Йохан Хайнрих Фюсли (1741–1825), роденият в Швейцария „художник на мрака“, намерил пристан в Англия, има картина (всъщност две – от 1781 и от 1782 г.) „Нощен кошмар“.

Сред най-известните му са. Тази, за която отварям реч, е от 1872 г. и се намира в музея във Франкфурт, Германия. Представлява S-образно изопнала се в балдахинено легло млада жена – красавица в бяла нощна риза, спи, лицето ѝ е бледо като мрамор и безжизнено, без сянка от движение за разлика от болезнения гърч на тялото ѝ, ръцете ѝ докосват пода, а върху гърдите ѝ се е настанил инкубус с издължени прилепови уши, насмешливо наблюдаващ изкривената ѝ в спазъм моминска снага. Зад гърба на инкубуса се подава конска глава, бяла, с мъртвешки очи, без зеници и ириси, с една-едничка сляпа склера. Цялата картина навява ужас и безпомощност – девойката е изцяло във властта на злия дух, никакъв знак за измъкване от злокобните му сили не се открива; както е казал поетът: „отникъде взорът надежда не види“…

Картината на Фюсли е обект на множество интерпретации – някои екстравагантни, други не чак толкова. Няма да ги привеждам, не е необходимо. Необходимо е обаче чистосърдечно да си призная: прочитайки стихосбирката на Амелия Личева „Крепости срещу страха“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2025), в съзнанието ми почти веднага изскочи „кошмарът“ на швейцареца. И не само заради страха в заглавието, но и заради крепостите: младата жена от XVIII в. се явява пред нас абсолютно беззащитна пред напастта на демона – без никаква крепост, без преградни стени и назъбени бойници; жената на XXI в., помислих си, не би трябвало да е толкова уязвимо-оголена, просната без прикритие пред попълзновенията на всякоя злонамереност – би трябвало да е по-добре „въоръжена“, снабдена с отбрани защитни механизми и високотехнологични отблъскващи агресията пособия. Успокоителни мисли, уталожващи тревогата, обаче уви! – нищо подобно: „Крепости срещу страха“ не уталожват нищо, напротив – карат те да настръхнеш още по-тревожно:

Откъде това насилие

Тази моя родна култура,
която щедро прехвалват и бурно отричат,
която стремглаво стреми се към образците,
но като охлюв напредва,

тази моя родна култура,
в която толкова искам да се позная,
за да получа опора, да заспя и сънувам,
изобщо не прави опит да ме намери,
не иска подслон да ми дава, не ме приласкава

Към книгите, киното, вестника
тя поглежда и сочи към мен, за да каже –
ти си жената, която ще чукат, ще млатят,
ти си жената диво животно,
ти си жената боксова круша,
която не галят, не целуват, а хапят,
ти си жената, която захвърлят
след консумиране бясно пореден повреден отпадък

Този страх, този страх от езика,
който все не намира и даже не търси
меките, нежните думи, с които
да обвие жената, копнееща
да забрави позорното знаене
как с думи се чупят неща.

В това стихотворение срещаме думата „страх“, а няма я думата „крепост“. Впрочем, думата „крепост“ я няма в никое от останалите 34 стихотворения, в нито едно. За сметка на „страх“, с която (заедно с производните ѝ) – преброих, се сблъскваме цели 25 пъти (без да смятам заглавието): „призраците на страха“ („Будуване“), „страх от езика“ („Откъде това насилие“), „ме напрягат, плашат“ („Стиснатост“), „страхът / в защитен механизъм“ („Защитен механизъм“), „толкова страхлив“ („Човешкото в животното“), „Размерът на страха“ (заглавие), „вечния ни страх“ („Размерът на страха“), „количеството допустимо страх“ („Твоята математика“), „бентовете на страха“ (пак там), „оръжие за сплашване“ („Оспоримо безстрашие“), „страхът / понякога е“ (пак там), „бягство от страха“ („Бежанец“), „само страх“ („Да чакаш“), „страх, който“ (пак там), „страшни предчувствия“ („Посрещане“), „страхът отстъпва“ (пак там), „страхът мирише“ („Белязан“), „ужасът тогава“ (Самота“), „страшни приказки“ („Нежива“), „Жертвата на страха“ (пак там), „единствено страхът“ („Степени“), „страхът, от който“ („Трагедията е за предпочитане“), „Антистрах“ (заглавие), „Страхът леговище си има“ („Антистрах“), „страхът побягва“ (пак там). Попадаме всъщност в едно царство на страха, на планетата на всестрашието, в която всичко се върти около страха, всичко е обусловено от него (или, казано с думите на Валери Стефанов: „Страхът не е един. Страховете са много. И тази книга е за много страхове“). Страхът е навсякъде, страхът е повсеместен. И е тук дори когато го гониш:

Антистрах

Страхът леговище си има,
на тъмно приютен, в корема спи,
подува се бременее,
не спада от диети, сълзи понякога
прокапва, но превръзка не търпи,
на топка свит, от хапче не минава
и колкото и да расте, не иска да излиза
и пуска пипала и корени,
и се държи, и се държи
във здрава връзка.

и много рядко, и едва понякога
когато тялото намери сили да се отдаде
на кротък смях, допряно в някой друг,
страхът побягва в паника, излива се,
освобождава място на това,
което дава смисъл на живота.

Леле! Леле, мале! Леле, мале, олеле! Няма ли отърване от/в този треперещ свят, превзет от страха? Сякаш няма: ако се взрем в стихосбирката, ще открием само три места, в които донякъде можем да открием нещо подобно на защита срещу страха за това наше „клето тяло“ („Ръка в червено“): в „Защитен механизъм“ – „като щит провижда се“; в „Човешкото в животното“ – „Кое ги кара да се пазят“; в „Нежива“ – „ограда с ток“. Толкова, няма повече. Дали? Такива ли сме ние днес като девойката от картината на Фюсли – беззащитни, уязвими, накърними, с хилещ се насилнически демон – демона на отчаянието, „демонът на империята“ и политиката, на нетърпимостта, притиснал гърдите ни, чувстващ се победител, чувстващ се недосегаем, един необезпокояван ликуващ триумфатор? Ако прочетем първата строфа от „Будуване“, сякаш е така: „Все това събуждане в разгара на нощта“, когато „ни сполетява мисълта за всичките опасности“; сполетени отвсякъде от опасности, от рискове, от нещастия и кошмари… Само че… Само че отиваме накрая, най-накрая на стихосбирката, стихотворението „Ще мога да строша това огледало“, където в неговия финал четем нещо напълно друго, обнадеждаващо ни и възвисяващо ни: „с очите на невинността“. Събираме началото и края и в резултат: „Все това събуждане в разгара на нощта с очите на невинността“: в затворените между тези страници думи, сравнения, метафори, строфи, стихове ние не се будим за кошмар и от кошмар, ние се будим, за да погледнем света с невинни искрени очи, с очите на поезията – най-чистото, най-искреното, най-невинното занятие, и с тези очи превръщаме този обзет уж целия от страх свят в място обитаемо, истинско, автентично. Всъщност – ако си дадем внимателно сметка, самата книга „Крепости срещу страха“ е тази непревзимаема крепост, която (ни) е толкова необходима и без която не можем да се справим с пъплещия и изпълзяващ отвсякъде страх. Страх, който може да бъде строшен, сломен и съкрушен само поетически, никак иначе; невъзможно никак иначе:

Ще мога да строша това огледало

Какво е свят?
Дали това е форма някаква летлива,
или е лепкав слой,
тесто, което трудно се замесва,
не се изпича никога, присяда, дави,
или е барабан, по който удряме с ръце,
за да излезе звук, но често го пробиваме,
или тръба е, чийто вой ехти и се надига,
или светът е просто огледало
и своя форма няма той,
и няма глас,
а има само пипала, с които хваща образи,
които после тутакси си присвоява
и почва нагло да се хили, да се хвали

 Ще мога да строша това огледало
само ако надникна в него
с очите на невинността

Светът може да бъде защитен единствено поетически, „Крепости срещу страха“ ни убеждава в това. Убеждава ни красноречиво и талантливо. А също и:

БЕЗ-ПРЕ-КО-СЛОВ-НО. БЕЗ-ПРЕ-КО-СЛОВ-НО и БЕЗ-СТРАШ-НО…