Кой е Алекс Боя? Това е запомнящият се артистичен псевдоним на едно момче на 34, което се казва всъщност Александър Бояджиев. Роден е в България, но живее и работи в Канада и тази година устремно влезе в елита на анимацията
Неговият филм „Хлябът върви“ (BreadWillWalk) беше показан в късометражната програма на престижната „Петнадесетдневка на режисьорите“, която се провежда по време на 78-ия фестивал в Кан през май 2025. Но това не е всичко. Филмът е селекциониран и на Международния фестивал на анимационния филм в Анеси (8–14 юни 2025), наричан „Кан на анимацията“. Там участва в конкурса за късометражен филм с още 34 заглавия и се бори за наградата Кристал. За информация, тази година фестивалът е получил за селекция повече от 3900 филма от 100 страни! И пак за информация – България вече има Кристали. През 1987 г. Бойко Кънев донася тази награда (поделена, тогава се казва Гран при) за филма „Смачкан свят“, а през 2020 г. Теодор Ушев я получи за „Физика на тъгата“. Къде на шега, къде наистина младият Алекс върви бодро по стъпките на Тео. А знаем, че този път води и до Оскарите…
За какво разказва „Хлябът върви“? За ужасен глад на планетата. Но пък корпорацията TheMill е намерила решение – произвежда чудодеен хляб! Има само едно неудобство – той превръща хората в самуни ходещ хляб. Една всеотдайна сестра се опитва да спаси по-малкия си брат, вече хляб зомби, от преследваща ги тълпа озверели хора. Въпросът, който си задава филмът, е дали там, където хората взаимно се изяждат, е възможно любовта да победи глада. „Хлябът върви“ по гротесков начин изследва абсурдите в един дистопичен свят. Техниката му е рисувана на хартия анимация, обработена в 2D формат, с ефекти и дигитален колаж. Жанрът може да се определи като експериментално фентъзи с елементи на социална сатира. В подобна кафкианска линия е и предишният филм на Боя „Турбина“ (2018). Тук той някак интуитивно и оригинално е разкодирало и интерпретирало поговорката „Никой не е по-голям от хляба“…
Ето какво каза Алекс на 20 май 2025 г., по време на фестивала в Кан, когато се беше извила свирепа буря, изкоренила една палма и ранила един фестивалец. Говорим в щанда на Канада, паянтова постройка в Международното село, разположена на самия бряг на морето. Навън вали и трещи. Стените на помещението се тресат, вятърът всеки момент може да ги събори и отнесе. Настроението е весело-драматично.
Алекс Боя: Ще говоря силно, защото виждам, че с този дъжд имаме атмосфера…
Боряна Матеева:Поздравления – да бъдете селектиран в Кан е голям успех! В България не ви познаваме, затова разкажете за себе си – откога сте в Канада, какво сте учили, къде работите… Ако ви е по-лесно, говорете на френски или английски…
Предпочитам на български, защото през всичките тези години говоря на български с родителите си и често ходя в България, за по един-два месеца на година. Така все пак успях да запазя връзка с корените си. Двегодишен пристигнах в един английски квартал в Монреал, който е френска провинция, и така се смесиха трите езика. Много време езикът ми беше като един Франкенщайн… Тези години на развитие са минали, сега имам време да се върна и да опитам да направя връзка с българската култура, с държавата и с езика си. Роден съм в София, пристигнах в Монреал през 1993 г. Брат ми беше на 6 години, той е 4 години по-голям от мен. Той, между другото, е архитект, живее в Европа в част от годината, а това е по-близо до България…
Вашите родители с какво се занимават?
И двамата са завършили Художествената академия. Майка ми Даниела Зекина е художничка. Баща ми Петър Бояджиев е завършил дизайн, занимава се с концептуално изкуство и с една организация, която прави изложби на малък формат принтове и е доста успешна. От 20 години вече прави тази изложба в Казанлък.
Учили ли сте анимация?
Учил съм илюстрация в Монреал и бях се заинтересувал от медицинската илюстрация като кариера. Но след това стана чудо…
Чудо?
Канадското правителство има една институция, която избира хора, които да опитват да правят филми…
Тя е световно известна – Канадската филмова служба или Канадският филмов борд…
И ме избраха. Там се дава възможност на хора без опит да направят филм. Аз познавах илюстрацията, но не и анимацията. Но някак си тази чувствителност от медицинската илюстрация, която търси да документира подробностите от реалността без много поезия, за да бъде всичко по-обективно, ми беше много полезна. И напрежението между реалността и поезията се оказа работещо, както беше за „Фокус“, първия ми филм. Това беше филм за ADHD, за неспособността на човек да се концентрира.
Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност…
Да и как може човек да покаже това? С анимация, наситена с метаморфози. Анимацията беше идеалният формат да се изрази това състояние. Следващият ми филм беше „Турбина“ – с Канадския филмов борд, започнах го в 2015 г., излезе през 2018. Тогава влязох в друга фаза. Опитах да бъда по-невидим, за да може човек да забрави за медиума и да влезе в историята, да кажа нещо по-сложно като драматургия, като развитие на сюжета… И тогава започнах да развивам един сюрреалистичен свят, някъде между Монреал и София. Свят между световете. Защото когато бях малък, лятото много пътувахме. Много обичах да пътувам с влак из България, а ние спирахме във всички градчета. За мен това беше като костюм за подводно гмуркане. И наистина, когато влакът спираше в тези малки градове, освен планините и горите, виждах пресичане на пластове култура – за мен това беше много интересно. Защото Канада е една много млада държава… Всеки път това отваряше нови сетива и аз много рисувах, рисувам от много малък. Самата атмосфера във филма „Турбина“ мисля, че идва от тези лета, които прекарах с родителите ми, от София до Созопол, от Созопол до Нова Загора, от Нова Загора до Пловдив, Стара Загора също, Казанлък и всичките тези градчета… Гледах ги не като извънземно, но понеже ги виждах за първи път, търсех да разбера къде започва историята, как се смесват всички неща, всичките сгради, които са от различни времена… И винаги със скицника. Това го правех с един поглед, който е много по-материалистичен, защото освен че виждах всичко за първи път, не познавах контекста. И това девствено гледане позволи да се развие един стил, един начин на изразяване, който след това ползвах във филмите си. Това ми помогна да създам един свят между световете.
Как ви дойде идеята за хляба?
Заради климатичните промени имаме проблем с изхранването. И се явява една корпорация, която се опитва да спаси света с хляб, който е синтетичен. Но това е малко кафкианско…
Но филмът звучи малко и като черна комедия…
Не е направено да плаши хората, а с чувство за хумор и за да има разговор за много важния въпрос за храната. Ние непрекъснато сме нападани от иновации, които понякога деградират качеството на нашата храна, и това е нещо, което за мен е интересно, а и за много хора е интересно. Защото, както казват, ние сме това, което ядем. Това беше социалната връзка и оттам нататък се разви историята… Този хляб превръща хората в зомбита, които не са лоши – те просто бягат от другите, които са гладни. Но всичко е направено, без да бъде много трагично, нито много детайлно, с вкус, по-близо до Шванкмайер, отколкото до gоre и филмите на ужасите…
Това явно е било оценено. Как се чувствате сега сред водещите имена в анимацията?
Това стана за десет години. С първите филми борбата за всеки художник е много голяма. Пробвах различни неща и това беше пробата на един модел, който се оказа успешен. За мен това е малко като дипломата на лекаря, която се окачва на стената. В света на изкуството нещата са много относителни и както са относителни, човек лесно си създава аура и започва да вярва в собствената си матрица. И понякога много помага да получиш признание от институция, която е много по-стара, повече хора са я приели. Защото художниците винаги правят това, създават матрица около себе си и живеят в нея. И аз го правя… Това е начин да разбереш накъде отиват нещата и да видиш, че вървиш в добрата посока. Това ни дава мотивация да се развиваме…
В Канада работят двама големи български аниматори Велислав Казаков, режисьорът на култовия „Ку-ку“, и Теодор Ушев. Познавате ли ги?
С Теодор Ушев имаме колегиални отношения, срещали сме се няколко пъти в канадския Филмов борд. Имаме общи приятели. Лично не сме се виждали толкова често, но работим в един общ контекст. Защото Филмовият борд е голяма институция, с много автори. В тези проекти режисьорът не е сам, зад него има екип, поне 80 души, които действат в различните фази на продукцията. Ние получихме консултация от Ушев за монтажа, после за други неща от други художници… Знам също, че е направил игрален филм близо до Бузлуджа. Аз всяко лято, когато ходя до Казанлък, виждам връх Бузлуджа в планината и съм го снимал много пъти. Така че много искам да видя този филм. А с другия режисьор също бих искал да се запозная…
Макар че филмът ви е канадски, вие сте българин по рождение и ви разглеждаме като един вид продължение на славната българска анимационна школа, с нови средства, на нов етап, в друг контекст…
Голяма чест е да чуя това… Има една интересна случка, която мога да ви разкажа по този повод. В канадската анимация има една легенда Норман Макларен. Той има един асистент Дон МакУилямс[1], голям негов приятел, с когото е работил дълго време. Човекът и до днес работи, мисля, че е към 85 години… И този човек мина да ме посети в бюрото ми в Монреал и ми донесе подарък – оригинални рисунки на Анри Кулев. Анри Кулев му ги е подарил през 80-те години… Той ги е пазил повече от 40 години. И открих нещо много интересно – в моя филм има един персонаж, антагонист, възрастен човек, опасен, който много прилича на фигурите на Анри Кулев. Има нещо много близко в самата аура на този персонаж, който е горе-долу същият. Значи аз, без да искам, съм дал живот на една скица на Анри Кулев…
Трябва непременно да се запознаете с Анри Кулев.
Ще е голяма чест!
P.S. В Кан и тази година, без да е в центъра на прожекторите, българската следа присъстваше. В различни програми и формати проблясваха български имена на режисьори, някои от които работят далеч от страната, но стават видими за света. За много от тях вече се писа. Тук искам да спомена още едно българско име – на режисьорката Ина Сотирова. Изненадващо и интригуващо за мнозина, тя снима в далечната Ямайка, остров, който свързваме с тропическата екзотика. Нейният късометражен филм „Миризливо манго“ (Stinky Mango) получи Наградата за най-добър актьорски състав на форума Diversity in Cannes Short Film Showcase и нещо също важно – участва на Филмовия пазар. Макар и извън официалната селекция и съпътстващите програми на Кан, това е успех. Една независима нискобюджетна продукция на режисьорка от България е успяла да пробие и да заяви присъствието си пред най-елитни професионалисти. Действието на филма се развива в мистичните Сини планини на Антилския остров и проследява една необичайна любовна история, като акцентът е върху вътрешната борба на един мъж. Екзотиката е далеч от туристическото, има и елементи от магическия реализъм. „Емоциите са малко като мангото“ – се казва в една реплика, а метафората на „гнилото манго“ символизира неизлекуваните емоционални рани. Ето какво пише вестник „Ямайка обзървър“ от 30 май 2025 г.: „Филмът се осмелява да покаже чернокожите карибски мъже с тяхната голяма уязвимост, видяна през погледа на жената“.
[1] Доналд МакУилямс е документален режисьор, който в творчеството си използва натурно кино и анимационни техники. Вдъхновението му да стане режисьор идва, след като среща Макларен през 1968 г. По-късно работи с него и прави два филма, посветени на гения Макларен: Creative Process: Norman McLaren(1990) и Norman McLaren: Animated Musician (2014).
