Големите позитивистки проекти на XIX в. (Конт, Кондорсе, Спенсър, Маркс) са обсебени от Историята: за тях тя е истинското знание за развитието на света, чиито закономерности предстои да бъдат разкрити и установени.

Защото всичко е въпрос на подвеждането на „емпирията“ под универсални закони, валидни както за природата, така и за историята. През 1831 г. са публикувани и лекциите на Г. Ф. В. Хегел по философия на историята, които той чете пред студенти от Берлинския университет. В този „идеален проект“ читателите откриват, че Всемирната история е не друго, а осъществяване на прогреса в неговата необходимост, което въпреки всички възможни жертви все пак отвежда до постигането на свободата.

И колкото и да е необичайно, най-сериозната критика на този „исторически детерминизъм“ идва с появата на един от най-прочутите романи на XIX в. – „Война и мир“ (1865–1869) на Лев Толстой. В него писателят стига до заключението, че „в основата на всички съчинения на най-новите историци от Гибън до Бокъл, въпреки привидните им разногласия и привидните им нови схващания, лежат все тия стари неизбежни положения“. И дава своя дефиниция на историческото:  

Предмет на историята е животът на народите и на човечеството. Невъзможно е да схванеш и обгърнеш непосредствено с думи – да опишеш живота не само на човечеството, но дори и на един народ.

Толстой отрано се вълнува от непостижимата „тайна на Историята“. Още двадесетгодишен пише в едно писмо, че „написването на истинска история на съвременна Европа е занимание, достойно да му посветиш цял живот“. През 1953 г. британският философ сър Айзая Бърлин в блестящото си есе „Таралежът и лисицата“ детайлно анализира възгледите на Толстой за Историята. Бърлин обаче смята, че големият писател е по-скоро чист „ирационалист“, отричащ възможността в Историята да бъде открита „обективна истина“, което я превръща в „колекциониране на небивалици и на ненужни подробности“.

Така ли е наистина?

Първо, Толстой не отрича на историците правото да подреждат фактите в хронологичен или систематичен порядък. Ни най-малко. Но той смята, че големите анализи на Историята са провал, а нашумелите исторически съчинения силно напомнят на отговорите на глух на въпроси, които никой не му е задавал.

И ето как писателят описва „предисторията“ на „войната и мира“:

От края на 1811 г. започна усилено въоръжаване и съсредоточаване на силите на Западна Европа и в 1812 г. тия сили – милиони хора (като се сметнат и ония, които превозваха и хранеха армията), потеглиха от запад към изток, към границите на Русия, към които от 1811 г. се събираха също тъй силите на Русия. На дванадесети юни силите на Западна Европа преминаха границите на Русия и почна война – тоест стана събитие, противно на човешкия разум и на човешката природа. Милиони хора извършиха едни срещу други такъв неизчислим брой злодеяния, измами, измени, кражби, фалшификации и пускане на фалшиви книжни пари, грабежи, палежи и убийства, каквито летописът през цели векове на всички съдилища в света не би могъл да събере и които през тоя период от време не бяха смятани за престъпления от хората, които ги вършеха.
Кое предизвика това необикновено събитие? Какви бяха неговите причини?  Историците с наивна увереност твърдят, че причините на това събитие били оскърблението, нанесено на Олденбургския херцог, неспазването на континенталната система, властолюбието на Наполеон, твърдостта на Александър I, грешките на дипломатите и така нататък. („Война и мир“, превод Константин Константинов)

Второ, замисълът на романа наистина е отвъд интригите, които някои бъркат с причините или поводите за войната; в този смисъл това е не просто един мащабен исторически роман, а е роман за Историята.

В центъра на тази История, разбира се, е личността на Наполеон (поради много и най-различни причини). Ала тук Толстой поставя множество важни въпроси:

Ако Наполеон не бе се оскърбил от искането да отстъпи зад Висла и не бе заповядал на войските да настъпват, не би имало война; но ако всички сержанти откажеха да постъпят втори път на служба, също тъй не би могло да има война. Също тъй не би могло да има война, ако не бяха интригите на Англия и не съществуваше принц Олденбургски и чувството на оскърбление у Александър I, и ако я нямаше самодържавната власт в Русия, и нямаше Френската революция и последвалите диктатура и империя, и всичко, което бе родило Френската революция, и така нататък. Без една от тия причини нищо не би могло да има. Значи, всички тия причини – милиард причини – са съвпаднали, за да се направи онова, което стана. И следователно нищо не е било изключителна причина на събитието, а събитието е трябвало да стане само защото е трябвало да стане.
Трябвало е милиони хора, отрекли се от своите човешки чувства и от разума си, да тръгнат от запад към изток и да убиват себеподобните също тъй, както преди няколко века са вървели тълпи хора от изток към запад, убивайки подобните на себе си. („Война и мир“)

Ако се замислим, действията на Наполеон и на цар Александър I са също толкова произволни, колкото и действието на всеки войник, тръгнал на война по жребий или по силата на наборната служба. За Толстой войната, както и мирът, са резултат от сливането на волята на владетелите (властимащите), каквито и да са техните имена, с волята на милиони войници, на единичните и слаби хора поради безброй сложни и разнообразни причини.

Дали това е „фатализъм в Историята“? „Колкото повече се мъчим да обясним разумно тия явления в историята, толкова по-неразумни и неразбираеми стават те за нас“, отговаря Толстой.

Целта на „Война и мир“ е да покаже „какво всъщност се случва“ във фаталната двойственост на живота; между реалния живот на човешкото всекидневие и „извънредното положение“, каквото всъщност се явява войната. Защото животът на всеки човек всъщност има две страни: „Личен живот, който е толкова по-свободен, колкото по-отвлечени са интересите на тоя живот, и стихиен живот, живот на общността, дето човек неизбежно изпълнява предписаните му закони. Човек съзнателно живее за себе си, но несъзнателно служи като оръдие за постигане на исторически, общочовешки цели“ („Война и мир“).

Така „хороводът на Историята“ продължава, размествайки и обърквайки краткосрочните човешки начертания, както и „големите движения“ на народи или владетели.

Толстой е изцяло анти-Наполеон – не само заради патриотичното си пристрастие и „голямата кампания“ срещу Русия (и заради нея, разбира се, но най-вече поради това, че с отместването на Запада на Изток начеват огромни кръвопролития и жертвите се измерват с милиони).

Не може да прости на историците и Наполеоновото възвеличаване, в което съзира определена „ирония на историята“:

За руските историци (странно и страшно е да се каже това!) Наполеон – това най-нищожно оръдие на историята, което никога и никъде, дори в заточението си, не прояви човешко достойнство, – Наполеон е предмет на възхищение и възторг; той е grand (голям). А Кутузов, човекът, който от началото до края на дейността си през 1812 г., от Бородино до Вилна, без нито веднъж ни с едно действие, ни с една дума да измени на себе си, който е един необикновен в историята пример на самоотверженост и на съзнаване още в настоящето бъдещото значение на събитията, Кутузов им се вижда нещо неопределено и жалко и когато говорят за Кутузов и за 1812 г., винаги сякаш малко ги е срам. („Война и мир“)

Тук Толстой наистина губи „мярата си за безпристрастност“: той изобразява Наполеон само в черни краски – като „демон на Историята“ – стоварвайки върху него цялото бреме на отговорността на жертвите и страданията. И на всяка цена иска да го „низвергне“, детронирайки по този начин „кумира на самата История“:

Наполеон заповядал да се събере войска и да се тръгне на война. Тая представа до такава степен ни е привична, ние до такава степен сме се сживели с това гледище, че въпросът как така шестстотин хиляди души отиват на война, защото Наполеон бил казал такива и такива думи – ни се струва безсмислен. Той имал власт и затуй онова, което е заповядал, било изпълнено.
Тоя отговор е съвсем задоволителен, ако вярваме, че властта му е била дадена от Бога. Но щом не признаваме това, необходимо е да се определи какво нещо е тая власт на един човек върху другите.
Тая власт не може да бъде непосредствената власт от физическо превъзходство на силното същество над слабото; също така тя не може да бъде основана върху превъзходството на нравствената сила, както мислят в своята душевна простота някои историци, когато казват, че историческите дейци са герои, тоест хора, надарени с особена сила на душата и ума, която се нарича гениалност. („Война и мир“)

От съществено значение в романа е сблъсъкът Наполеон-Кутузов. Наполеон е полюсът на войната, той активизира действието, докато Кутузов по своя темперамент, превърнал се в тактика, протака и забавя хода на събитията (както римският пълководец Фабий Кунктатор, който по този начин побеждава Ханибал).

Кутузов, поне в описанието на Толстой, печели с пасивността си, защото очаква онова, което ще се случи, наистина да се случи – давайки „време на времето“. Разчита на безмерните пространства, на умората, на руската зима или руската кал. И е по-близо до хода на Историята в нейните приливи или отливи, докато Наполеон, от своя страна, иска да я промени с волята си. Но се проваля. Поредната „ирония на Историята“.

Може би по тази причина Толстой извежда на преден план в романа герой като Платон Каратаев, чието безропотно смирение във „Война и мир“ прави толкова силно впечатление, и заради което той бива боготворен от Пиер Безухов.

Смирението „отдолу“ би трябвало, поне според Толстой, да се съблюдава и „отгоре“, както става ясно от друг философски фрагмент във „Война и мир“:

Колкото на по-високо стъпало в обществения живот е човек, колкото с повече хора е свързан, толкова по-голяма власт има той над другите хора, толкова по-очевидна е предопределеността и неизбежността на всяка негова постъпка.
„Царското сърце е в Божията ръка“.
Царят е роб на историята.
Историята, тоест несъзнателният, общият, масовият живот на човечеството, използва всеки миг от живота на царете за себе си като оръдие на своите цели.

Подобно на Стендал, Толстой също придава огромна роля на случайността в романа си:

Французите приписваха опожаряването на Москва au patriotisme féroce de Rastopchinе (на яростния патриотизъм на Ростопчин); русите – на фанатичната ярост на французите. Всъщност причини за опожаряването на Москва в смисъл на причини, които биха дали възможност да се припише отговорността за опожаряването на едно или няколко лица, нямаше и не можеше да има. Москва изгоря, защото бе поставена в такива условия, в които всеки дървен град трябва да изгори, независимо от това дали в града има, или няма сто и тридесет лоши пожарни помпи. Москва трябваше да изгори, защото я бяха напуснали жителите ѝ, и също тъй неизбежно, както трябва да пламне купчина талаш, върху който през няколко дни се сипят искри от огън. Един дървен град, в който при жителите му собственици и при полиция през лятото почти всеки ден ставаха пожари, не може да не изгори, когато в него няма жители, а живеят войски, войници, които пушат лули, кладат огньове на Сенатския площад от изхвърлените сенатски столове и които си варят храна два пъти дневно.

Бихме могли да пренаредим тези възможности в произволен ред и пак нищо не би се променило особено. Москва би могла да изгори и без нахлуването на Наполеон (дървен град, лоши пожарникарски помпи). Изгарянето на Москва би могло да промени хода на събитията (понижавайки бойния дух в руската армия) или обратното – да разгори патриотичния плам на армията на Кутузов. Този факт – в еднаква степен – би могъл да е изгоден или неизгоден както за Наполеон, така и за Кутузов. Защото Историята е набор от случайности, където и най-дребният факт би могъл да обърне „колата на събитията“ (хремата на Наполеон при Бородино е важен фактор, на който Толстой особено много държи).

Така разгърната, философията на случайността или на случая при Толстой задава специфичния разрез на най-важните събития от края на XVIII в. до първите десетилетия на XIX в.:

През 1789 г. почва вълнение в Париж; то расте, разлива се и се проявява с движение на народите от запад към изток. На няколко пъти това движение се насочва на изток, дохожда до сблъскване с насрещното движение от изток към запад, в 1812 г. то стига до крайния си предел – Москва, и със забележителна симетрия се извършва насрещното движение от изток на запад, което също като първото движение увлича след себе си срединните народи. Обратното движение стига до изходната точка на движението от запад – до Париж – и затихва.
През тоя двайсетгодишен период грамаден брой ниви не са орани; къщи – изгорени; търговията променя насоката си; милиони хора обедняват, забогатяват, преселват се и милиони хора християни, които изповядват закона на любовта към ближния, се убиват един други.
Какво значи всичко това? Защо е станало то? Кое накара тия хора да горят къщи и да убиват себеподобните си? Кои бяха причините на тия събития? Каква сила принуди тия хора да постъпват по тоя начин? Ето неволните, простодушни и най-законни въпроси, които си задава човек, когато се натъкне на паметниците и легендите за миналия период на движението. 

Дали това, ако си послужим с терминологията от есето на сър Айзая Бърлин, не е най-главното, което „таралежът“ Толстой знае? Есето на Бърлин, нека припомним, се върти около прочутия фрагмент на древногръцкия поет Архилох, че „лисицата знае много неща, а таралежът едно, но най-важното“.

Кое е най-важното за Толстой? Не е ли признанието, че войната може да бъде както абсурдна, така и закономерна, че тя е фаталност, но и криза на определен исторически период в културата? Войната е огромен хаос и произвол, тъй че неслучайно заглавието на неговия гениален роман „Война и мир“ е пряка заемка от съчинението на прочутия френски анархист Пиер-Жозеф Прудон „La guerre et la рaix“, с когото той специално отива да се срещне в Брюксел през 1861 г.

Би ли могло да се твърди тогава, че Историята е свобода? Тя може би е тъкмо това:

За историята признаването на свободата на хората като сила, която може да влияе на историческите събития, тоест неподчинена на закони, е същото, което за астрономията е признаването, че силата на движението на небесните тела е свободно. („Война и мир“, превод Константин Константинов)