или Как и Защо романовото писмо се преобръща в драматургична реч 

Народен театър „Иван Вазов“ (камерна сцена), „Последна стъпка“, спектакъл по едноименния роман на Йордан Славейков. Сценична версия и режисура Йордан Славейков, сценография Теодор Киряков, костюмография Никол Трендафилова, композитор Христо Намлиев, светлинен дизайнер Даниел Мартинов Йовков, асистент-режисьор Боряна Митева, плакат Янина Петрова, снимки Стефан Здравески, драматург Анелия Янева. В ролите: Вяра Табакова, Ева Тепавичарова, Веселин Мезеклиев, Велислав Павлов, Йордан Върбанов. Представление на 20 юни 2025 г.

Своя роман „Последна стъпка“ („Жанет 45“, 2015) Йордан Славейков завършва така:

Един ден се прибирах от водната градина и ги видях отдалече. Тумба шумни деца. Нещо викаха, ръкомахаха. После се разбягаха. Един остана да лежи. Приближих се. Познах колелото му. Лежеше по гръб на тревата. Беше ударил лошо главата си. Клекнах до него. Отвори очи. Позна ме. Очите му бяха започнали да помътняват. Опита се да каже нещо, може би Помогни ми.

Запалих цигара и му казах Умирай, мръсен копелдак! И той умря. Олекна ми. Засмях се. На път за къщи засвируках с уста. После чух сирените на линейката и милиционерската кола. Видях как влачат из двора сина ми. Големия ми син. Събрах две плюс две. И го заобичах. Не намерих начин да му го кажа.

Тези, които са чели книгата, знаят, че това е смразяващ финал. В лапидарния стил на Йордан Славейков бих казал с една само дума: Потрисащ. Бащата оставя сина си (големия си син) да изкупва чуждо престъпление – неговото. И не му пука. Или пък му пука, но не и за сина му. През целия романов текст тече историята, в която завръзката е точно тази – едно невръстно още момче попада под месомелачката на репресивната държавна машина за това, че се е опитало да защити честта на сестра си. И което през цялото време живее с мисълта, че този негов опит е завършил фатално. Затова съвсем справедливо си тегли последствията. А всъщност не е трябвало, трябвало е да ги тегли баща му. Но отецът си мълчи, че и повече – смее се. Един, бих го нарекъл, сардоничен смях, който смазва справедливостта и я прави на пихтия. На дреб. На нищо и никакво…

В постановката „Последна стъпка“ нещата стоят иначе. Много, много иначе. И това „иначе“ (или, да го рекнем по северозападному, „инак“) не е единствено във факта, че по думите на Йордан Славейков: „Образът на Бащата е напълно нов в сравнение с романа“, изобщо не; това „иначе“ е в различното, да не кажа абсолютно преобърнатото послание на спектакъла: романът завършва сатанински, постановката завършва ангелски. В първия случай, литературния, последен се смее дяволът и ти смразява кръвта; във втория случай, театралния, последен се смее Бог и те въздига в надежда. За надежда предпочитат да говорят и в „трийтмънта“ за спектакъла на страницата на театъра: „И те отново преминават през най-мрачните си грехове, през неслучилите се любови и незарасналите душевни рани с надеждата да открият НАДЕЖДА“. С други думи, написаното е безнадеждно, изиграното обнадеждава. Донякъде има логика: Шекспир е надраскал репликата на Фортинбрас: „Изнесете труповете!“, но не във всички постановки на „Хамлет“ има трупове – чак да се изненадаш. Само че написаното стои, не изветрява: verba volant, scripta manent… Затова изиграното трябва да е иначе, инак – по-светло, по-чисто, пò с упование – и в най-дълбоката бездна заредено с бленувано упование. Сам Йордан Славейков го признава (питах го): „Цялата ми идея, още когато почнах да пиша драматургичната версия, за да участвам в конкурса на Народния театър, беше, че искам да дам някаква надежда на това семейство. И именно заради тази надежда Сестрата в самия финал казва „Брат ми“. Прощава му, спасява му живота“. И тук идва огромното отличие – някой трябва да изиграе тази надежда, да я изобрази на сцената…

Няма кой друг – актьорите. Режисьорът обяснява (във в. „Телеграф“, интервю на Екатерина Томова) колко внимателно ги е подбирал: „С някои от тях като Йордан Върбанов съм работил и много се радвам, че директорът прие външен актьор да играе в „Последна стъпка“. С Вяра Табакова искам да работя още откакто я гледах преди години в представлението „Всичко ни е наред“ на Десислава Шпатова. С Ева Тепавичарова сме от един клас в Академията. Завършихме съответно актьорство и режисура при проф. Крикор Азарян. Ева играе много, много добре в „Оръжията и човекът“ под режисурата на Джон Малкович. Велислав Павлов харесвам още от работата му с Мариус Куркински в „Кралят елен“. Веселин Мезеклиев е възхитителен в „Бурята“ на Боб Уилсън. Да отговоря на въпроса как ги подбрах. След личен разговор. Разказах накратко на всеки един от тях идеята си. Поканих ги да работим заедно, те се съгласиха“. Филигранният подбор е напълно обясним: текстът на романа трябва да премине през тялото на актьора, да ферментира тъкмо там, та да превърне безнадеждността в надежда. Йордан Славейков ни показва това по няколко начина (три, да бъдем точни): първият е през диалектите. Те не са, за да се подчертава простотията на персонажите, те са, за да видим ние, зрителите (да чуем всъщност), че тази тяхна жестокост е в известна степен неосъзната (докато живях като дете в Северозапада, нямах идея, че говоря на диалект) – те са потънали в нея както са потънали в диалектния си език; вторият е през присъствието на сцената – всички влизат и излизат, но в един момент Братът (Велислав Павлов) остава да лежи на кушетката и събитията стават в негово присъствие. В неговото мълчаливо хоризонтално присъствие. Той не се намесва, не буйства (нито ТОГАВА, нито СЕГА, нито ПОСЛЕ – трите измерения на действието, очертаващи както пълнота, така и завършеност) – въпреки че всичко, което става и което се говори, го засяга пряко, лично, болезнено. Но търпи. Лежи, мълчи и търпи. А търпи, защото знае, убеден е, че всичко ще се оправи накрая. Ботев го е изрекъл иронично в „Елегия“, но тук неговите думи важат буквално, ачик-ачик: „Търпи и ще си спасиш душата!“. И Брата търпи. И я спасява. Третото е уроборосната фигуративност на представлението: започва се с една – вижда се добре – насилена веселост, подскачаща около рождения ден на Брата, завършва със същата насилена веселост, непохватно подскачаща. Но ние вече знаем защо е тази непохватност: защото тези хора се обичат, обаче нямат идея как да изразят любовта си един към друг и затова са така нелепи, така неуместни, така гламави чак. Е, добре, нека бъдат гламави, но тази тяхна гламавост е (по)родена не от омраза, породена е от любов. Любовта на едно семейство, което не знае как (да) се обича. Тъкмо поради което изглежда толкова сакато в чувствата си. Само че тази негова осакатеност на нас ни влияе положително – ставаме снизходителни, чак се умиляваме. Разбираме ги, съчувстваме им…

Великолепен спектакъл с промислени режисьорски решения, със синхронни на тях музика, сценография, костюмография… И блестяща актьорска игра: Бащата (Веселин Мезеклиев) – отстранено-шутовски жесток в своята несъстояла се творческа човешкост; Майката (Вяра Табакова) – милозливо безпомощна в желанието си несръчно и нескопосно да скрепи семейството и да помогне на близките си; Сестрата (Ева Тепавичарова) – бягащата за любов къде ли и никъде не я откриваща, но все пак препълнена с нея – препълнена догоре, чак прелива; Братчето (Йордан Върбанов) – със заучено безсилие се опитва да посочи всекиго другиго, но не и себе си – не толкова отчаяно, колкото бездействено… Йордан Славейков говори за „психологически театър“, аз бих определил спектакъла като „актьорски“ – истински актьорски театър, който успява едно жестоко романово писмо да преобразува в обещаваща изход и светлина драматургична реч.

И с това обещание ни зарежда, зарежда ни и ни обнадеждава. И за ТОГАВА, и за СЕГА, че и за ПОСЛЕ. Най-вече за ПОСЛЕ…