На 15 август излиза от печат „Нощна трева“, дело на Нобеловия лауреат за литература Патрик Модиано. Посрещнат благосклонно от широката публика и оценен високо от критиката, романът е преведен на български език от Красимир Петров. Художник на корицата е Люба Халева.

Все пак не съм сънувал. На моменти се улавям, че произнасям тази фраза насред улицата, сякаш чувам да говори друг. Някакъв безцветен глас. В ума ми изплуват имена, лица, подробности.

В „Нощна трева“ (152 стр., цена: 20 лв./10.23 евро, цена при предварителна поръчка: 15 лв./7.67 евро) Модиано е на върха на своя талант. Великолепен, вълнуващ, владеещ до съвършенство магията на словото, той отвежда читателя отвъд обичайната представа за време.

Могат ли променените улици, фасади, кафенета или оскъдните бележки, съхранили се в черния бележник, да възстановят едно минало, придобило с времето необикновена важност? На фона на един „интровертен и ониричен“ Париж Жан, алтер его на автора, тръгва по стъпките на влюбения в Дани стеснителен студент, какъвто е бил през 60-те години на миналия век. Но коя е Дани? Какво се е случило с нея? И постепенно се разгръща разследване, по-скоро психологическо и поетично, отколкото полицейско, на една загадъчна история, таяща тежка тайна. „Какво би казал, ако съм убила някого?“ „Нищо.“ Нима имаме право да съдим онези, които обичаме?

Френският писател Патрик Модиано е роден през 1945 година. Автор е на десетки романи, издадени на над 35 езика, немалко от тях и на български. Времето, паметта, отсъствието и идентичността са сред основните теми, които го занимават. Особено място в творчеството му заема периодът на Втората световна война. През 2014 г. Модиано получава Нобелова награда за литература, присъдена „заради изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби и вдига завесата над света на окупацията”. Постоянният секретар на Шведската академия Петер Енглунд го нарича „Марсел Пруст на нашето време”.

Патрик Модиано – „Нощна трева“ (ОТКЪС)

Все пак не съм сънувал. На моменти се улавям,че произнасям тази фраза насред улицата, сякашчувам да говори друг. Някакъв безцветен глас. Вума ми изплуват имена, лица, подробности. Нямас кого да поговоря за случилото се. Може би саостанали двама-трима живи свидетели. Те обачесигурно са забравили всичко. Понякога човек сепита дали въобще е имало свидетели.

Не, не съм сънувал. Доказателство е съхранилият се черен бележник, изписан с моя почерк.Докато се лутам в мъглата, се нуждая от точнидуми и затова проверявам в речника. „Бележка:кратка записка, която да подсеща за нещо.“ Върхустраниците на бележника се редуват имена, телефонни номера, дати за срещи и кратки текстове,които може би донякъде се родеят с литературата. Но как бих могъл да ги нарека? Дневник? Паметни записки? Също така стотици преписани отвестниците малки обяви. Изгубени кучета. Квартири под наем. Търсене и предлагане на работа.Ясновидство.Сред множеството бележки има някои, коитоотекват в паметта ми по-силно от другите. Особено когато нищо не нарушава тишината. От доста време телефонът е престанал да звъни. И никой няма да почука на вратата. Навярно всичкиме мислят за мъртъв. Седиш сам, съсредоточен,опитваш се сякаш да доловиш морзови сигнали,които изпраща отдалеч неизвестен събеседник.Много от тях, разбира се, са заглушени, така че,колкото и да се ослушваш, те си остават изгубенизавинаги. Но все пак някои имена се открояват втишината и върху белия лист…

Дани, Пол Шастание, Агамури, Дювелз, ЖерарМарсиано, „Жорж“, хотел „Юник“, улица „Монпарнас“…Доколкотосиспомням, вонякварталвинаги съм бил нащрек. Преди няколко дни, докато минавах оттам, ме обзе странно чувство. Непоради отлетялото време, а защото ми се стори,че друго мое аз, мой близнак, както преди обитава по тези места все така млад и продължава даизживява отново и отново до най-малки подробности онова, което самият аз преживях за съвсемкратък период.

Каква бе причината за безпокойството, което някога усещах тук? Дали то се е дължало наоколните улици, засенчени от присъствиетона една гара и на едно гробище? Сега те ми сеструват съвсем безобидни. Фасадите по тях са вдруги цветове. В много по-светли тонове. Нищозабележително. Съвсем неутрално пространство.Възможно ли бе да съм оставил двойник, койтоповтаря всеки мой жест от миналото и до безкрайминава по стъпките ми? Не, нищо от нас не беоцеляло. Времето безаличило всякакви следи.Кварталът изглеждаше обновен, освежен, сякашпостроен из основи на мястото на нехигиеничнисгради. При това повечето от тях си бяха същите,но ви вдъхваха усещането, че стоите пред препарирано куче, което някога е било ваше и приживесте го обичали.

Докато се разхождах през онзи неделен следобед, напразно опитвах да си припомня каквопишеше в черния бележник и съжалявах, че не ев джоба ми. Часовете за срещи с Дани. Телефонният номер на хотел „Юник“. Именатанахората,с които се виждах там. Шастание, Дювелз, Жерар Марсиано. Телефонният номер на Агамурив общежитието на Мароко в Студентското градче. Кратки описания на различни кътчета в тозиквартал, които смятах да нарека „ЗадендворнаМонпарнас“, докато трийсет години по-късно неустанових, че названието вече е използвано отнякой си Озер Варшавски.

Към края на един неделен следобед през октомври някак неусетно се озовах в този район, където през друг ден от седмицата кракът ми неби стъпил. Не, изобщо не ставаше въпрос за някакво поклонение. Ала особено в неделя и предивсичко на свечеряване, ако сте сам, във времетозейва пробойна. Достатъчно е да се промъкнетепрез нея. Препарирано куче, което приживе стеобичали. Докато минавах пред голямата сградав бяло и мръснобежово, номер 11 на улица „Одеса“–крачехпоотсрещниятротоар, –почувствахкакнещовменприщракаимеобзеонзишемет, който всеки път съпровожда появата напробойна във времето. Спрях на място и се загледах в сградата, която ограждаше от три странималък двор. Тук Пол Шастание редовно паркираше колата, докато живееше в хотел „Юник“на улица „Монпарнас“. Еднавечергозапитахзащо не оставя колата пред хотела. Тогава тойсе усмихна смутено, сви рамене и отвърна: „Завсеки случай“.

Червена ланчия. Естествено, че би могла дапривлече вниманието. Само че, ако е искал даостане незабележим, защо е избрал тъкмо тазимарка и този цвят… Сетне ми обясни, че в сградата на улица „Одеса“живеелнеговприятел, накогото той често отстъпвал колата. Та затова япаркирал там.

„Завсекислучай“–такамиказатогава. Многоскоро установих, че тозичетиресетинагодишенбрюнет, който грижливо поддържаше външността си и обикновено носеше сиви костюми и тъмносини палта, няма определена професия. Чувалго бях да говори по телефона, но в хотел „Юник“стените са дебели и не можех да разбера смисълана думите му. До мен достигаше само сериозниятму, на моменти рязък тон. И продължителните паузи. С Шастание се запознах в хотел „Юник“едновременноснеколцинадругиобитатели: ЖерарМарсиано, Дювелз, чието малко име не си спомням… С времето образите им се размиха в паметта ми, гласовете им се смесиха. Пол Шастание сеоткроява по-отчетливо заради цветовете: гарвановочерна коса, тъмносиньо палто, червена кола.Предполагам, че подобно на Дювелз и Марсианобе прекарал няколко години в затвора. Беше най-стар от всички и вероятно вече не е жив. Ставашекъсно и уреждаше срещите си сравнително далече, край старата товарна гара в онзи южен район,който и аз добре познавах: улиците „Фалгиер“,„Алре“идорипо-нататък, доулица „Фаворит“…Безлюдни кафенета, където понякога ме е водил,явно убеден, че там никой няма да го познае. Такаи не се осмелих да го питам дали му е наложеназабрана за пребиваване, макар че подобна мисълми е минавала през ум. Защо тогава спираше червената си кола пред самото кафене? Не би ли билопо-благоразумно да отиде дотам пеша? По онова време често минавах през този квартал, койтовече бяха започнали да събарят, покрай празнипарцели, едноетажни къщи със зазидани прозорци, оцелели участъци от улици сред камари строителни отпадъци като след бомбардировка. И посредата на подобен декор – паркираната червенакола с мирис на кожена тапицерия, яркото петно,което пробужда спомените ми… Спомени ли? Не.В тази неделна вечер бях напът окончателно дасе убедя, че времето е неподвижно и ако успеянаистина да се промъкна през пробойната в него,ще открия всичконепокътнато, както си е било.И на първо място червената кола. Реших да отида до улица „Вандам“. Тамимашекафене, къдетоведнъж двамата с Пол Шастание проведохме откровен разговор. По едно време дори усетих, че енапът да ми се довери. Намекна ми, че бих могълда „работя“занего. Отвърнахмууклончиво. Тойне настоя. Бях много млад, но достатъчно предпазлив. По-късно се е случвало да водя в същотокафене Дани.През онази неделя почти се беше стъмнило,когато стигнах до булевард „Мен“ипоехпокрайновите високи сгради от страната на четните номера. Фасадите оформяха почти непрекъснаталиния. Не се виждаше нито един светъл прозорец. Не, не е било сън. Тук някъде улица „Вандам“излизашенабулеварда, нопрезвъпроснатавечер сградите се издигаха плътно една до другабез никаква пролука помежду им. Налагаше се даприема очевидното: улица „Вандам“веченесъществуваше.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Николета Николова, 885 425 562)