Историята като съдбовно опната ярешка кожа под огромната жълта луна

„Под месечината, огромна като тиква“, Боян Йорданов, издателство „Жанет 45“, 2025 г.

В късното лято, обхождайки Алеята на книгата в София, човек като едното нищо се запитва: как сред това огромно множество можеш да откриеш твоята книга или онази, която задълго ще те задържи в сферата на смисленото – за седмица, за месец, за колкото успее?

Понякога приятел или колега помага – и успяваш.

Отнесох от Алеята такава книга вкъщи. И никак не ми се ще и тя, особено тя, да потъне безответно сред днешната издателска безбрежност. Защото новият роман на Боян Йорданов „Под месечината, огромна като тиква“ (изд. „Жанет 45“, 2025 г.) поема риска и заявява куража да разкаже за едни от най-противоречиво-драматичните времена в нашето съвсем близко (от)минало. Да разкаже за тях и модерно, и носталгично – на език, който естествено приобщава читателя към вкуса, аромата и историческата светло-сенчестост на ония жестоки времена от началото на миналия век: няколко регионални войни, Първата световна, македонските съсипии и братоубийства, когато „все има нещо за освобождаване“ и когато „нещо по-голямо от всичко, което очите могат да видят и измерят“ виси отгоре със страшна сила, фатално обрекла няколко поколения, и когато само и единствено с късмет и с Божия милост може случайно да доживееш дори до… трийсет години.

Езикът, с който Боян гради романа, е онази проводяща тъкан, по която към нас о-живително протичат емоции, смисли, драматични преломи – и сред тях, и напук на тях – една тънко подсказана, мъдро внушена надежда, че времената на човешката злост все някой ден ще отстъпят. И всичко това разказано с чувство за хумор и с мярка, която допада: и в езика, и в сюжета, без многозначителни ахвания и прехлас пред драматичното, без маниерност и псевдо-патриотични залисии. Овладян е и ритъмът на разказване: в емоционален план – без пренавитост в драматичното, или умилителност в романтичното, в езика – с добре уловеният и убедително предаден интонационно-смислов привкус на разговорното от ония години, и в  „разказвачеството“ – с умението къси, ясни изречения да предхождат по-дълги словесни структури – или да ги задхождат.

Колкото за сюжета, оценявам сполуката на автора да изгради романа си не като елементарно сборуване на житейски факти, случки или безцелно вмъкнати исторически очевидности, а като жив, увлекателен разказ, ако това не звучи шаблонно. Много тънко и с една постепенно и ненатрапчиво усилваща се интензивност е проследен житейският и личностен разлом между двамата основни „протагонисти” –  Стою и Тасо, които от най-близки приятели в детството стигат до онази враждебност, за която безмилостно „работят” и превратното време, и личното нещастие в (привидното) щастие, и обществено-политическите – както обикновено им казваме – събития и обречености.

А тези обречености най-много витаят около най-пълнокръвния и събуждащ симпатии образ – на обикновения дърводелец Стою, житейски и безмилостно завихрен от въртопа на времето. На него като че ли всичко му е отказано: лично щастие, благодатна радост (и сполука) от дарбата да извайва фигури, физическа пълноценност, че дори в четничеството не му провървява. А новата комунистическа власт логично му забранява и да се занимава с дървоваятелство, щото навремето правел кръстове за войниците и църквата. И когато понечва да избъзика властта, че иска да извае поне главата на Сталин от дърво, и това му е отказано. И то с какъв забележителен аргумент: „Няма начин главата на Сталин да е дървена! Тази глава се прави само от камък или от бронз, та да е вечна“. И като че ли само Господ иска от него най-трудното – да продължава да живее.

Не по-малко драматизъм носи у себе си и Тасо – и в личното си време, и в исторически превратното, което го променя – отначало уж за добро, после го превръща в пост-соц-революционен деребей, който в комунистическата си залисия извършва непростими неща. В това странно триединство: епично, трагично и позорно – се вписва Тасо в историята, разпъната като ярешка кожа под огромната жълта месечина…

И да не пропусна към края кратките фрагменти-интермедии (да ги наречем така) между отделните глави, чрез тях авторът оптимистично е „лишил“ наратива на романа от излишни словесни съзерцания и разсъждения, които биха изглеждали пришити или чужди на романовото тяло. Извадени „пред  скоби“, те не тежат на прочита и житейски простичко маркират един-единствения ден на главния герой.

Но да разказваш един роман е неблагодатна работа и не такава е целта.

А и няма да отнемам на никого удоволствието от четенето – романът на Боян Йорданов в това отношение е изкусителна възможност, съчетала приключенско-увлекателното с исторически правдивото, задълбоченото с предизвикващото оздравителна усмивка. Но не се подвеждайте, че романът е безнадеждно и едностранчиво трагичен – между кориците му блика много любов: споделена и осъществена, здраво мъжко приятелство и един трудно изтребим стремеж към породени и постигнати желания и коп-нежности. И тогава като че ли и на Господ му става по-лесно да поиска най-трудното – да накара хората да продължат да живеят щастливо.

И тъй като започнах с Алеята на книгата, се подсетих за нещо, казано преди години от един велик творец, все още жив – Том Уейтс. Та той казва, риторично се пита всъщност: „Как да нарисувам алеята в собствената си градина така, че да заприлича на Магистралата на живота?”

Всеки сериозен автор поне веднъж си е задавал със сигурност този въпрос, пишейки разказа, новелата, романа си. Силно предполагам, че и Боян Йорданов не е пропуснал. И ако питате мен дали и доколко е успял, опитах дотук (някак) да отговоря. 

За вас е това четиво – не подминавайте, дори и от случайна умисъл.

Тодор Николов