„Казвали са ми, че създавам митологията на този град. Може и да се окаже вярно…“ Разговор с фотографа Иван Шишиев за новия му юбилеен албум „Етюдите на София“

Ако София от последните десет години може да бъде разказана и обобщена, това става през погледа на фотографа Иван Шишиев, събран в новия му юбилеен албум. Той представя града не като място, а като състояние. Състояние на постоянно колебание между прагматизъм и поетика.

Преди да се родят „Етюдите на София“, сте се занимавали с публицистика. Лесен ли е преходът от словото към образа? Липсва ли ви да пишете?

Честно казано, не. Аз имам един много интересен прототип, заради когото бих могъл да кажа, че преходът се случи лесно. Има един великолепен писател, казва се Жан Жьоне – най-известното му произведение е „Света Богородица на цветята“.

Жан Жьоне е отгледан на улицата. Майка му е била проститутка, самият той е бил джебчия. Хващат го обаче, вкарват го в затвора и там той вижда как негов съкилийник пише писмо на жена си в рими. Казва си: „Аз мога по-добре“, и започва да пише. Превръща се в един от най-големите писатели на своето време. Сартр пише върху творчеството му дисертация от 800 страници на тема „Светецът грешник“. Постоянно го вкарват в затвора и оттам той издава книга след книга. Толкова е добър, че писателите във Франция решават да му издействат постоянна амнистия. И успяват, след което той спира да пише. 

Защо го разказвам? Заниманието ми с фотография започна малко странно – съвпадна с окупацията на университета и с издаването на сп. VIA, което правехме заедно с една приятелка. По това време друг приятел също снимаше и ми попаднаха неговите кадри. Гледах ги – едни такива криви – и си казах: аз мога по-добре.

Иван Шишиев, „Етюдите на София“

С какъв мотив се появиха Етюдите?

Както в началото, така и сега Етюдите имат за своя основа тази „война“, която аз предприех срещу всеки, който не харесва града си. И тук не става дума за това дали ти допада, или не, а какво правиш по въпроса. Хората, както знаем, сме добри в оплакването, недотам в действието. Странно е. Живеем в особен град – той е хубав, но е така устроен, че понякога не позволява да му се случи нещо добро. В този смисъл, като всеки друг град София е отражение на хората си.  

Отнема ли време да се нагласи обективът така, че да не улавя онази София, която ни е трудно да обичаме – на разбитите тротоари, на разпилените боклуци, на занемарените фасади, на наводнените улици, на хората, за които няма кой да се погрижи?

Тук винаги е трудно, защото София е съставена от определени места, събития и лица, които могат да изглеждат еклектично – викат му „балканска еклектика“. Ние живеем в същинска балканска еклектика. На този фон, често се случва да насоча обектива към нещо и да не излезе фотография. И въпреки това никога не използвам фотошоп, за да премахна нещо. Ако има графит, той ще си остане там. Обработка, разбира се, има, но нейната цел е да помогне на окото да запамети кадъра. Тя помага, а не променя. Но не виждам смисъл в това да режисирам кадрите си.

Иван Шишиев, „Етюдите на София“

Лесно ли е да се озовеш в тази романтична София, която откриваме в албума? 

За да си отговорим на този въпрос, трябва да започнем с въпроса какво е да си романтик? Романтикът е човек, който вярва в нещо, което не съществува. Ето защо София винаги може да бъде романтична за този, който я погледне с романтично око.

Да превърнеш София в романтична столица, от друга страна, това е нещо интересно. Казвали са ми, че създавам митологията на този град. Аз лично никога не съм го мислил така, но може и да се окаже вярно. Трябва да си даваме сметка, че всеки град има своя митология. Виждаме снимка на Барселона, но Барселона, разбира се, не изглежда така в действителност. Може би само Венеция е точно като от снимките и само там очакванията ни са напълно оправдани. 

Има ли кадър в албума, който вече не може да се направи, а много бихте искали?

В книгата има няколко кадъра, които вече не могат да се направят. Един от тях се казва „Полетът на духа“ – Кирил и Методий гледат към катедралата „Св. Александър Невски“, докато над тях прелита птица. Заради новия корпус на Художествената академия това вече не е възможно.

Имам обаче един кадър в главата. Случи ми се, когато още бях ученик, да вървя по улица „Московска“ и да гледам катедралата „Св. Александър Невски“, докато я удрят светкавици. До ден днешен това е нещо, което ми се иска да уловя, но вероятно повече няма да имам късмета да го видя. 

Има ли кадър, който не би бил възможен преди десет години?

Да. Имам любим – на една двойка пред параклиса „Свето Преображение Господне“. Преди десет години го нямаше. Или дълга експозиция на площад „Славейков“ – преди беше невъзможно. Смятам, че част от романтичната ни колективна памет относно площад „Славейков“ е споменът колко хубаво беше преди, с книгите. Никой обаче не си спомня сивата тента, която се опъваше за студ, дъжд и слънце и закриваше целия площад.

Иван Шишиев, „Етюдите на София“

Какво е нужно, за да се скъси разстоянието между романтика и реалиста, така че и двамата да могат да погледнат София по подобен начин?

София има своите проблеми. Дразня се най-вече на това, че хората преди всичко търсят виновник, вместо да помислят какво могат да направят сами. Най-простият пример за това е един блок, който трябва да бъде саниран, и обитателите му не могат да постигнат съгласие. Същото може да се каже и за малките градинки и дворове. София страда тежко от липса на всякаква култура на поддържане, опазване и грижа. Дразня се също, разбира се, че Столичната община не налага големи глоби, но решенията на част от проблемите са въпрос на постигане на съгласие помежду ни. 

Това ли е задачата на Етюдите?

Това е идеята на „Етюдите на София“, да. Ако действително обичаш своя град и го обичаш заедно със съседа си, и заедно успеете да се обедините около една идея, тогава всичко става по-лесно.

София наистина ли ви разкри всичките си тайни?

Пресичал съм всяка една възможна улица; качвал съм се на минарето на джамията; слизал съм под Синагогата; ходил съм по реките отдолу; минавал съм през тунелите на града; слизал съм под Мавзолея; качвал съм се горе, на знамето на петолъчката; качвал съм се на кулите на ТЕЦ-овете. Тогава още не използвах дрон. Но за тайните – вероятно има още… 

Елена Георгиева