„[…] Издръжливостта е форма на изкуство“. С тази фраза, стояща под въведение с недвусмисленото заглавие „Една 40-годишна Одисея“ („A 40-Year Odyssey“), ни посреща огромната „Зала 2019“ на Градската художествена галерия в Пловдив, приютила мащабната изложба на над 50 фотографи от близо 20 държави, с която бяха открити тазгодишните Международни фотографски срещи в Града под тепетата (7.Х.2025).

Фраза, за която сякаш винаги си знаел, че е неразривно свързана с истината, но някак не си успявал да я формулираш отчетливо и ясно. „Издръжливостта е форма на изкуство“ – това, разбира се, значи талант, значи и трудолюбие, но най-вече значи упоритост, инат, твърдоглавие, ако щете, за да продължиш да правиш неща, които доскоро на институциите им се виждаха губи време-троши парè, а на общността – вятър работа…

Тази „40-годишна Одисея“ е отнесена както към Международните фотографски срещи, така и към преплелия творческите си години неразривно с тях доц. Никола Лаутлиев, известния пловдивски фотограф и деец на изкуството. Всъщност, ако иде реч, Срещите са на повече години – в справка за провеждането им е посочена като година първа 1981-ва, но от лето 1984-то са неотлъчно свързани с името на Никола Лаутлиев, един от големите радетели, теоретици и практици на фотографското майсторство в България. Трудно е да се изреди извършеното от него, достатъчно е само да се посочи, че близо 500 фотографски изложби са организирани от него и негови съмишленици и показани в Пловдив, с над 400 показани фотографии. Откритата изложба на 7 октомври е нещо като венец на стореното лично от него, тъй като Никола Лаутлиев обяви, че предава щафетата на други, по-млади ентусиасти. Без съмнение, тази издръжливост (40 години!), с която започнах, му приляга плътно: неимоверен труд, безкрайна упоритост, безостатъчна всеотдайност – все качества, без които трайните постижения в изкуството са невъзможни.

Как обаче се поражда такава всеотдайна издръжливост? Защо човек се отдава докрай на едно изкуство, което за мнозина се асоциира с тържествените снимки от сватби и кръщенета или с печалните от некролози и надгробни плочи? С щракване, както обичат да се шегуват с горчивина художник-фотографите? И накрая, кое и какво прави една снимка артистична, с което тя да надхвърли обикновеността на всекидневието и да се превърне в художествен акт? Въпросът е за „каквината“ (ti esti, quidditas) на фотографията, както го формулира проф. Цочо Бояджиев – един философ, станал запален фотограф, в книгата си „Философия на фотографията“ („Изток-Запад“, 2014). Той я открива в простичък факт: „[…] фотографският образ – при цялата му абстрактност и символичност – е вече наличен в самата действителност“. Никола Лаутлиев пренася тази наличност (с думи, казани в албума „Амаркорд“) от мястото във времето: „Фотографията има привилегията да притежава авторското право върху миналото. Без да е негов автор, единствено като свидетел и съдник. Тя нарушава тишината на забравата и безпардонно заявява правата си за уникалност и истинност на следите си“ (Фондация „Пловдивско фотографско средище“, 2023). Ролан Барт изработва едно понятие punctum, използвано от него в последната му книга „Camera Lucida. Записка за фотографията“ („Агата А“, 2001), с което изразява разбирането си за екстракта на фотографията – онази точка, един вид процеп, през който осъзнаваш същността на образа, смисъла му. В този смисъл фотографията е свидетелство, но скръбно свидетелство: заснетото ще бъде изгубено, то е смъртно. Според Барт във всяка снимка по един невидим (и може би неведом) начин витае смъртта. Или, по словото на Никола Лаутлиев, не толкова отчайващо: „Истинското съдържание на снимката е невидимо, защото произтича от контакта с времето. Изобразените събития сами по себе си са загадъчни и стават обясними според знанието за тях, което имаме, преди да ги видим“. Действителност – минало – свидетелство – смърт… Аз имам едно определение за поезията като снимка на вечността, но ако го преобърнем, следвайки тази интелектуална редица от мислители: Цочо Бояджиев – Никола Лаутлиев – Ролан Барт, ще получим нещо много важно за същината и предмета на снимката в частност и на фотографията в цялост, а именно: снимката е поезия на времето. Тоест тя превръща времето, отминаващото време, изминалото време в трайност, в битие, в нескончаемост и непрекъснатост на съществуването. В продължителност, в издръжлива продължителност. Тъкмо оттук вече разбираме дълбокия смисъл на изречението, че и „издръжливостта е форма на изкуство“, защото всъщност издръжливостта е може би най-характерната, най-същностната, най-действителната, видима и истинска, съдържателна и концептуална черта на фотографията: тя задържа времето, спира го, ако щете, хваща го за пешовете с обектива си и така от летлива субстанция, която изфирясва, го превръща в издръжливост, в трайност. С други думи, в изкуство. Поезия, тоест метаморфоза на времето във вечност…

Ще изявя тази метаморфоза по два начина – фотографски и литературен. Фотографският: Никола Лаутлиев е заснел млад мъж в светъл костюм, с вратовръзка, крачи енергично право към нас (без да ни забелязва), зад гърба му ЗИЛ, в обратна на неговата посока се е разпростряла каросерията на друг камион, той не обръща внимание на нито един. Ръката му е посегнала към устата, в която има цигара, зад него куп жълти листа – есен е, ранна. Тротоарът е неравен, плочките квадратни, ясно личат краищата им. Би могъл да се спъне – не се. Бегъл лъч осветява паветата на пътя, както и короните на две дървета, изостанали назад. Застинал акт на движение, замръзнала скорост: този миг, в който е заснет кадърът, е отлетял и същевременно не е, превъплътил се е във вечност. Във вечност и в символ – символ на човека и града: градът стои, дори камионите му, да не говорим за къщите; човекът се движи, дори цигарата му, да не говорим за мислите му. Неутихващото същество човек сред притихналото място град. Есента на нашето безпокойство…

Литературният е разказ от книгата на Пламен Антов „Нагоре по реката назад. Девет разказа“ („Жанет 45“, 2024) със заглавие „Опит за изтръгване на гвоздей“. Може би заради уточнението „Девет разказа“ заглавието ме изпраща към едно друго заглавие, много известно – „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ на Джеръм Д. Селинджър. Героят на Пламен Антов също е попаднал на „идеален ден“, но за вадене на гвоздей. Намира един, опитва се, не успява. По няколко начина опитва, нито един сполучлив. Гвоздеят си стои там, където е, в хоросана, побит в него като един същи свидетел (или може би знак) на вечността насред отлитащото време – постоянен, непомръдващ, закован. Литературен образ на снимката, която също е постоянна, непомръдваща, закована. Вечна: времето отлита, снимката остава. Завинаги, завсякога, завсякъде – поезия на времето, издръжлива поезия на времето, която – да, е форма на изкуство, вечното изкуство…

Едно 40-годишно време. Едно 40-годишно издръжливо време. Едно 40-годишно издръжливо вечно време…