването му е почти невъзможна задача.
Роденият през 1964 г. Сергей Зверев служи в спецчастите на руската армия в Афганистан, наречени „Ограничен контингент”. Участва в техни силови акции и за изключителните си качества неведнъж получава медали за храброст. Затова написаното от него е силно и въздействащо като преживяното. В книгата си „Не всички се завръщат“ авторът използва данни от документи, които десетилетия наред са били засекретени. С тяхното оповестяване стават ясни потресаващи факти от войната в Афганистан.
Генерал-лейтенант Макаричев стана енергично иззад бюрото си, отиде до стената, покрита със зелена завеса, дръпна я рязко, разкривайки огромна физикогеографска карта, и очерта с молив един доста голям кръг около североизточното крайбрежие на Мала Азия. От силното натискане графитът се счупи някъде в района на Карс и върху хартията остана вдлъбнатина.
– Ето колко е голям районът! Това са около две хиляди квадратни километра. Я се опитайте за десет денонощия да откриете и да доставите въпросния „информационен пакет“. В момента там на това му викат така. Десет денонощия! Точно толкова ми е дало ръководството. Кой знае защо едва сега там – вдигна ръка нагоре Макаричев – се сетиха, че с чеченската агентура по принцип трябва да се работи задълбочено. Само че къде бяха в Беслан? Къде бяха по време на терористичния акт в Тушина? Дори не споменавам „Норд Ост“ и улица „Гурянов“! Чак сега, след като ликвидирахме Масхадов, там най-сетне осъзнаха, че има такъв проблем! В Съвета за сигурност твърдят, че ние, видите ли, не сме достатъчно бдителни. Позволете ми да не се съглася! Те не са достатъчно бдителни. Задачата на Главното разузнавателно управление е борбата с военните противници. С военните! А това е половината земно кълбо. Още повече че чеченците си намират хора къде ли не – и във Федералната служба за сигурност, и ченгета, и обикновени войничета. Затова ние сме последните, които трябва да носят отговорност за провалите в сигурността! Това е положението!
Генералът избърса зачервеното си плешиво теме с носна кърпа и се обърна с лице към събеседника си.
– Хайде, съобщете ми новините си.
Полковник Песков виждаше, че в момента Макаричев просто е страшно уморен. И затова бе започнал разговора с крясъци, без дори да изслуша информацията на своя подчинен. По принцип такъв стил на поведение беше чужд на генерала. Той избухваше рядко. Но днес горе явно го бяха шамаросали здравата. И човекът не издържа...
Общо взето, на тази възраст (Макаричев беше вече почти на шестдесет) много малко хора биха могли да ръководят най-трудното поделение на Главното разузнавателно управление. Явно началникът вече си имаше и някакви здравословни проблеми. Полковникът неведнъж бе забелязвал колко трудно и мъчително генералът се изкачва по малката стълба, която имаше само двадесетина стъпала. Макар че съвсем доскоро Дмитрий Константинович Макаричев – един от пионерите на специалните части в Главното разузнавателно управление, припкаше по нея като момченце. Но в средите на разузнавачите просто не беше прието да се оплакват. Още повече, ако са стари разузнавачи. Както се казва, човекът не беше такъв. Беше представител на друг човешки материал от поколението на динозаврите, което бе живяло още през златните времена на Министерството на отбраната на СССР.
– Новините са доста. – Песков се покашля. – Ще се опитам да карам поред. Преди всичко информацията, с която разполагаме, беше потвърдена от източника в Истанбул. Съобщението беше проверено. Тюркската национална организация „Туран“ наистина е засечена край град Гиресун. Същинското й местонахождение е селото Геюк Икчедал.
– Добре работи Седмо управление. Точно така ни казаха – избоботи Макаричев и седна в креслото. Избликът му на гняв отшумя точно толкова внезапно, колкото и избухна. И той отново беше спокоен. Само лицето и плешивото му теме бяха все така зачервени, сякаш генералът току-що бе излязъл от сауната.
– По-нататък – продължи невъзмутимо Песков. – Има информация за шефа на организацията. Тя се оглавява от някой си Байрам Илханов, по националност азербайджанец. Живее в Турция от 1990 година и се занимава с туристически бизнес. В течение на доста години активно пропагандира пантюркските идеи. „Туран“ е член на Асамблеята на свободен Туркестан. Но въпреки това Илханов очевидно е създал тази организация под силен външен натиск. Или поне, според твърденията на източника, той не извършва никакви реални действия в самата организация. И май че дори не е стъпвал в Геюк Икчедал.
– А не ви ли си се стори подозрително, че под официалното прикритие на тюркска организация действа отряд от ислямисти, който се ръководи от чеченец? Това ми прилича на някаква шашма на турските служби. Проверихте ли тази версия?
– Разбира се – кимна лекичко Песков. – Дори нещо повече – в началото тя беше основната. Логически е безупречна, има цял наръч мотивации. Но целият проблем е свързан с факта, че това не е станало без американско влияние. Мисля, че...
– Как ще коментирате информацията на Службата на външното разузнаване? – прекъсна го генералът. – Воробьов работи сериозно. Ако не ме лъже паметта, той никога не изпраща непроверена информация.
– Така е. Но има сериозни основания да смятаме, че емир Ал-Бируни е под закрилата на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Или поне е трудно да се обясни по друг начин фактът, че до самата американска военна база „Каратепе“ има център на ислямисти.
– Доколкото разбрах, това не е американска база, а база на НАТО, нали?
– Формално е така. Но от началото на иракската война редица турски военни бази в една или друга степен се контролират от САЩ. Например „Мардин Кизилтепе“, „Дикле“, „Ояли“, „Нисайбине“, „Газиянтепе“, „Огюзели“...
– Известно ли е какво е оборудването на военната база? – прекъсна го отново Макаричев. Той дълго се бори с желанието си да извади цигара от наченатия пакет „Честърфийлд“, тъй като напоследък се мъчеше да пуши по-малко, но в крайна сметка не издържа и всмукна жадно от дима.
– Разбира се. Американците държат осемдесет процента от нея. Но базата се използва със специално предназначение като станция за следене от Космоса на територията на Закавказието и Близкия изток. Има летище със самолети „Ауакс“, а сигурно и авиационна част за „F-14D Томкет“. Към днешна дата не разполагаме с точна информация.
– А какви са доказателствата, че американските специални служби подкрепят Ал-Бируни?
– Само косвени – отвърна Писков. – Между другото, истинското му име е Мохамед Хюсеин. Взел е за свой псевдоним името на известния поет от Средновековието. Та така. Опитахме се да научим биографията му. Тя е обичайната за арабски терорист. Но успяхме да установим един интересен факт. От ноември 1991 до март 1992 година той е живял в САЩ – първо в Ню Орлиънс, а сетне в едно малко градче в щата Юта. Не успяхме да разберем с какво се е занимавал там. Но по данни на Диксън не е изключено Ал-Бируни да е бил във военната база в Блекууд, известна с школата си за диверсанти. Странно е и това, че емирът, който е роден в Йемен, изобщо е получил американска виза. Освен това групировката „Воините на истинския джихад“ нито веднъж от момента на създаването си през 1992 година не е извършила и един терористичен акт в западните страни или в техни приятелски държави. Но за сметка на това е успяла да се включи в борбата с нашите федерални войски в Северен Кавказ. А самият Ал-Бируни на два пъти се е проявил в Чечня – през април 1995 година е бил в отряда на Зелимханов, а през февруари 2000 година – в групировката на Абри Чироев. Може да се е срещал с Хатаб и Басаев.
– Значи си имаме работа с отряд, който е контролиран от американците?
– Не бих направил чак толкова категорични изводи. – Песков затвори бавно папката с текстовете на секретните материали, в които отвреме навреме надничаше. – Не е изключено конкретните лица от военните поделения на САЩ в Турция да не знаят нищо за базата на Чироев. Защото спецификата на разузнаваческата работа навсякъде е еднаква. И навсякъде има режим на строга секретност.
– Това е логично. – Генералът смачка яростно фаса в пепелника. – А това означава ли, че вкарването на Ал-Бируни в „черния списък“ на Държавния департамент е грешка?
– Не е задължително. Списъкът е направен от правителствени чиновници по материали, предоставени от специалните служби. В Държавния департамент може да са искрено убедени, че групировката на Ал-Бируни е опасна за САЩ. И да не знаят, че тя още при създаването си е формирана като откровено антируска.
– Значи, казано с други думи, ако операцията се провали, ще имаме официален коз за пазарлъка си с американците, така ли?
Песков сви рамене.
– Донякъде. Тук има твърде много нюанси. Това излиза извън границите на моята компетентност. А освен това, каквото и да се случи, пак ще имаме проблеми с Турция. Затова бих предпочел да не рискувам.
– Какво означава това? – вдигна вежди Макаричев. – Съмнявате ли се в целесъобразността на акцията?
– Съмнявам се, Дмитрий Константинович. Много се съмнявам. Смятам, че вероятността да успее е двадесет процента. Това е доста ниска стойност.
– Един момент! – повиши глас генералът. – Не разбрахте ли какво ви казах в началото на нашия разговор? Ръководството на практика ми постави ултиматум. Освен това тук има още един проблем...
Макаричев замлъкна. За миг се поколеба дали трябва да съобщи на Песков за делото на Черкез. Според инструкцията до такива секретни материали не биваше да бъде допускан никой освен началника на поделението. Но вече нямаше как да я премълчи.
