Разговори с авторите на три от наградените филми на петия Родопи филм фест в Смолян

Този текст се появява близо месец след края на Международния фестивал за документално кино Родопи филм фест в Смолян, който през юли навърши пет години с навярно най-силното си като програма и най-добре посетено издание досега. Филмът „Ландшафт“ (Германия, Армения, реж. Даниел Кьотер) спечели Голямата награда на Родопи филм фест. „Кока“ (Полша, реж. Александър Цимбалюк) е с Награда за най-добър среднометражен филм в Международния конкурс, а „Дяволи по Велики пости“ (Португалия, реж. Диого Варела Силва) е удостоен с Почетен диплом в същата категория.

Киноразказите на тримата ни гости, а и разговорите с тях, ни отвеждат на места, за които малцина от нас се сещат във всекидневието си – на арменско-азерската граница след последния военен конфликт в Нагорни Карабах, в Чукотка на брега на Берингово море, в малко селце в Северна Португалия, където все още е жива традицията на т.нар. „каретос“, много сходни с нашите кукери. А общото между тези толкова различни като подход, стилистика, киноезик и начин на разказване филми е в търсенето на човешкото измерение в глобализиращия се свят и визуалната поезия.

 

„Ландшафт“ на германския режисьор Даниел Кьотер

 

 

е тревожно-болезнено-меланхолично пътуване от Севан до района на златната мина Сотк в Армения, територия, контролирана частично от Азербайджан след последния военен конфликт в Нагорни Карабах. Гласовете на отделните протагонисти, заснети винаги отдалеч, в гръб, докато шофират или по друг начин, показващ дистанция, звучат като обобщен глас на хората от това красиво, но раздирано от конфликти късче замя, чието бъдеще е все още тъмно и неясно. Планината, природата, стадата животни са техни мълчаливи свидетели, а въпросите, които повдига филмът, са колкото актуални, толкова и вечни – отнасят се до съдбата на малкия човек, жертва на големите политически и икономически игри.

 

 

Даниел Кьотер, фотография Родопи филм фест

 

Как се роди идеята за „Ландшафт“?

За пръв път снимах в Армения, но и преди съм работил в региона – имам два филма, заснети в Иран. По онова време работех по темата за миньорството и получих покана да направя по-обстойно проучване, като в хода на това проучване посетих златната мина Сотк, където от конфликта през 2020 г. минава границата между Армения и Азербайджан. Това провокира интереса ми към създаването на този филм. Ситуацията в този район е сложна от поне сто години насам. Конкретно по местата, където снимах, тя не се е променила, дори след като Армения губи Арцах (или Нагорни Карабах): рудникът Сотк е на арменска територия, където живеят арменци, но пък след последния конфликт е частично контролиран от азербайджанската държава, която има претенции над тези територии, смятани от нея за Западен Азербайджан.

 

Как стигнахте до решението да не показвате лицата на героите си и да ги снимате предимно отдалеч?

 

Това е така, защото аз съм германец, чужденец – моята позиция беше много важна: не исках да се преструвам, че съм твърде близък с хората, които снимах. Но по-важната причина е, че не исках да представям един, двама, трима участници или персонажи, а да акцентирам върху обобщения глас на хората, който е част от цялото повествование на филма, по начина, по който са влакът, колите, мината… И третата причина е, че не исках да покажа емпатия към отделни индивиди, а към цялата стуация по тези места във времена на война.

 

Филмът ви е разтърсващ и на визуално ниво, но слушайки разказите на хората, човек може да си го представи дори като документална радиопиеса. Мислили ли сте по този въпрос?

 

Смятам, че един филм винаги е съчетание от звук, образ и време и трябва да използваш всички тези елементи, за да постигнеш в пълнота това, което целиш. Но се радвам да чуя, че звуково е толкова сполучлив, че да е подходящ и за радиопиеса.

 

Познавате ли класиците на документалистиката в Армения? Защото, ако говорим за сцените с овцете във втората част, можем да направим индиректна препратка към „Сезоните“ на Пелешян например.

 

Интересно е, че го споменавате и разбира се, Пелешян е един от големите майстори в съвременното кино и винаги ме е вдъхновявал. Но мисля, че подходите ни са много различни. Той е цар на монтажа, а аз лично хич не обичам монтажа и затова моите кадри са толкова дълги. Но има и други арменски режисьори, които са вдъхновение за мен – като Арутюн Хачатрян. Както и други режисьори от региона, от Иран например. Но разбира се, особено в Армения овцете не са просто животни или добитък, а алегория и когато снимаш овце, винаги се получава нещо повече от просто снимане на овце. Още в началото имах съзнанието за това алегорично измерение, което си дойде ествествено.

 

Къде поставяте „Ландшафт“ в личното си творчество, сравнявайки го с другите филми, които сте правили в тази част на света?

 

От всичките ми филми досега този е направен с най-много съчувствие към хората, които заснехме. Районът, в който снимахме, е обграден от три страни от планини, които са във владение на азербайджанската армия. Също така и небето над тази зона е контролирано от азербайджански дронове, което означава, че тези обикновени хора – миньори или земеделци, отглеждащи картофи – непрекъснато са следени и наблюдавани от врага, без да го виждат, което като визуален режим ми даде и на мен като режисьор някои идеи как да бъде заснет филмът.

 

Самата идея за приятел и враг също е доста флуидна и динамична. Ето, един от героите разказва как в миналото със съседите си от другия етнос и вяра са общували съвсем по човешки, канили са се на гости, на празници…

 

В този смисъл това не е филм само за този конкретен конфликт, а за типа ситуация, в която хора от различни народи са съжителствали заедно векове наред – може би понякога с взаимно недоверие, но мирно… И в един момент геополитическите сили начертават граница и разделят хората. А този начин на мислене често води до геноцид, до взаимна омраза, до следващи войни.

 

Самият вие оптимист ли сте относно бъдещето на тази част от Армения?

 

Бих искал да съм оптимист, защото в това е и надеждата за по-добър свят. Но в момента ситуацията в Армения е много сложна и се боя, че Азербайджан ще се възползва от първата удобна възможност да продължи войната.

 

Коя беше най-неочакваната пречка, с която трябваше да се преборите по време на създаването на този филм?

 

Малко като анекдот звучи. Когато пристигнахме, беше зима и улучихме най-обилните снеговалежи в района от години насам. Седмици наред можехме да снимаме само в затворени пространства, а филмът в крайна сметка се казва „Ландшафт“ и говори посредством пейзажа. Накрая обаче снегът започна да се топи и ние вече можехме да снимаме и на открито…

„Кока“ на Александър Цимбалюк

ни отвежда в Чукотка в наши дни – в простичкото всекидневие на Станислав Номкай и неговия 14-годишен син Николай Номкай (Кока) и ни разказва една топла, човешка история за нелекия живот на това малко семейство от баща и син от „най-далечния край на света“ – между традиционния начин на живот, аудсайдерството, глобализацията и травмите на постсъветската епоха. Интересен факт, който не се споменава във филма, е, че майката на момчето (починала преди години) е от другия етнос, живеещ на полуострова – ескимосите (виж „Под сянката на Вълшебната планина“ на патриарха на литературата в Чукотка Юрий Рътхеу, който говори за различията и близостите между чукчите и ескимосите). Мнозина зрители направиха асоциация между „Кока“ и класическия филм „Нанук от Севера“, а паралелите с книгите на Рътхеу, който описва своето собствено детство през 40-те години на ХХ век, са дори още повече. Фактът, че Александър Цимбалюк, беларуски режисьор, завършил образованието си и работещ в Полша, не беше запознат с Рътхеу, говори дори още по-добре за филма – той е стигнал до същите теми, изследвайки същото това общество в един нов век.

 

Александър Цимбалюк, фотография Родопи филм фест

Да започнем от това как самият вие се озовахте в Чукотка?

Попаднах там, понеже един мой приятел – Михаил Хурсевич, кинооператор и режисьор – ме покани да се присъединя към екипа на един игрален филм, който се снимаше там. Аз пък помолих продуцентите да отида в Чукотка месец преди започването на снимките, защото имах нужда от време да опозная мястото. Освен това исках да заснема и мой документален филм и усещах, че точно на това място ще открия историята, която да разкажа. Може би тази история – за бащата и сина – вече се беше зародила на подсъзнателно ниво у мен, не знам. Но обикновено подходът ми към документалистиката е следният – отивам някъде и откривам историята на място. Всичко при мен започва от намерението да изследвам… И така, пристигнах месец преди започването на снимките на другия филм и прекарах този месец в това селце, в срещи с местните хора. И един ден срещнах Кока…

 

Кои са Кока и неговият баща?

 

Те са обикновени жители на селото. Кока искаше да учи в местния механотехникум и сега е ученик там. По време на снимките на филма момчето беше на 14, сега е на 18… Те населяват Севера, живеят всекидневния си живот, прехранват се с риболов… Тяхното село е на китоловци, които имат разрешение за улов на определен брой китове годишно за прехрана (за да не се наруши екологичното равновесие, б.а.). Разбира се, там има и магазини, но те нямат право да продават месо на кит – то е само за хората от селото.

 

Удивително е как те живеят извън динамиката на времето, което притиска западния човек. Но вие сякаш търсите по-скоро подобията, отколкото разликите. Така ли е?

 

Да, този по-простичък живот е възможен. От нас зависи дали искаме да живеем по този начин, или не. Но целта ми не беше да открия място, където хората живеят така, както са живели преди сто години, а да поставя акцента върху универсални неща като човешките взаимоотношения – в нашия случай отношенията между баща и син. И погледнато от този ъгъл, няма значение дали действието се развива тук, в Европа, в Чукотка, или някъде другаде по света.

 

Но все пак в този контекст можем ли да кажем, че това, което сякаш се е поизгубило в топлите и непосредствени човешки отношения в т.нар. „западен свят“, все пак се е съхранило на такива по-изолирани места?

 

Мисля, че да, защото хората там не са изложени на много от обезпокоителните неща, на които са изложени жителите на мегаполисите например. В Чукотка е по-спокойно и можеш много по-ясно да видиш как хората взаимодействат помежду си по един по-естествен начин. От друга страна, и там е стигнала глобализацията. Чукотка е била част от Съветския съюз и ловците на китове през съветската епоха губят уменията си, защото убитите китове са им били доставяни на брега със специални кораби. И едва през 90-те, след разпадането на СССР, хората там е трябвало наново да се научат как да се препитават от китоловство.

 

Следващият въпрос е за поезията в документалистиката. Ще цитирам тук един специален епизод във водата, когато ние сякаш чуваме мислите на бащата. Поезия има също и в сцената с огромния убит кит на брега и жителите на селото, които внимателно си отрязват късчета. Какво е значението на това измерение в документалистиката за вас, тъй като освен режисьор сте и оператор във филма?

 

Според мен историята в един документален филм винаги е добре да бъде разказана по един по-индиректен начин. Киното е изкуство, което се нуждае от някои метафорични начини да говори за нещата, ако искаме филмът бъде многопластов. Киното е на първо място начин да разказваш посредством образи и ако искаш да разкажеш добре една история, ти трябва да откриеш и начина, по който да я заснемеш: не просто сухо да документираш, а наистина да имаш съзнанието за визуалната поезия като част от снимачния процес.

 

Има и по-противоречиви сцени, за които сигурно сте получили и упреци – тези с момчето, тогава на 14, което непрекъснато пуши във филма.

 

Историята е проста: многократно се опитах да го спра да пуши пред камерата, но когато си дадох сметка, че по въпроса с пушенето бащата и синът са постигнали мълчаливо съгласие, реших да не се намесвам. Кой съм аз в крайна сметка, че да му забранявам – не съм му баща и ако по този въпрос правилата и отношенията им са ясни, реших да ги заснема такива, каквито са, както е и редно, ако правя документален филм. В крайна сметка, това също е част от детството. И аз на тази възраст като много хлапета пробвах различни неща и също пушех. Така че моята позиция беше: „Не съм създал аз тази ситуация, аз я заснемам“.

 

Времето тече по различен начин в различните части на света, както можем да видим. Но все пак кое смятате, че е по-застрашено от изчезване днес – традиционният начин на живот на хората от отдалечените кътчета на света или топлината на човешките взаимоотношения?

Мисля, че навсякъде по света можеш да откриеш, как да го кажа… нормални и здравословни човешки взаимоотношения. Може би не е лесно в наши дни, но смятам, че те ще оцелеят. Ето, виждаме как на едно толкова отдалечено място в средата на нищото хората, които живеят един съвсем нелек живот, все още ги е грижа един за друг и това може да е добър пример за всички нас.

„Дяволи по Велики пости“ на Диого Варела Силва

ни отвежда в селцето Лазарим в Северна Португалия, където от стари времена съществува традицията на т.нар. „каретос“, много подобни на тукашните кукери. Карнавалът в Лазарим е общностна традиция, част от която са традиционните дървени маски (на дявола, на жената и на магарето), костюмите (разноцветни или с жълтия цвят на сламата), танцът, музиката, но и самият процес на приготовление. Ето какво ни разказва носителят на почетен диплом в категория „Най-добър среднометражен филм“ в Смолян Диого Варела Силва.

 

Кое събуди интереса ви към тези карнавални традиции, които са местни, специфични и недотам познати в останалите части на страната?

 

Преди трийсет и няколко години отбивах военната си служба в Северна Португалия, тогава казармата беше задължителна. Там се запознах с жена ми и после създадохме семейство. Нейното село е много близо до селото, което виждате във филма, и оттогава следя тази традиция на карнавала в Лазарим. Години наред планирах да създам подобен филм, защото това е навярно най-старата карнавална традиция в Португалия и най-уникалната. Но истината е, че през тези повече от 30 години пропастта, която се отвори между карнавала, такъв, какъвто го видях за първи път, и такъв, какъвто е днес, става все по-голяма… Комерсиализацията го променя много и мога да кажа – не към по-добро. Така че филмът ми е и един вид призив към хората от селото – не убивайте традицията, поддържайте я, съхранете я за всички нас.

 

 

Диого Варела Силва, фотография Родопи филм фест

 

Лазарим, макар и по-малко селище, толкова ли прилича на Смолян, или това е само нашето впечатление?

 

Да, заобиколен е по подобен начин отвсякъде от планини, макар Смолян да е град, а Лазарим – малко селце, но и аз виждам приликите.

 

Детайлите от всекидневието улавят зрителя емоционално още от първите кадри – течащата река, планините в далечината, камбаните, прашинките от дървени стърготини, осветени от слънчевия лъч в работилницата…

 

В киното като изкуство обичам това, че ни дава възможност да използваме всички малки неща, които можеш да видиш, а също и тези, които не можеш да видиш, но можеш да чуеш. И накрая да създадеш нещо цялостно от всичко това. Специално внимание отделих на всички тези дребни визуални и звукови детайли, за да композирам повествованието – красивата течаща река, планините, слънчевите лъчи…

 

Неслучайно въвеждащите сцени във филма са с отсичането на дървото и с направата на дяволските маски от него, тоест не със самия карнавал, а с изработката на елементите за него.

 

Преднамерено реших да започна филма по този начин. Защото всичко тръгва от избора на дървото, на материалите. А конкретно в тези начални сцени показвам как занаятът се предава между поколенията, защото баща и син участват в процеса заедно… Също в началото на филма виждаме техните действия като нещо странно: зрителят се пита какво е това и се опитва да го разгадае: какво правят тези, защо режат дървото, какъв е този натрапчив звук от резачка, толкова наситен… – мисля, че тези елементи заедно увличат гледащия и го канят директно да влезе в разказваната история.

 

И в един момент вече виждаме готовите маски. Те се различват от нашите кукерски маски по това, че не са с допълнителни рога от истински животни, поставени след това, а всичко се изработва от един къс дърво, което означава, че рогата често сочат в различни посоки. Има ли някаква символика в това?

 

Няма някаква по-специална символика, използват се просто възможностите, които дървото дава, всички кривини, възли и чворове. Майсторите се адаптират към особеностите на всяко парче дърво. Във филма един от тези майстори казва, че всяко парче дърво съдържа маска в себе си, която трябва само да се освободи, като се премахне излишната дървесина.

 

Има го и политическото измерение, защото възрастните мъже и жени в селото помнят добре времената на Салазар и пред какви проблеми е била изправена традицията на карнавала в онези години.

 

Властта се е опитвала да забрани карнавала, но хората от селото са се оказали жилави. Дори арести е имало, но жителите на Лазарим са отстоявали своята традиция и са надделели над опитите за рестрикция. Всъщност самите маски са им помогнали, защото никога не знаеш кой стои зад една маска.

 

Отношенията между млади и стари и между мъже и жени присъстват както в самата традиция, така и в историята ѝ. В началото на филма са показани мъжките и женските дейности в приготовлението на карнавалните костюми, но после, съвсем в наши дни, виждаме, че част от тези страшни дяволи зад маските всъщност са млади момичета.

 

Това пък е едно от добрите неща, които са се развили с времето. В миналото карнавалните костюми и маски са се носили само от мъже, а днес не е така и всички са добре дошли да се включат. Понякога жените дори са по-ангажирани с карнавала, отколкото мъжете. И ето как дори едно малко селце в Северна Португалия може е добър пример за равнопоставеност между мъже и жени, даже в много по-голяма степен, отколкото останалата част от страната.

 

Маските от Лазарим са специфични, но в застиналите им изражения можем да открием сходства и с други култури, дори отстоящи на хиляди километри, като японската. Какво смятате по този въпрос?

 

Ако говорим за историята на маските по света – от „комедия дел арте“ до маските в Япония, или тези в Португалия, България, Испания, а и за други италиански традиции, по-стари и по-традиционни от тези в „комедия дел арте“, те ни помагат, заставайки зад тях, да покажем истинските си лица, така че… да, вярно е.

 

Има една възрастна жена, която пее в една от сцените. Разкажете за тази част от ритуала.

 

Във филма показваме и тази традиция – в този определен ден от годината младите момичета и момчета, които още не са сключили брак, могат да си кажат открито всички лоши неща, които имат да си казват един на друг. Те го правят в стихотворно-песенна форма и възрастната жена, която преди е била учителка, е основната авторка на такива поеми в Лазарим. Tази традиция е жива и днес, но за съжаление се развива в не много добра посока. Във времената, когато възрастната дама е била млада, човек е можело да изкаже и най-тежката обида към другия с определен финес и езикова витуозност, докато днес младото поколение просто използва неприличен език. Едно време е било малко по-поетично.

 

Има нещо вещерско в това пеене – рядко можем да открием този магичен пласт в европейските култури днес. Повече го свързваме със сантерията в Новия свят, или с грио-традициите в Африка, или с азиатските шамани… Но все пак се оказва, че не е изчезнало напълно и от нашите култури. Така ли е?

 

Да, човек просто трябва да се разрови по-надълбоко и ще открие тази магия, която и в Португалия, а в други европейски страни все още е жива.

 

Какъв беше ефектът върху хората от Лазарим, когато гледаха филма?

 

Това е една от най-хубавите прожекции, които сме имали. Направихме я в Ламего, най-големия град в близост до Лазарим, защото Лазарим е малко селце, в което няма кино. И най-голямата награда за мен беше да видя, че те харесват филма и че съм направил нещо хубаво за запазването на тяхната традиция, без да я опорочавам по никакъв начин.

 

И накрая един интересен факт. Разкажете ни за автора на плаката на филма.

 

Авторът е То Трипш, китаристът на групата Dead Combo, с когото сме много добри приятели. И той прави плакатите за моите филми от много години.

 

Част от филмите от програмата на петото издание на Родопи филм фест (в това число „Ландшафт“ и „Дяволи по Велики пости“) можете да гледате в Neterra.TV до 31 август.