„Да ти бъда тяло“, Албена Тодорова, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
След като прочетох най-новата стихосбирка на Албена Тодорова, не спирам да си мисля, че поезията е праобраз на човека: светът преди думите, но и думите, които отварят светове. Защото точно толкова човешка и точно толкова световна е тази книга. С човешкия си опит и с опита за човечество.
„Да ти бъда тяло“ всъщност е репликата на душата (към тялото), успокоението и готовността ѝ да бъде (и тяло), да го продължи, да го обезсмърти. Но именно в това е поезията, и именно това е поезията – душа: продължение и вечност, близост („да ти бъда“) и оставане. Албена Тодорова умее да говори с душа и затова попада в живите рецептивни полета на припознаването, където читателят се абстрахира от автора и чете (за) себе си.
На тръгване няма да мога да взема тялото,
мърмори си душата,
пусто неудобство от привързване.
Не ме мисли, обажда се тялото,
когато стана душа,
не ми обръщай гръб.
Научи ме на тънкостите на занаята.
Когато станеш душа, отговаря душата,
ще дойда да ти бъда тяло.
(„Разговор“, стр. 67)
В личния библиографски опис на Албена Тодорова това е нейната пета книга. Без съмнение, тя продължава меланхоличното си писмо с бавния почерк на човек, опозитивно насочен към всякакви определения, окончателности и завършеци: нищо не е такова, каквото изглежда, защото невидимият живот е по-богат от видимия, или с думите на Албена – „двойно дъно с двойно дъно“. Зад привидността на света наднича успореден свят, без това да е дихотомия. В тази паралелност няма задължително по-добри места, но със сигурност по-честни констатации. Сред източниците на погледа откриваме война, убийства, смърт, болка, оцеляване, навици, болници, книги, поети, градове, имена, родители, деца, сънища и разговори, а между всички изброени – едно повтарящо се „обичам те“. Заради него си мисля, че голямото предимство на Албена Тодорова и нейното писане е точно в обичането и съпричастността. Така, както за Бог няма антигерои и недостойни за обичане, всяко едно стихотворение в книгата „Да ти бъда тяло“ идва с послание за обич, въпреки обстоятелствата, които понякога са и инкриминиране.
В книгата има цикъл стихотворения, озаглавени „Оливия бърза“. С него дори чисто технически остава усещането за две книги в общо тяло или с обща душа, ако го мислим през стихотворението „Разговор“. Кинематографията в този цикъл е толкова поразяваща, че отделни стихове са като сцени, а други са заснемането и осветлението. Визуалното изкуство в стихосбирката се допълва и от множество естетически обрати: „… диря ли беше / диня ли беше / дом ли беше / или дим“.
Всеки има своя начин да се сбогува със света
Дори когато не знаем как,
знаем как.
Всеки има своя начин да каже
„имаше ме“.
Имаше свят, познат само на мен.
Имаше любов, за която никой не знаеше.
Имаше думи, които ме намериха, без да съм търсила.
Изпращачите после тълкуваме дълго,
докато влачим крака из улиците, свързващи гарата с вкъщи.
Смъртта със живота.
Раздялата с пътя напред.
Не ме напуска чувството, че книгата „Да ти бъда тяло“ е самотна книга и тук не става въпрос за недостиг на читателска обич или претенция за отбрана аудитория, напротив. Самотата на тази стихосбирка идва в открояването ѝ в тълпата от стихосбирки. Затова много искам да кажа на тези стихотворения, че не са сами. Но мога единствено да потвърдя – сами сте, защото притежавате и тялото, и душата на поезията.
