Но милиони германци предадоха себе си.
В това беше трагедията. Не че един човек е
имал смелостта да бъде зъл. Но че милиони
други не са имали смелостта да бъдат добри.

Джон Фаулз „Магът“

В книгата си „Патриот“ (превод от английски Або, „Рива“, 2025) Алексей Навални, убитият от путинските главорези в сибирски лагер за особено опасни престъпници лидер на руската опозиция, прави следното признание: „Не понасям думата „манталитет“, зад която според мен стои изцяло изкуствена концепция, но е самата истина, че съществува някакъв руски народен характер, и това перчене при понасянето на лишенията (които лесно може да се избегнат) е значителна част от него. Страдаме от ужасяващи условия, критикуваме и мрънкаме по адрес на властта, но същевременно успяваме да се гордеем със способността си да оцеляваме при тези мизерни обстоятелства и я смятаме за огромно предимство в една хипотетична конфронтация между народите. „Е, да – казваме си, – японците правят хубави коли, ама накарай ги да сглобят работещ автомобил от резервните части на три други и малко ръждясал метал за скрап, както съседът Василий го направи“. И малко по-нататък: „Като момче си мислех, че държавата ми е най-силната, най-могъщата в света и че въпреки недостига на дъвки и дънки всеки знае, че има ли война, ще надвием всички точно както спортистите ни побеждаваха останалите по олимпиадите“.

Уменията на „съседът Василий“, описани от Навални, удивително приличат на онова, което в изключителната си книга „Дивото мислене“ (превод от френски Галина Меламед, „Евразия Абагар“, 2002) Клод Леви-Строс нарича „бриколаж“. Това е способността да умееш да създаваш потребни ти пособия с наличното под ръка: искаш да пиеш вода от дълбок кладенец – не се пускаш вътре (щото можеш да се удавиш), ами вземаш дълга пръчка, прикрепваш към нея със стъбла от треви вдлъбнато от естествени сили каменно или дървено чирепче (или дървесна гъба), потапяш я в кладенеца и ето ти вода. Или както сторили в Донбас – окупирания от руската армия още през 2014 г. украински град, в който жителите – омаломощени от липсата на вода, му намерили колая: „Изкопават дупка, издигат над нея дървена тоалетна кабина с удобен тоалетен „трон“, в съоръжението е осигурено място за монтиране и маскиране на резервоари за вода, с чиято помощ бива изградена собствена частна система от тоалетна и кранове, независима от външния свят“. „Безценно изкуство“, без съмнение, но с един недостатък: носителят на бриколажното „диво“ мислене не се старае да подобри средата, да я направи по-удобна за себе си, а се съобразява с нея такава, каквато е. Той не я усъвършенства, а я оставя непроменена (или сравнително непроменена), приспособявайки се към нея; мимикрира демек. Като интересът му не надскача оградата на собствения му дом. Характерен е тоя начин на присъствие в света за етапа от развитие на човечеството, определян като „събирачество“: племето скита из своя ограничен мъничък свят, изхранвайки се с вадене на корени и ловуване. Рудименти от „бриколажния манталитет“ могат да се открият и на село: там не се поръчват водопроводни услуги, всеки си оправя чешмата сам…

Всъщност подобен настрой на мисълта е насочен не към промяна, а към оцеляване. Самият Навални го споменава. Разгръща се такъв начин на живот предимно в неблагоприятна природна среда: Арнолд Тойнби в многотомното си „Изследване на историята“ (1934, български превод Иво Гарвалов, „Христо Ботев“, 1995) изтъква две същностни обстоятелства, при които не можем да очакваме развитие на възходяща по темп цивилизация – прекомерност на благоприятните условия и прекомерност на неблагоприятните условия. И въпреки лекия привкус на расизъм в разсъжденията му, няма как да отречем, че нито инуитите в Аляска, нито саамите в Лапландия могат да се похвалят със забележителни цивилизационни постижения. Населението на Русия, която не се слави като климатичен рай, е подложено също на притискащи развитието фактори, но не чак толкова от метеорологичен, колкото от социален характер – самодържавието, което като птица феникс непрекъснато се възражда в огромната страна. Самодържавие, наследено като управленска практика от някогашните монголски завоеватели, чингизидите. Подложени на непрестанен натиск от безпощадното самодържавие, жителите на тази държава съществуват в режим на постоянно оцеляване – колкото по-далеч от държавата, толкова по-добре. Неслучайно тъкмо в Русия се появява знаменитата секта на бегуните – старообрядци, за които самото съприкосновение с каквато и да е институция е отдаване във властта на Антихриста. Алексей Навални в своята книга оформя почти същата убеденост: „Намирам – казва той – за полезно да правя разлика между страната и държавата си – нещо, което научих от моите родители. Семейството ми дълбоко обичаше страната и беше изключително патриотично. Никой обаче не можеше да понася държавата, на която гледаха като досадна грешка – наша, но все пак грешка“. Оттук нагласата тъкмо за оцеляване в ужасната държава, преобладаваща у руснаците. И между другото, противопоставянето на този инстинкт, желанието той да бъде преодолян със сигурност стои донякъде в решението на знаменития опозиционер да се върне в людоедската държава, добре знаейки какво го очаква. Съвсем съзнателно е вървял той към сблъсък с държавата, а не към приспособяване и оцеляване (каквото щеше да стори, ако беше останал в изгнание), защото единствено по този начин би накарал своите съграждани да се възправят срещу извечното руско самодържавие. Жест на героично отчаяние, който обаче остава в пустиня – руснаците продължават да оцеляват под властта на един по същността си канибалски режим, непоставяйки под съмнение и под заплаха съществуването му. Приспособяват се към него, не се опитват да го променят също както бриколажният човек не променя средата, а се адаптира към нея. Ненапразно един от прочутите тостове на Сталин е в чест на търпението на руския народ. Има защо…

Това търпение избива в две особено характерни за руснаците пристрастености: водката и православието. И в двете всъщност търсят спасение от перманентния напор на безчовечното самодържавие. За пиянството им изглежда няма нужда да споменавам, то е всеизвестно. Навални пише в книгата си (вярно, за СССР, но за днешна Русия наблюдението му, струва ми се, продължава да е валидно): „Някои проучвания сочат, че почти една трета от смъртните случаи имат връзка с алкохола. Препиването се беше превърнало ако не в културна норма, то поне в повсеместно явление“. Тъкмо това препиване е една от главните теми в картините на художника Василий Шулженко – потрисащи с реализма си гротескови сцени, в които мръсни мужици с отвратителни физиономии си въобразяват, че водят достоен живот. Другият откат в поведението на руснаците е отношението им към религията – облъхнати от идеята за „Москва – Трети Рим“, те са превърнали православието в нещо като имперска литургия: не пространство за смирение, а за горделивост – един от седемте смъртни гряха. Сякаш единствено те са вярващи в целия свят, единствено техният начин на молитва е достоен за Бога. И ако във водката бягат от действителността опиянявайки се, в православието бягат от действителността, възгордявайки се. Едни упоени и самомнителни брикольори…  

Василий Шулженко, „Паркче“, 1991 г.

Но сред този свикнал на всякакви издевателства от държавата народ – крепостничество, колхозничество, олигархизъм, върви идеята, че държавата може и да е отвратителна, но пък в същото време е страшна. И благодарение на нея ние също сме най-страшните. И най-добре е, когато своите ужасяващи действия и характер тя насочва навън, към други, не към нас, които сме под нейното самоуправство. Руското вдигане на глава е свързано винаги със завоевания, военни успехи, бран и победи в името на отечеството. Най-светлите ѝ умове са заразени от този бяс: Пушкин пише срещу „клеветниците“ на Русия, Достоевски настоява как Константинопол трябва да е руски, а евреите – остракирани, Маяковски възхвалява червения паспорт, дори Бродски се надсмива над културно маломерните според него украинци… Това, между другото, също е бриколажна техника – правиш се на верноподаник, та да не те закачат. И няма значение колко жестока и несправедлива е държавата ти – ти я оправдаваш във всичко, защото единствено по този начин тя няма да насочи сауроновския си зъркел към теб, за да те прониже като червей. Единици са тези, които ѝ се противопоставят – самотни донкихотовци, неподкрепяни от мнозинството, охулвани чак. За тях има ШИЗО, а преди това – ГУЛАГ и психиатрични клиники. Никой от мнозинството обаче не роптае – когато Молохът се занимава със съседа, значи вниманието му е отклонено от собствения ти двор. Макар че българите имаме подходяща поговорка за случая: „Когато мечката играе при комшията, сигурен бъде, че и при теб ще заиграе“. Тоест спасение няма, канибалската държава рано или късно ще те схруска.

Руската трагедия не е като германската: ако те не са имали смелостта да бъдат добри, то руснаците нямат смелостта да бъдат граждани. Те живеят в „природното“ състояние на преследван от държавата дивеч и изобщо не се замислят, че по този начин винаги са жертва – ако не днес, то със сигурност утре. Едно постоянно зверско утре…  

Изконният руски свят е див, примитивен свят. В него няма място за граждани, единствено за поданици. И когато се появи гражданин, той бива изхвърлен от нецивилизования организъм – унищожен или прогонен. Все едно е чуждо тяло, абсолютно неприсъщо му. Затова унищожи Алексей Навални. И прогони хиляди други като него чуждестранни агенти. Да, наистина, чужди са му, безкрайно чужди…