„Философската вяра“, Карл Ясперс, превод от немски Валери Борисов, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.

Създадена три години след края на Втората световна война, „Философската вяра“ е знакова книга. С нея сякаш приключва епохата на Просвещението. Големите теми на Кант и на немската класическа философия, рефлексиите върху границите на ума и върху науката като дом, в който трябва да живеем, но и от който понякога трябва да се отдалечаваме, са общ топос в множество традиции, свързващи късния XVIII век със средата на XX век. Доколкото науката е винаги знание за конкретното, а философията – точно обратното, тоест знание за общото, Ясперс е принуден не просто да търси отговор на Кантовите апории, а да се научи да съжителства с тях. Вероятно именно по тази причина, блуждаейки в лабиринтите на „чистия разум“, той наследява катедрата по психиатрия на Емил Крепелин в Хейделберг (през 1909 г.) и цели четири години (до 1913 г.) се опитва да направи дисекция на разума, изучавайки и преподавайки тайните на менталните заболявания. Като че ли умът ни е по природа (религиозният човек би казал – вследствие на греха) разстроен, като че ли страда от шизоафективно разстройство, и при все че „напира към Единното, което е всичко“ (стр. 42), потенциалът му е повече от незавиден. Вярно е, че бидейки действен, той търси Онова, което е сродно със същността му. Ясперс го нарича (стр. 42) Mitleben или Живот-с и настоява, че по този начин, в търсенето[1], умът се сродява с вярата. Така, независимо от факта дали я одобрява, или се бори с нея, философията дори да се оттегли от религията, го прави по такъв начин, че винаги и непрекъснато се занимава с нея (стр. 94). Което предопределя увереността на немския мислител, че нито един (включително Ницше) от големите европейски автори не би могъл да бъде голям, ако се откъсне от библейския си контекст. Ясперс казва тези думи почти двайсет години, след като написва тритомния си труд „Философия“. Чрез него хуманитаристиката вече е открила „граничната ситуация“ и знае, че екзистенцията в подобна гранична ситуация е сравнима с пожар, при който човек излиза не през вратите на дома си, а през прозореца. Този жест би могъл да се превърне в опит за летене. Би могъл да даде крила на душата, но би могъл да бъде и суицидно преживяване. Науката може само да фиксира скачащия от прозореца човек, но е безсилна да влезе в духа му и да разкаже какво се е случило там. Защото пожарът е показал, че домът е някак недопостроен. Показал е още крушението на всяка завършена картина на света, показал е провалът при планирането на света и незавършеността на самото битие и как всичко това води към бездната или към мястото, където Бог и Нищото се срещат (стр. 31). Тук „професионалното“ ухо може да чуе гласа на Мастер Екхарт. А може да „чуе“ и Киркегор. Всъщност би могло да долови цял хор от гласове. Дори не един хор, а няколко антифона. Към подобни изводи води излязлата година (през 1947 г.) по-рано статия „Европейската идентичност“[2]. Ала в случая по-важно за нас е не да определим от колко човека се състои този хор, а да разберем що за смисъл има песента, която се пее. Ако трябва да се изкаже лаконично или като рефрен, той би трябвало да е Selbst. С подобна дума Ясперс иска да назове измисленото от Юнг понятие[3]. Би трябвало това да е нашият човешки аналог на думите, с които Бог се открива на Мойсей при неопалимата къпина (Изх. 3:14). Само че нито на еврейски, нито на немски, нито на български може да се каже „аз съм си“. Подобно свойствено самооткриване е, но и не е „автентичното самосъщие“ (стр. 33). По-скоро е гласът на бащата, който иска да влезе в собствената си къща, но портите са заключени, защото децата са предупредени, че не бива да пускат чужди хора. На техния детски въпрос: „Кой чука?“, бащата отговаря (на езика на Ясперс): Selbst, и опитът да бъде разшифрован този отговор се превръща във „Философската вяра“.  

Спорно е доколко подобен тип[4] аргументация удържа критиките, но в петата глава от книгата – „Философия и нефилософия“ (стр. 100 и сл.), Ясперс е склонен да сложи знак за равенство между нефилософия и неверие. Интуицията му, следвайки Достоевски, му подсказва (стр. 101), че от подобно равенство ще последват обожествяването на човека и нихилизма. Вероятно ще последват и двете световни войни и – иска ли питане – краят на просвещенския проект.

––––

[1] Подобно – да търсиш, стенейки – е и вероюто на Паскал. Доколко книгата на Ясперс може да бъде мислена като дебат с Паскал, е тема на отделно, самостоятелно изследване.
[2] В бълг. превод – проф. Георги Каприев, в „Християнство и култура“, бр. 11 от 2012  г.
[3] Вж. К. Г. Юнг, „Червената книга“, стр. 20–22 (изд. „Изток-Запад“, 2019 г.)
[4] Може би, защото ясно и отчетливо се долавя стилът на Хайдегер, от който Ясперс се стреми да се оттласне.