Андреас Третнер издаде в превод на немски поезия и проза от Александър Вутимски. Публикуваме фрагменти от биографичното му есе за поета в превод на Ана Димова и текст за книгата „Стихове от синьото момче“ от Божидар Кунчев

 

 

АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ НА НЕМСКИ

 

Божидар Кунчев

 

Наскоро Вутимски беше преведен и издаден на испански. А сега излезе и книга с творбите му, преведени на немски („Стихове от синьото момче“). Той, който мечтаеше да види Париж, не бе напускал никога страната си. Дълго време след смъртта му го бяха забравили и чак в началото на шейсетте години излезе малка книжка с оскъдна част от творечството му. После започнаха да излизат книгите, които даваха вече точна представа за написаното от този необикновен като съдба и творчество поет. Излязоха и книги за него. Гробът му в Сурдулица остана неизвестен, но името му ставаше все по-известно. Литератори и читатели разгръщаха с интерес и вълнение написаното от него и за него. В съзнанието им, наред с трайната представа за един или друг от значимите ни творци, се нареди и представата за всичко онова, което бе Вутимски през краткия си живот. През живота си на така надарена личност, съумяла да намери себе си в едно брутално време на всевъзможни предизвикателства. Автор, който сътвори една модерна поезия, в чийто мисловен и емоционален свят бе духът на времето с неговата безпътица, с войната, с отчуждението, с това, което го накара да се нарече „поетът нещастен Вутимски“ и да напише „Европа хищница“. Да напише също и творбите си, от които напираше волята му за живот и проникновеното му разбиране за човешкия свят с неговата трагика и надежди.

 

 

Толкова години изминаха от есенния ден на 1943 г., когато напусна света, но заради това, което беше като човек и творец, той продължава да бъде с нас. Доказва го и книгата на немски, в която са включени стихове и проза на Александър Вутимски, преведени от Андреас Третнер. А също и текстът на Третнер „Поет в собствения си живот“. Той е една „биографична реконструкция“, както го е назовал преводачът. Разбира се, че трябва да благодарим за талантливия превод на подбраното от творчеството на Вутимски. Третнер е с голям опит в трудното преводаческо изкуство. Дарбата му е съумяла да представи нашия поет на немски по начин, заради който той, не се съмнявам в това, ще се приеме както подобава в Германия и Австрия. А многото страници, написани от Третнер за човешката и творческата съдба на Вутимски, са допълнителен повод да му благодарим.

Бързам да кажа, че съдържанието на тези страници („Поет в собствения си живот“), е с определено приносен характер. Както преведеното, така и това проучване са плод на дългогодишен труд. Андреас Третнер, проучил с научна съвест и прецизност най-различни факти от живота на Вутимски като човек и поет, е откроил още по-релефно неговия образ. А също и образите на времето, на спътниците на Вутимски, на някогашната София, оставаща завинаги в поезията му, на една действителност, с която поетът успя да се пребори, за да се изповяда в края на дните си, че не е „затворен кръг“. Нищо не е пропуснато от тъжната, но и просветлена участ на Александър Вутимски. При това разказаното е далеч от безпомощните като истина и въздейственост биографични текстове, разчитащи само на уж любопитните факти. Третнер проследява обстоятелствено пътя на Вутимски във времето. От детството му в Своге, през човешките и литературните му приятелста, през контактите му с Владимир Василев и публикациите му в „Златорог“. И после, вече след края в Сурдулица, следва един разказ за посмъртната му участ на творец, дълго време съзнателно забравен, за да възкръсне най-сетне като ярко име в националната ни литература. Тази „биографична реконструкция“ се чете с много внимание и вълнение. И наистина, както вече отбелязах, е с приносно значение.

В изказа на Третнер личи голямата му култура, умението му на литератор, който знае как и къде да включи поредния споменат факт в замисъла на текста. С всеки нов щрих, добавен към образа на Вутимски, ние придобиваме още едно основание за възхита.

Благодарение и на Андреас Третнер Вутимски ни става още по-скъп като човек и творец. Написал чудесни есета, една повест, кратки прозаични текстове… Танцувал, обичал класическата музика и Гершуин, свирил на пиано и композирал песни… Имал съкровено отношение към театъра, притежавал способността да мисли философски… Това е Вутимски, умрял на 24 години. Радой Ралин, един от неговите приятели, ми бе споменал веднъж, че с многостранните си дарби поетът е могъл да стане като Жан Кокто. Малко беше отреденото му време, но и това, което въплъти в себе си като изстраданото и намереното от търсещия му дух, ни възхищава.

Ще се радвам ако „Поет в собствения си живот“ се издаде на български като книга. Вутимски го е заслужил.

 

„Стихове от синьото момче“, превод от български на немски и биографично есе Андреас Третнер, Arco Verlag, Вупертал, 2025 г. Книгата излиза със съдействието на НФК „Култура“.

 

Поет в собствения живот: Александър Вутимски

Андреас Третнер

 

4. Една снимка

 

Изумително добър випуск, почти феноменален: два ученически вестника, които ще дадат облика на цяло литературно поколение! На снимката се виждат участниците в двете редакции, застанали заедно на стълбището пред вилата на Мирски, на улица „Ангел Кънчев“ 32. (Синът на фамилията, Кръстьо Мирски, бъдещият театрален режисьор, е един от тях.) Впечатляващо голяма група, сред която Александър Вутов деликатно привлича вниманието: той единствен е в профил. С черна траурна лентичка на ревера, неотдавна е починала сестра му.

 

 

Групова снимка на редакциите на Подем и Звън, 1937 г.

 

Струва си да се загледаме в тази снимка: тук са събрани личности от основно значение за краткия живот на поета Вутимски, достоверни свидетели и за времето след това – и забележителни „действащи лица“ в бъдещата българска култура. Най-горе вляво виждаме поета Александър Геров, негов много близък приятел. Богомил Нонев със светло сако е в средата на снимката, сложил ръце върху рамото на Михаил Величков; единият става известен с публицистиката и с пътеписите си, другият добива популярност като театрален автор; преди това и двамата са отговорни редактори в „Ученически подем“. До стената зад Вутов виждаме Антон Куманов, до него с фрапантна вратовръзка – поета Валери Петров. Вляво, седнал върху перваза, навярно е Емил Манов, който след двайсет години ще напише първия роман на „размразяването“ в комунистическа България, а до него Дида Самуилова, бъдещата му съпруга. Малко по-горе са бъдещите журналисти Христо Радев (тогава той е главен редактор на „Звън“), Борис Малашевски и Божидар Стефанов, както и Найден Петков, художник, по-късно кинорежисьор; сред клекналите отпред е графикът Евтим Томов, който подобно на Петков още в гимназията се проявява с първата си изложба.

Наред с останалите, напълно равнопоставени, са сътрудничките от девическите гимназии: точно зад Валери Петров е току-що навършилата 14 години Невена Стефанова („Ето ви най-малката поетеса!“ – Геров), вдясно от нея Радка Димитрова („една великолепна класичка“ – Нонев; бъдеща редакторка в радиото), а отляво – обичаната от някои, обожаваната от мнозина – Весела Василева: една от малкото в този кръг с буржоазен произход, баща ѝ е в Дeмократическата партия и бивш министър, тя е докторантка по старобългарска литература на Фердинанд Ливер във Виена, там става жертва на трагичен инцидент през 1944 г.[1] Анушка Драгиева, в предпоследната редица с кръгла бяла якичка, също губи живота си през 1944 г.; умира като ремсистка от съпротивата при разпит в полицията.[2]

Учениците се срещат не само в редакцията, редуват се да организират в домовете си журове – четения, литературни дебати, сказки с политическа насоченост, танци. Има балове с маски, частен летен театър („Буржоата благородник“ на Молиер и Ернст Толер[3]). „Живеехме задружно“, спомня си Александър Геров.

През последната година в гимназията петима от тях подготвят първата си самостоятелна литературна публикация: сборника „Праг“, който през 1938 г. излиза като самиздат. Цели 100 страници, формат октаво – 1500 екземпляра! За отпечатването е трябвало да платят те самите, както често ставало и при ученическите вестници: „да посъберат помежду си пари… или някой от по-заможните мъкнел тайно от дома си предмети в заложната къща“ (Стефанова). Емил Манов и Весела Осиковска участват с проза, Геров, Вутов и Любомир Йорданов с лирика. Начело – не само по азбучен ред – е Вутов с лъвския пай от четиринадесет стихотворения: наполовина по младежки възторжен „щурм унд дранг“ (на места и в чисто „вестникарски маниер, с бунтарско звучене, чертаещо въображаем свят“, както се изразява немският поет Фолкер Браун за ранния Рембо), наполовина – пасторално-меланхолична пейзажна живопис. Виртуозни упражнения в строго символистичен стил или в свободен стих; образци на даровитост, каквито се очакват от подобни публикации. Малко старомодното оформление на обложката е дело на Александър Жендов, който предстои да привлече всеобщо внимание[4], благосклонното въведение[5] е от видния писател и критик Людмил Стоянов – и двамата отдадени на комунистическата идея и готови за подобни приятелски жестове.

Самият Вутов доста по-рано, още на шестнайсет години, има късмет да види текстовете си отпечатани – и освен това да получи относително щедър хонорар, който облекчава донякъде затрудненото му материално положение. Той лично носи стихотворенията си в редакцията на детското списание „Весела дружина“. Един от редакторите е Лъчезар Станчев, романист по образование и известен вече млад поет, става за Вутов вдъхновител и наставник. Най-новата му стихосбирка „Хора по стрехите“ прави силно впечатление. Двамата знаят наизуст едни и същи стихотворения, най-вече от Верхарн. Десетината ведри римушки на Вутов за деца излизат последователно в няколко броя на списанието в края на 1935 и началото на 1936 г. – първото стихотворение на 15 октомври в доста меланхоличен тон: „Пак самичко“ – за отлитането на птиците през есента. Но наистина ли всички птици отлитат?

 

Не! Врабчето тука ще остане,
сгушено под сивата стреха.
И ще гледа сутрин като стане
да си клъвне някоя троха.

 

15. Французите

 

Вутимски е смятан за „най-френския“ от българските поети. Макар никога да не е бил във Франция. (Не е бил и в никоя друга страна. Дори Черно море не е виждал.) Мечтите му за Париж се подхранват от разказите на пътуващи автори като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Константин Константинов и Кирил Кръстев, но най-вече от неговия приятел, художника, сценограф и илюстратор Георги Попов-Джон, който през 1930-те години специализира в Академия Жюлиан в Париж при професор Албер Лоран.

Освен това в София има процъфтяващ „френски остров“ – Алианс Франсез на площад „Славейков“ с библиотека и концертна зала, където Вутимски вероятно е бил постоянен посетител. Директор е популярният професор по литература Жорж Ато, който е изпратен след войната като секретар в посолството в Москва и там умира при неизяснени обстоятелства. Назначеният за учител в Алианса литературен критик Димитър Митов самостоятелно издава седмичника Литературен глас, където се публикуват преводи на съвременна европейска, но най-вече френска литература.

С школския си френски и малко частни уроци Вутимски се опитва да чете французите в оригинал, с помощта на огромно старание и огромен речник. Прави опити и да превежда. (За поета това е логично, дори естествено: да разбереш един текст, за него означава да го пренесеш на своя език.) Най-предпочитан е Верхарн, който и за немския експресионизъм е най-важният франкофонски поет. Запазена е тетрадка с осем преведени стихотворения, с различна завършеност, сред тях са „Дъждът“ – по-скоро подстрочник, нещо като протокол на разбирането; „На север“ – с интересни хрумвания по отношение на формата, с контури на ритмика и акценти – доста по-модерен подход в сравнение с други поетични версии, примерно на Стефан Цвайг.

Опитът за превод на „Откраднато сърце“ на Рембо е изключително индивидуален. Усещал, че има някаква двузначност, но не можел да я разгадае, споделя Вутимски с Тамара – а Montristecœurbave à lapoupe / Moncœurcouvertdecaporal… превежда съответно: „Сърцето ми на кораба замина, сърцето от ефрейтор покорено“; навярно не е разбрал двузначността на caporal (вид тютюн за лула) или нарочно я е пренебрегнал.

Двама преводачи са определящи за рецепцията на френската модерност в България. Единият е Георги Михайлов (Джо), част от бохемския кръг около Димитър Подвързачов, близък приятел на Димчо Дебелянов, живее със скромната си заплата на редактор в специализирано списание за авиация. Той е преводачът на „Прокълнатите поети“, но най-прочутият му превод е „Гарванът“ на Едгар Алън По, чието Nevermore! прозвучава като: „Нивга пак!“. Вутимски го е смятал за един от най-гениалните преводачи: „Той е като сиамските близнаци, те се раждат веднъж на еди-колко си милиарда новородени!“. Няколко поколения поети са били повлияни от него, което рядко може да се каже за някой преводач.

При това преводите на Михайлов, примерно тези на Рембо, могат да се определят по-скоро като късноромантично-консервативни – подобно на преводите на Карл Кламер и Паул Цех в Германия, както са ги възприемали немските експресионисти, в които те са откривали авангардисткия дух (бунтарство, опияняваща виталност, декадентска естетика и т.н.), без да „се осъществява“ формално; в тяхното творчество също нерядко присъства специфичното „несъответствие между заявката за разрушаване на формата и формално-естетическата реализация“ (MarioZanucchi).

Съвсем различен е Гео Милев – също последователен преводач на „прокълнатите“, но съвсем не сиамски близнак на Михайлов. Той самият е експресионист, близък сътрудник на Франц Пфемферт в списание „Акцион“[6], основател на емблематичното за експресионизма списание „Везни“, превежда на български многобройни „прокълнати“ текстове в обичайния за него свободен стих.

Александър Вутимски се учи и от двамата. Но Рембо („когото обичам най-много и от когото не мога да се освободя“) за него – както някога и за Тракъл – е по-скоро „каменоломна“, от която копае мотиви и метафори, а иначе просто е „пример за подражание“. Jeestunautre! [Аз е някой друг]. Бягство от жалкото, презряно Тук и Сега, дистанциране от рационалното („безпорядъкът на моята душа е свещен“), „разстройство на всички сетива“ – с младежка категоричност. Но езиковата невъздържаност на Рембо Вутимски не споделя, никога не е бил последовател на неговия естетически бунт в „Илюминациите“.

Не е изненадващо, че Едгар Алън По е единственият нефренски поет, включен в сборника „Прокълнати поети“ на Михайлов – още Бодлер навремето го е приобщил към тях. За Уолт Уитман времето още не е настъпило.[7] Михайлов и Милев превеждат откъси от „Децата на Адам“ – „Възпявам електрическото тяло!“ – но не и „Каламус“; „целият“ Уитман е преведен в България едва през 1960-те години. Но на места силно се усеща влиянието му върху Вутимски – ранното стихотворение „Младост“ твърде много напомня в звученето си на Wetwoboystogetherclinging, със друго той се доближава ярко до химническото му тържество на сетивата (Doestheearthgravitate?… So the body of me to all I meet or know), до емфатичното самонадмогване, прозрения за „космическо съзнание“… Преки доказателства за такова влияние няма.

А германците? Някои от тях Вутимски е четял на френски, твърди Георги Мицков. Например Ницше, в университетската библиотека. А от Хьолдерлин изглежда е бил направо запленен: цели пасажи от българското издание на „Хиперион“ на Боян Дановски (Игнатов&синове, 1890) знаел наизуст.

 

21. „Златорог“

 

През май 1939 г. Александър, който тогава все още носи името Вутов, получава в санаториума най-новия брой на реномираното списание „Златорог“; там за първи път се появява името Вутимски.

В същия брой е поместен откъс от лиричната поема „На повратки в село“ на архитекта Николай Марангозов, който едно време с младежката си експресионистична поема „Нула. Хулигански елегии“ (1923) се е превърнал в меродавен модел за поведение на младата бохема, и сега, след дълго мълчание, ефектно се завръща в пристана на традицията и на народностното изкуство; в сянката на тази сензация първите четири текста на Вутимски стават достояние на литературната публика.

 

 

Александър Вутимски

 

Настава смут сред ляво ориентираните приятели. Емил Манов: „Когато му отпечатаха нещо в списание „Златорог“…, реших, че случаят е безнадежден“. Списанието на Владимир Василев „Златорог“ се смята тогава за елитарно-консервативно, определящо канона[8], в левите среди се заклеймява като буржоазно и реакционно, макар то да е по-скоро умерено, идеологически отворено за талантливи автори от целия политически спектър. Такава е идеята на издателя – а той има способността да открива таланти. Друг въпрос е обаче дали един ляв автор може да си позволи да публикува в това списание. Освен Вутимски, макар и със значително по-малко текстове, там участват Невена Стефанова, Богомил Райнов, Александър Геров (който отначало е смятал, че биха могли да завладеят и „Злагорог“, както навремето ученическите вестници). Вапцаров, например, не е пожелал или не се е осмелил да го стори.

Василев, юрист по образование, близък до кръга „Мисъл“, легендарния философско-литературен квартет на краевековието, основава списанието през 1920 г. и го издава в продължение на 23 години; успоредно с това за известно време той е и директор на Народния театър, макар и да не е одобряван от всички. Като читател е ненадминат, неподкупен и независим в преценките си, „замахвал“ е на всички посоки. В последната част на всеки брой е публикувал страховитите си прегледи на актуалната литературна продукция.

Колкото и сериозно да е било списанието, то е функционирало като любителски проект. „Редакция Златорог нямаше“, признава Василев през 1962 г. „Тя беше там където ме намерят… главно в кухнята… надвечер и в сладкарницата на площад Славейков.“ Нямаше и редактори, самите автори помагаха и в редактирането, и за издаването. Тиражът е бил 1500 екземпляра, от тях 1200 като абонамент – почти достатъчно във финансово отношение.

Някои твърдят по-късно, че те са свързали младия поет със списанието; има основания да се допусне, че го е сторила Весела Василева (тя няма роднински връзки със своя съфамилник). Окуражават го да предложи нещо, той занася нещо, и Василев го приема.

И Вутов се превръща във Вутимски. Самият Василев създава този псевдоним, както преди това е сторил за Елисавета Багряна и други свои сътрудници. Каприз или концепция – да разграничиш и чрез името човека от поета? Получилите псевдонимите си очевидно не са имали нищо против. Александър преди това е искал да си даде името Вълканов, но приятелите му не харесали идеята.

Василев връща много от текстовете, които Вутов предлага („НЕ“ горе вляво с червено мастило и почерка на Василев има на някои от запазените ръкописи), други сериозно редактира. Вутимски, с всичкото си уважение, не е възхитен от начина, по който Василев се бърка в неговите работи, приема го с неохота („Пак се е набъркал с мръсните си пръсти“, споделя той с Тамара. Така че започва да предлага текстове, каквито Василев би харесал. Той все пак редовно му е плащал хонорар – правел го е за особено нуждаещите се автори. Например 200 лв. за две отпечатани стихотворения през февруари 1942 г.

 

23. Опитен театър

 

По Великден 1940 – Александър още е в санаториум Лъджене – умира хазяйката, „госпожа Роза“, на 80 години. Вече я няма стаята му.

Вутимски отново е бездомен и – както знаем от автобиографичния му спомен „Стари декори “ – решава да се нанесе в „Опитен театър“ на улица „Княз Борис“ 125, зад католическата църква „Свети Йосиф“. Там се увлича по едно ново за него колективно изкуство и среща Йордан Милтенов – неговата трета и последна голяма любов.

„Опитен театър“ е малка независима сцена, основана през есента на предходната година в бивше складово помещение от левите театрали Стефан Сърчаджиев и Гриша Островски. Десетина младежи, които всичко вършат заедно: играят и режисират, грижат се за сценографията и за организацията. Създават и студио, в което се изнасят сказки. Сърчаджиев току-що се е завърнал от Париж и репертоарът съответно е франкофилски: най-новата пиеса на Марсел Ашар „Корсар“, „Пурсоняк“ на Молиер и анонимния средновековен Фарс за адвоката Патлен, овкусен с песни на Вийон; има и детска постановка на „Червената шапчица“. Сцената е умишлено скромна, дава се простор на импровизацията, с много елементи на комедия дел арте. Но след два сезона всичко свършва, защото Сърчаджиев получава назначение в Скопие.

Милтенов, който по политически причини е прекъснал следването си по медицина в Белград и е в конфликт с баща си, е част от театралната трупа и живее там, в стаичка зад сцената, натъпкана с декори; Александър се настанява при него.

Той се наслаждава на артистичната суматоха, чувства се вдъхновен, дава идеи, коментира, без пряко да е обвързан с работата[9], по време на постановките следи иззад кулисите какво се случва с Патлен и Пурсоняк. (Дали от тази перспектива си е мислел за поразителната борба със смъртта на Молиер на откритата сцена на „Мнимия болен“?)

Години по-късно Ламбрев твърди, че му е известна пиеса на Вутимски: „модерна, с малко лица, силно лирична, под влияние на Анри Бек и въобще на модерната френска драматургия“, написана вероятно по това време. През 1950-те години ръкописът се бил появил в кафене „Бамбука“, после отново изчезнал.

 

 

Фарсът на адвокат Патлен на сцената на Опитен театър, сценография

Георги Попов-Джон

 

Наситени седмици. Групови вакханалии се редуват с фази на интимна усамотеност на двамата.

Отново за кратко време става възможно еротичната и духовна близост да бъдат хармонично извисени, неудържимото физическо привличане да се укроти, да се уравновеси. „Той е първият човек, когото обиквам със спокойствие, дори хладно, но с дълбочина“, записва Вутимски в дневника си.[10] Връзката на двамата, взаимното им влияние върху мислите, чувствата, действията през онези дни трябва да е било изключително силно. Това личи от стихотворението на Милтенов „Очи“[11], написано след първата им раздяла, както от самия текст, така и от обстоятелствата на неговото създаване и рецепция: близък техен приятел по-късно изразява твърдото си убеждение, че стихотворението е написано от Александър (той дори знаел къде е написано: „чакаше Йордан в едно кафене, на „Сталин“ 29, в безистена“ – но и издателят Василев, който поискал от Милтенов да му изпрати няколко свои неща, бил учуден и го попитал защо му изпраща стихове на Вутимски.

 

28. Сурдулица

 

От края на септември 1941 до април 1942 г. Вутимски за първи път е настанен за лечение в южносръбската Сурдулица (която току-що отново е станала българска), противно на обичайната практика за цели седем месеца, по настояване на новоназначения там д-р Стефан Смядовски, с когото се познават от Искрец и който е редовен посетител на концертите на Кирил в София. Повечето от пациентите са югославяни, сред тях случайно е и Здравко от Скопие, съпруг на братовчедката на Георги Мицков. Вутимски вижда на рафта с книги Ницшевия Заратустра и няма пари да си го купи. Става нервен, започва да се съмнява в шансовете за излекуване, терзаят го мрачни фантазии. „Сашо вярваше в котките, комините и здрача повече отколкото в речите и предписанията на д-р Смедовски“, коментира приятелят Атанас „Фиро“ Божинов от дистанция.

Вутимски с мислите си отново е в миналото. Взема си няколко седмици отпуск и заминава за София, научава за ареста на Емил Манов, отива при отчаяната му майка, по-късно вижда как Емил излиза от съда. Прокурорът е поискал смъртно наказание, обвинен е в организиране на бойни групи, саботаж, терористични акции; бащата на Михаил Величков, влиятелен адвокат, успява да предотврати най-лошото. През ноември – подобно на други случаи от този тип, напр. приятеля Христо Радев – и той бива осъден на дванайсет и половина години затвор по Закона за защита на държавата.

 

 

Санаториумът в Сурдулица

 

В края на отпуска си Александър посещава Йордан в Самоков, който е мобилизиран там, служи в танковия полк и се осмелява да сътрудничи на нелегална комунистическа група. „Ти ми правеше впечатление на човек“, пише той по-късно на приятеля си, „който се е укрепил, както хората крият в мазето всичките си храни за дългата зима. Колко ли дълбоко ще се скриеш ти, ще прозира ли отнякъде синьото, студеното, затвореното“.

Вутимски започва да си прави равносметка. Пише писма – по-голямата част от запазените са от това време. Опитва се да си изясни обстоятелствата и да промени живота си.

На 24 ноември 1941 г. пише на брат си: „Аз едва сега разбрах абсолютната необходимост от душевно равновесие. Моите сили вече ще бъдат насочени в една по-различна посока. Нищо не печели човек, ако се оставя само на чувствата“. И: „Аз ще пиша от сега нататък разумно. Ще изоставя истеричната и неврастенична поезия“.

На Йордан пише: „Ние никога не трябва да забравяме, че сме хора. Аз постепенно забравям многото мисли за свръхчовека. Ще искам да имам едно сигурно, спокойно отношение към всички големи мисли от сега нататък“ (24.10.41).

На Веселина: „Чувствам, че науката ми е нужна, а ми липсва. Студена, безпристрастна мисъл, малко изследователски дух. Бих бил толкова спокоен… И при това аз съм вече уморен за моите сънища“. А преди това: „Аз чувствувам света, Веселина… Само че аз умея неизменно да съзерцавам своите чувства, дори когато преминават в областта на непоносимото. Съзерцанието е тишина и лед“ (8.1.42). Но: „Да виждаш кристално ясно обаче не значи ли да кажеш: Ето, тук е смъртта, но аз я приемам. – Или: Ето, това е моят приятел, но аз го обичам“ (9.3.42).

Бягай от мене, жарък глас от лед,
не ме погубвай в буренака,
където всуе стенат и небе, и плът.

(F. G. Lorca. Прев. Нева Мичева)

Любов и смърт безпощадно се сплитат: болното тяло е заразно за близостта и желанието, смъртта спира дъха на любовта. Мечтата отлита. Поетичните концепции не могат да останат недокоснати от всичко това. Време за преосмисляне.

 

31. Краят

 

След като се връща в София, Александър с посредничеството на Фиро се нанася временно при Любомир Атанасов и художника Никола Паламарков[12] на ул. „Тетевенска“.

С помощта на Владимир Василев още веднъж му е осигурена работа – като пазач или помощник в счетоводството на каменоломна във Владая. Живее в някаква барака, но скоро напуска, не издържа дълго в прахоляка на тази пустош, която допълнително вреди на здравето му.

През лятото започва да подрежда творчество си, подготвя издаването на стихосбирка. Литературното му наследство съдържало няколко ръкописни версии на съдържанието, последната е запазена в препис – с 49 заглавия, двайсет от тях непубликувани, подредени в седем раздела.

След средата на август отново е в Сурдулица. Този път всичко е по-различно и става много бързо.

Вутимски умира на 22 септември 1943 г. към полунощ, в пълно съзнание и самообладание, както узнава Кирил Коцев от д-р Смядовски, и е погребан със съгласието на брат си в Сурдулица. Георги Мицков твърди, че роднините му са присъствали. Но само година и половина по-късно, когато Йордан Милтенов, вече командир на батарея за противовъздушна отбрана в армията, минава през Сурдулица и иска да отиде на гроба на своя приятел, той не може да бъде открит.

„АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ ПОЧИНА“ – пише на некролозите, разлепени около бохемските кръчми.
Владимир Василев съобщава за това по радиото.
Два дни преди смъртта си Вутимски получава едно последно писмо от приятелите си. В него Богомил Нонев и Павлето му съобщават радостната вест, че подготвят за печат стихосбирката му: Богомил щял да поеме редакцията, Павлето обложката, а Василев уредбата.
Но вместо това се налага Нонев да пише некролог за „Златорог“, който излиза в брой 8. (Две броя по-късно се слага край и на „Златорог“: първо от бомбите над София, после от рухването на стария ред.)

„Смъртта личеше в очите… в убитите акварелни тонове на стиховете му“, пише във вестник Зора Асен Мандиков в памет на поета. „Най-тихият и най-дълбокият между нашите млади поети. И най-непристореният… Той беше на небето, още преди да се отдели от земята.“

„Цената, която се налага да плати, за да създаде такива творби, каквито той създаде: като свидетелство за един невъзможен живот – цената е смъртта. Художник е този, който не може да бъде друг – и на когото поради това не може да се помогне“, това пише Франц Фюман за Георг Тракъл.

 

 

Превод от немски Ана Димова

 

 

[1] В деня, когато получава стипендията за доктората си – „най-щастливия ден в живота ми“ – на ул. „Шубертринг“, в Първи район на Виена, в разгара на войната, тя бива прегазена от откачило се ремарке на преминаваща военна кола и загива.
[2] Кого още пропускаме? Десетилетия наред снимката често е разглеждана, неведнъж е отпечатвана. Геров и Малашевски описват кого са успели да разпознаят до себе си (Янева 1978:28; Малинова 2024). Но и до днес не съществува нито еднозначна, нито изчерпателна идентификация, тя навярно вече е и невъзможна. – През 1980-те години почти се стига до създаването на документален филм за тази снимка: Боян Папазов пише сценарий, с главни действащи лица Драгнева и Вутимски, режисурата предстои да поеме Малина Петрова; проектът остава недовършен. (Петрова 2017)
[3] Невена Стефанова посочва пиесата „Дайте път на младежта“ като на Толер, но под това заглавие тогава предизвика вълнение една пиеса на унгарците Ладислав Фодор и Лашло Лакатош (1933). Комедията на Молиер „Буржоата благородник“ става популярна сред младата публика в България след скандалната постановка на Хрисан Цанков в Народния театър през 1929 г.
[4] През 1950 г. той пише на партийния вожд Червенков гневно писмо против догматичното изкуство и отнемането на свободата в изкуството, което определя съдбата му като художник.
[5] Под заглавие „Младата поезия“, текстът наистина се занимава единствено с поезията; незнайно защо авторът заявява, че на младата проза ще обърне внимание друг път. (Праг 1938:4)
[6] По време на престоя си в Берлин за хирургична операция Гео Милев превежда на немски(!) за списанието „Богомилските легенди“ на Николай Райнов. Първият фрагмент от превода излиза в бр. 39/40 през октомври 1918 г., целият превод обаче, планиран за издателството, което издава списанието, очевидно не е довършен.
[7] Макар той да е включен все пак от Теодор Траянов в „Пантеон“, цикъл стихотворения, посветени на „свещения отряд“ от неуспели в живота поети-герои.
[8] На една легендарна студийна снимка от 1925 г. издателят е заобиколен от тогавашните постоянни автори на списанието, тя е нещо като справочник „Кой кой е в съвременната българска литература“ – очевидно така е и замислена.
[9] Сашо Стоянов, който играе ролята на Пурсоняк, преди да се прослави като режисьор, се сдобива по-късно с бележките на Вутимски за постановките: „Само в няколко реда той беше представил същността на нашата стилистика. Поразително!“.
[10] Този дневник започва да води през есента на 1941 г. в Сурдулица – „за да убивам досадата“, пише той на Милтенов; колко дълго, не е известно, както и самият дневник очевидно не е запазен, Вутимски е изпратил само извадка от него на приятеля си. Сред „последователите“ му се превръща в мистерия търсенето на този дневник; понякога пък се е допускало, че дълго смятаният за изгубен ръкопис на романа е този дневник.
[11] Запазено е в два варианта – очевидно по-ранният, с дата 29.4.41, в литературното наследство на Вутимски; преработеният вариант при Милтенов навярно е с неточна датировка.
[12] Той също умира от туберкулоза – ако не и от прекомерно пиене. „Загубата на Сашо го бе лишила от воля и инстинкт за самосъхранение“, спомня си Иваница Данчев. (Данчев 2011:50)

Андреас Третнер