150 години от рождението на Кирил Христов

 

 

„Българската нова поезия е родена на 1896 г., с появяването на моите „Трепети“. Възпитан върху старите форми, аз постигнах една строга техника и сполучих да избегна прекаленостите на модернизма.“

Тези думи е записал Кирил Христов в своя огромен по обем и прочут дневник „Време и съвременници“, където е документирал не само всички случки от живота си, но и скандалните си разсъждения относно редица личности, свързани с българската литература, изкуство, политика и т.н. Не е пощадил дори някогашните си покровители, единствено към убития си приятел Алеко Константинов се е отнесъл със сърдечно преклонение.

Самият Кирил Христов можем да наречем най-великият грешник в българската литература. И един от големите грешници в новата българска история. Неговата еманципираност от официалния морал го преследва не само приживе, дълги години тя тегне и върху послесмъртната му литературна съдба.

Още от младини Кирил Христов е изпитвал остра нужда да бъде центъра на вниманието, желаел е да съперничи с имената на деня, които са пълнели колоните на вестниците, шумели са из кафенетата и градските стъгди. Според поетическото му признание, той е „роден, за да насити капризно самолюбие докрай“ („Хармонични дисонанси“). Около всичко създадено от перото му неизменно се е сътворявала и съответната скандална и пикантна митология, битуваща паралелно с написания текст. Независимо дали са епистоларни, публицистични или устни, повечето съпътстващи литературния текст сюжети са плод на авторовите амбиции за себемитологизиране. Тези сюжети са малко или повече мистифицирани, житейската истина в тях е доволно комбинирана с хиперболизация и пози.

Няма съмнение обаче, че най-свързана с реалните житейски факти е сексуалната автомитологизация. Може да се каже, че легендите за неговите успехи сред нежния пол са резултат от необикновената му мъжественост, както и от силно изостреното му либидо. Тоест, налице е едно съчетание от природни и психически дадености, което в комбинация с другите черти от характера му, предпоставя в личен план безброй беди и радости. В необятния архив на писателя са съхранени и художествени свидетелства за неговите любовни завоевания, наситени с майсторски поднесена неподправена еротика – романите „Бездна“ и „Бели дяволи“, видели бял свят едва през 90-те години на миналия век.  

През 1895 г. сп. „Дело“ отпечатва първите стихотворения на Кирил Христов. Съвсем скоро младият поет става редовен сътрудник на сп. „Мисъл“ и близък приятел с членовете на едноименния кръг. Социалната струна, на която са настроени ранните му творби бързо се сменя с индивидуалистично-интимна, което става не без влиянието на по-възрастните му покровители (д-р Кръстев и П. П. Славейков), открили у него неистовата жизненост и таланта на родèн лирик. Сега му е мястото да напомним, изпреварвайки конкретното разглеждане на лириката му, че ако не би бил „италианският период“ на Кирил Христов (престоят в Неапол, 1897 г.), случил се пак благодарение на д-р Кръстев, ако не би били преките му контакти с тоя „хубав и пламенен народ, говорещ езика на любовта и немислещ за нищо друго освен за любов“, също и общуването му с италианската култура и литература (Леопарди, Стекети, Д’Анунцио и т.н.), едва ли родната лирика толкова спонтанно щеше да се обогати с липсващия ѝ дотогава еротичен дискурс.

 

 

 

В крайна сметка става така, че К. Христов се превръща в литературен глашатай на един важен дял от идеологията и естетиката на кръга „Мисъл“, свързан с индивидуалната душа, с култа към любовта и красотата. Лириката му от стихосбирката „Песни и въздишки“ (1896) и особено от „Трепети“ (1897) демонстрира пълно отричане от господстващата традиция; с рязка риторична жестовост тя направо се подиграва с лъжепатриархалната моралност и добродетелност. На мястото на всичко това лирическият „Аз“ поставя сам себе си, живеенето си тук и сега, но в един фикционален „скитнически“ свят, извън отмилялата му бедна родина; един свят на „безумства и вихрени наслади“, на дионисиевски плътско-духовни пиршества.

Най-стряскащото – не само за благонравните пуритани, а донякъде и за тия, които го лансират в литературата – е откритият хедонизъм на Кирил-Христовата лирика. Нейният лозунг „Жени и вино! Вино и жени!“ изцяло се покрива с онова, което „става“ или се подразбира, че става вътре и извън нейните строфи.

Известно е, че както еротичната лирика на Кирил Христов от „Трепети“ (1897), така и еротичната му проза – романът „Тъмни зори“ (1920) предизвикват литературен и обществен скандал. С „Трепети“ младият поет става най-популярният и най-четеният автор у нас, а с „Тъмни зори“ – едва ли не най-оплюваният, обвиняван в порнография и нарочен за прокурорско преследване. И в двата случая обаче К. Христов е първият български писател, който проявява смелостта да потърси адекватни за времето си художествени решения на вълнуващи обществото морални проблеми, опирайки се на собствения си житейски, философски и нравствен опит. Тук думата „житейски“ следва да бъде дебело подчертана, тъй като и в лириката, и в прозата си, повтаряме, авторът преосмисля и естетизира собствените си преживявания. По този начин може да се обясни и изборът на формата: стихотворна – на млади години, романова – в по-зряла възраст. Тоест, предпочетената литературна форма неизменно е в съответствие с емоционално-физическия му строй.

Ако си послужим с думите на Кръстю Куюмджиев, в неговата лирика „хедонизмът не е философско-поетично начало, а жизнено чувство“. А по отношение на „Тъмни зори“ сам авторът твърди, че „претендира да бъде една във висша степен морална книга, но не в традиционния повърхностен смисъл на думата“. Според психоаналитиците обаче в подобни случаи не би могло да мине без известна доза патология. Ето защо употребената от Кр. Куюмджиев метафора „Певец на своя живот“ (дала заглавието на книгата му за писателя, 1980 г.), съотнесена към еротизма на К. Христов, придобива допълнително значение. Можем да говорим за едно литературно експлициране на ирационални, подсъзнателни процеси и явления, за един „вторичен“, охудожествен автобиографизъм, който е своеобразна проява на „Аз“-а.

Присъствието на определени имена в определен литературен момент може да се окаже решаващо за „бум“-а на литературната еротика. Те са тия, които я правят не само историко-филологически, но и естетически факт. За българската литература този феномен е Кирил Христов. Първият, който осъществи художественияпоказ на сексуалното желание, който обезсрами телесното сливане, прослави „безумствата на плътта“ и безкрайните наслади, свързани с тях. Той стана своего рода идеолог-законодател на еротиката в литературата ни; той даде тласък за отприщването на творческата стихия у българските творци към „забранените плодове на познанието“. Ала след него дойдоха Антон Страшимиров, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев, Георги П. Стаматов, Асен Златаров (Аура), Николай Райнов, Георги Райчев, Андрей Протич, Борис Шивачев, Панчо Михайлов, Симеон Дановски, Боян Болгар, Елисавета Багряна, Павел Вежинов и др. (разбира се, далеч не равностойни). Всички те – както и редица по-малко известни – оформяха „персоналистично“ облика на българския литературен ерос.

 

* * *

Жени и вино! Вино и жени!

 

Ето един неистов възглас, който внезапно стряска по ориенталски задрямалата, втвърдена от патриархални морални табута душевност на българина. В литературата ни се появява един „Скитник“, който дръзко заявява, че не го е грижа за род и родина, за минало и бъдеще, който е решил да изживее единствено мига, да бъде тук и сега:

 

Прости, мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива,
и моят дух неудържим лети
към щастие – към бури и вълнения!

Пиян съм аз от свойте младини!
Тъй хубаво е всичко окол мене! –
Жени и вино! Вино и жени!

 

Това сякаш е порив за физическо обладаване на живота, това е див зов на самец, който търси своята самка и я открива навсякъде около себе си:

 

Но вред намери весела дружина,
но вред намери вино и моми.

 

Мотивът, както виждаме, е повторяем, което ще рече – устойчив. Ръка за ръка тук вървят веселбата, виното и жените, образувайки една смислова съвкупност – другаи противоположна на дотогава съществувалата и трайно наложена в лириката ни социално-революционна и гражданско-патриотична парадигма. Нещо повече, този анакреотичен мотив отрича и „санкционира“ предхождащия го:

 

Колиба кривнала е ваший храм,
кандило слънцето ви е… Плъзнете
по призраци, а мене оставете
да поживея, както аз си знам:
в безумства и във вихрени наслади!

 

Или:

 

Живот разумен, слава, идеали? –
Таз стара песен вече се не пей, –
защото днес се с нея само хвали
тоз, който не умее да живей!

 

Лириката на младия Кирил Христов първа отреагира срещу остарялото, свързано с „опълченската епоха“ (д-р Кръстев) художествено мислене, преди всичко защото е лирика, т.е. литература, чиито родови особености са белязани с най-силна подвластност на „дионисиевското начало“. На второ място, тази лирика противопоставя на „славата и идеалите“ „безумства и вихрени наслади“ поради вече подчертаните психо-физически дадености на своя субект. И на трето – но не и последно! – място, това става вследствие щастливата среща на поета с обществото около сп. „Мисъл“, най-вече с неговия критик-покровител д-р Кръстев. Самият Кръстев инспирира създаването на тези „отчаяни любовни трепети“, пак той настоява сбирката да се казва „Любовни трепети“ и веднага след излизането ѝ написва за нея похвална рецензия. Той, както знаем, е имал мисията на културен строител; усилено е работел тъкмо за европеизирането на българското художествено съзнание и за смяната на поколенията в литературата. Стремежът му е да наложи нови теми и мотиви в изящната ни словесност, в които да се изяви индивидуалният дух, като единствена и неотменима ценност. Д-р Кръстев се глуми над отсъствието на „любовни сцени“ у тогавашните писатели, констатира отсъствието на еротика, разпростирайки тъжната си ирония както върху литературата, така и върху българския социум въобще. Критикът  го намира обезлюбен от политиканстване, неспособен да обръща внимание на интимните вълнения, нещо, което по-късно Кирил Христов с присъщата му крайност ще формулира като „полово умопомрачение“ в резултат на неистов „полов глад“. И в крайна сметка критикът постига целта си – младият поет откликва на авангардните му повици. И ето как той го възнаграждава: „Иска ли читателят да почувства една луда страстност, една клокочеща струя от непосредствен живот, нека отвори тая малка книжка, нека я отвори и нека прочете – не най-лудешкото, не най-трептящото от сила и жизнерадост стихотворение… и нека попита себе си, чел ли е други път на своя език нещо тъй бурно, тъй бясно и протестующе“. Да обърнем внимание на израза „на своя език“ – не е ли той публично провъзгласяване на поетическо първопроходничество? Отговорът е – да!

Ако сега тези любовни песни ни изглеждат напълно почтени, ако на фона на жълто-еротично-порнографския поток, залял днес книжния и медийния пазар, те приличат на хрисими манастирски послушници, то за тогавашния морален уровен те са равносилни на сексуална революция. Съвременникът на събитията Константин Константинов пише, че „онова ново, с което идеше непознатият младеж – тоя откровен хедонизъм, това опиянение от любовната наслада – отдавна бе минало през световната поезия с произведенията на мнозина мъже и жени“. „Но – подчертава писателят – за пуританското благоприличие на тогавашната наша атмосфера тия пламнали от страст песни можеха да бъдат малък обществен скандал.“

Скандал наистина става. Сдърпват се и се разминават самите критици, от една страна, а от друга, се раздвоява публиката. Едни от читателите, главно интелигентни младежи, масово рецитират „Скитник“ и запяват „Кажи, безчувствена жена, кажи ми…“. Други ругаят поета като развратител, циник и безделник, прикачват му прозвището „милионерът на целувки“. Докато ценители като д-р Кръстев и Пенчо Славейков все пак си разрешават някои уговорки и съвети, казвайки, че поетът страдал от излишък на жизненост и му е нужна повече умствена дисциплина, по-темпераментните Антон Страшимиров и Никола Атанасов са безрезервно хвалебствени. Първият прави апология на еротичната му лирика, като сочи, че тя е своеобразно освобождаване от робската обвързаност с въздържанието и тесногръдия морал. Според Страшимиров: „Еротическият навей в нашата лирика се диктува и от нуждите на нашия живот, значи е своевременен“ (сп. „Праг“, 1898, кн. 5). А Н. Атанасов откроява у автора „страстен темперамент, гъвкъв стил, колоритен език и способност да драматизува тази страст“. Той възкликва: „Непосредствените му чувства са тъй прекрасни в своята цинична голота, тъй ясни и смели в проявата и тъй грациозни, като Нана на Зола пред огледалато“ („Периодическо списание“, 1908, с. 303).

И в същото време, когато по думите на Александър Балабанов само Ботевите песни са могли да конкурират по популярност тая лирика, социалистическата критика в лицето на Д. Благоев, Г. Бакалов и Д. Димитров мобилизира редиците си, за да порицае като „заблудена овца“ доскорошния си съмишленик и сегашен „ренегат“. Според Благоев еротичната поезия на К. Христов обслужва българската буржоазия и не е нищо друго, освен идеологическо изражение на нейните чувства, на чувствата на „нейните слуги“; тя служи „само за услада и забава на буржоазните празни охолници“ (вж. „Еротика и социализъм“, сп. „Ново време“, 1899, кн. 6). Нито дума Благоев не отронва за художествените качества на тая лирика, докато Г. Бакалов, признавайки все пак „известно майсторство на стиха“, твърди, че в „Трепети“ „липсва искреното чувство и остава лустросаната плътска чувствителност“ (вж. сп. „Ново време“, 1898, кн. 4). Но неговата злост сякаш ескалира. В книгата си „Българската литература и социализмът“ (1911) той нарича К. Христов поет на буржоазните „синковци“, чиито бащи са натрупали капитали, а те трябва да се пропилеят в сладострастие и охолство. „Лозунгът, даден от Кирил Христова: „Жени и вино – вино и жени!“ бе пригърнат от златната младеж на буржоазията, нажадувала се за наслаждения. Всичкия си талант младият поет прахоса, за да даде красиво оправдание на разюздаността“ (с. 63). Тези мисли почти се повтарят в статията му „Литературен прелом“ (в книгата „Литературни очерки и бележки“, 1921), където нападките срещу буржоазните „синковци“ стават невъздържани. „Лозунгът на тази новоизпечена буржоазна младеж – заявява Бакалов – се явиха „Трепетите“ на К. Христова. Буржоазията бе победила в живота, тя вече можеше предостави на своята младеж насладите на изкуството“ (с. 122). Изпитали „сладостта на охолното денгубие“, тия наши „златни младежи“ демонстрираха „бягство от социалния живот“, факт, който силно рефлектирал върху творчеството на нашите писатели-индивидуалисти.

Грубо социологическото разбиране на Кирил-Христовата еротична лирика ни дава нагледен урок, как не трябва тя да се тълкува, как изопачаването, бих каза дори подмяната на нейсия смислов „код“ води до пълно разминаване с основните ѝ акценти и послания. А те са гениално прости. В тях се съдържа онова, което наричаме човешко естество. Онова, без което хомо сапиенса не може. Онова, което още религиозният философ Николай Бердяев назова „космическа сила“ и което „завладява и определя целия човек“ – именно полът. В тия стихове се дава воля на сексуалността в нейния най-първичен смисъл, на неистовата жажда за съвкупление и за изживяване на оргазъм съвместно с любимия човек. Еротичната лирика на К. Христов, според прозрението на неговия съвременник, поет и критик Димитър Бабев „няма нужда от особено тълкувание, тя действа непосредно. Поезията и сърцето на поета съставят едно органическо цяло – ето защо и неговият литературен образ може най-добре да се обрисува чрез извадки от самата му поезия“ („Наши писатели“, 1943, с. 87).

 

Като на звяр пустинен е и мене
природата подвластна! Дай ръка!
С уста в уста до кърви прилепени –
и цял живот така!

(„Ела“)

 

Действително в тази еротична поезия няма сложни въпроси, „които никой век не разреши“ (Яворов). В нея всичко е прозирно ясно, липсва разлагането на личността, многоизмерността, умозрителността. Схематично и опростено, нещата се свеждат тук до неудържимото физическо привличане между лирическия субект и неговата любима, до преодоляването на известни пречки пред сексуалния контакт и до поетизирането на усещанията на любовен екстаз. Страстта може да се вербализира чрез възвеличаване на физическите прелести: очи – „безумно сладострастни“, „мрамора на твойто тяло“, устни – „трепетни, безгласни“, „по бузи страст несдържана пламтеше“, гръд – „топломраморна“… изобщо предадена е цялата „демонична красота“ и божествена „нагота“ на женското тяло като деликатен и сложен инструмент за плътски удоволствия. Неслучайно в едно от писмата си д-р Кръстев го упреква, че за него „жената не е нищо друго освен жена – нито дори човек“. Сиреч, според критика, за К. Христов жената е само пол. С тия думи се съгласява и Кр. Куюмджиев, който в по-ново време направи сериозен опит да реабилитира еротичната лирика на К. Христов. Той пише, че тук жената „е само вид, представителка на своя род, на своя пол, но в неговата поезия не се е отделила още от природата, не е израснала до индивид“ („Певец на своя живот“, с. 70). Дали е съвсем така? Не, разбира се. Ако се задълбаем в поетиката на К.-Христовата еротична лирика (което предстои!), ще открием и едно, бих го нарекъл, антично преклонение пред женския образ, стигащо на места до одухотворяване, дори обожествяване на телесността.

Когато казваме, че в ранната поезия на Кирил Христов отсъства психологическият анализ и властват само първични сексуални стихии, трябва да сме наясно, че това в никакъв случай не е неин недостатък, а по-скоро предимство. Опитал се в някои от по-късните си любовни стихове да обуздае похотта и да се вглъби в подмолите на женската психика, поетът губи мощта на своето въздействие, избива в сантиментализъм и мъдрувания, плод на един уморен и изстрадал разсъдък („Казанова“, „Изповед“, „Жена“). В „Трепети“ обаче той интуитивно „хваща“ най-адекватната форма на лирически показ на този изключително деликатен за времето си мотив. Защото тук наистина става дума за показ, т.е. за вербална визуализация – на знойната плът, на желанието-привличане, на любовната игра във всичките ѝ изобретателни палавости и сладки хитрувания.

Кирил Христов пръв вкарва в поезията ни правенето на любов („да минем без любов ще бъде грях“, „ А, Боже, цял свят в този миг се люби“, „да се любим днес, о мила“ и т.н.), а не приказването и мечтаенето, което за него е „празна реч“. Още щом отворим „Трепети“ ни става ясно, че лирическият герой бяга от трагичната, погубваща любов, бяга в „чужда земя“, за да търси приключенията на страстта, където „и в лудо блаженство прегръща ме тя…“. Погледнати обобщено, всичките тия стихотворения представляват покана за плътски контакт, изречена на висок глас („А, Боже, цял свят в този миг се люби!“) или етюд – драматизация на любовната игра. В стихотворенията от първия тип преобладава лирическият монолог при предполагаемото, имплицитно присъствие на сексуалния обект. Тук женските излъчвания са „отразени“ в горещите излияния на прелъстения мъж:

 

Аз доближих се и останах смаян:
къде разцъфна тая красота?
В очи – дълбока нощ, взор смел, отчаян,
смола къдрици, пурпурни уста.
По бузи страст несдържана пламтеше…

(„Рибарка“)

 

Прелестите на любимата, вече отбелязахме, са възвеличени понякога до сакрализиране, до въздигане в култ. Така е в „Терцини“:

 

О, хубост дивна, прелестно видение,
що къпеше се в лунните лъчи,
едно ти вля пак в мен успокоение.

Така е и в „Ела“:

Дихание в дихание – жив пламък –
света да озари! – Дигни глава!
Кой смъртен дръзнал би да хвърли камък
на нас – две божества?

 

Във втория, драматизирания тип лирическа еротика Кирил Христов вкарва диалога, който се превръща в основен компонент при експлицирането на женския субект – носител на сексуалната смисловост. Тук трябва да отделим две творби, превърнали се в христоматийни за българската любовно-еротична поезия: „Пепина“ и „Черните очи“. Като оставим настрана наивитета и фриволността на техните сюжети, както и наличието на заемки от чужди, най-вече италиански образци (Стекети), длъжни сме да изтъкнем, че тук К. Христов е ненадминат художник на любовната страст във всичките ѝ нюанси и превръщения. „Наивно-хитрото признание на момата и лудата тревога на младежа в първото стихотворение, плахата любов на жената и буйната решителност на мъжа във второто – пише Михаил Арнаудов, – това са вътрешни моменти, предадени с магия на словото, каквато не е постигнал никой у нас преди Христов…“ (М. Арнаудов – „Кирил Христов, с. 224). В тези творби няма и капчица разсъдъчност, всичко в тях е възложено на експресията, съдържаща се в задъхания диалог и трескавото действие. Спрямо контекста на цялото състоянията на лирическия субект се сменят светкавично, подчинявайки се на моментното присъствие или отсъствие на желаната жена. И в двете стихотворения забавянето или отлагането на любовното „действо“ има допълнителен възбуждащ ефект, който „по индукция“ се предава и на възприемателя. Тази композиционна хитрост, характерна за белетристиката и драмата, извънредно много допринася за постигане на висока еротична концентрираност на поетическото внушение.

Влюбеният мъж в „Пепина“ се възпламенява от плътската близост на желаната девойка, ала наложеното му изчакване „кога си легне мама“ го измъчва психически и физически, прави го да се мята като животно в клетка:

 

Не! Няма де сега: един е края…
оставям я, отивам в свойта стая
и чакам… Див и лих,
от кът във кът, залутан в тъмнината…

 

Покорното ѝ идване на лунна светлина в стаята му обаче преобръща тутакси страданието на лирическия субект в неовладян порив за моментално обладаване. За него то е единственото доказателство за любовта ѝ, дори най-малката съпротива поражда обвинение: „не ме обичаш, искаш да те моля“. В крайна сметка завършекът на еротичната мелодрама и в „Пепина“, и в „Черните очи“ е един и същ, но той протича – както в киното – при постепенно намаляване на светлината.

Сексуалният акт като закономерна развръзка на тия творби не е нито детерминиран, нито детайлизиран. Очевидно в тогавашната поетическа конвенция са съществували строги правила и забрани по отношение степента на допустимост-недопустимост на интимния показ. Съществували са с други думи (или е трябвало да бъдат намирани!) собствени поетически символи и „кодове“ за сексуално обозначаване. В случая, без да се абстрахираме от общото еротично звучене на творбите, нужно е да отграничим и тия имплицирани еротични жестове, представляващи специфични семиотични белези на тоя тип лирика. При К. Христов подобна роля играят диалогът, многоточията, удивителните и други графични аксесоари, използвани изобилно. В определени моменти те заместват описанието на конкретни думи и действия, представящи любовната игра. Като се взрем в накъсаността на диалога, в множеството възклицания, паузи и отчитайки двусмислеността на изреченото помежду тях, убеждаваме се, че синтактичната и графическата организация има съществен смисловопораждащ ефект. Поетът се ползва от споменатите компоненти дори в по-късните си творби, когато му се случва да „проиграе“ сходни ситуации. Например в стихотворението „Възпрян шемет“ диалогизмът изцяло е подвластен на трудно удържими сексуални пориви, като кръстосаните реплики сякаш визиуализират разменени и взаимно застъпващи се телесни действия:

 

Ах, огън е по всяка моя жила…
„Гори ти на безумства светостта!“
Какви ли тайни в своя мрак си скрила…
„Пред теб съм в цялата си нагота!“

 Но себе си не сме ний победили!
„Не! И затуй в дар цяла ще се дам!“
– Желая друго: да те грабна сам!

 „Простила бих ти всякое насилие.“
– Ах, не… Ще те докосна аз едвам.
„Как стопляш ми душата ти, мой милий!“

 

* * *

В по-нататъшното си развитие като поет Кирил Христов значително обогатява тематико-смисловия и образния си регистър, включвайки в него природата, историята, митологията, родината, националната кауза, героиката и т.н. Казано по-общо, вълнуват го както социално-политическите, така и моралните проблеми, разглеждани и в тясно субективен, и в общочовешки аспект. С немного изключения обаче другите му лирически творби отстъпват естетически на любовно-еротичните. Тъкмо с последните К. Христов преобръща исторически наслоените пластове на българската битийност, позволява си да разруши един устойчив нравствено-социален катехизис и да изгради – според „принципа на удоволствието“ (Фройд) – една нова лирическа реалност, по-подвижна, по-привлекателна, по-естетична и в крайна сметка по-адекватна на психическа уредба на индивида. Това рушене-изграждане е най-отчетливо различимо в програмните му творби като „Жени и нино…“ и „Скитник“, но то може да бъде забелязано и осмислено и чрез прочита на неговата „Самодивска китка“ (1904), създадена по мотиви от народната песен.

Като се възползва от „свенливия реализъм“ (П. П. Славейков) на любовния ни фолклор, тук К. Христов по своему слага ударението върху физическото привличане, върху чувствения ефект, който могат да предизвикат традиционните представи за сила и красота. Неговите български моми умеят да афишират своите хубости; те не свеждат срамежливо погледи, а са дръзки и своенравни, проявяват характер и самочувствие и с това се издигат над установените в патриархалното общество морални норми:

 

– Е море, моме, моме Деспино,
негошно вино!
Стига си, море, сука полата,
бели ръкави – до рамената!

 Суча ги, Груйо, в бащини двори –
що кеш ми стори?
Татка си имам лют кеседжия,
брата си имам баш арамия.

 

Или:

 

– Меглено моме, Меглено.
Ябана душо, отивам,
оти умирам за тебе –
умирам да те целивам!

– Целивай, лудо, не прашай,
немой нешан ми остая,
да го не види снаха ми,
оти ке каже на бая!

 

Видно е, че тук еротизмът е имплициран в чувственото напрежение, което се създава при общуването – ухажване, между момъка и девойката с участието на умело подбран обредно-обичаен „реквизит“ – китка, хоро, седянка, напиване на водата и задявките, свързани с тях. Очистени от словесен баласт, тия традиционни символи стават еротично напрегнати и, ситуирани в контекста на творбата, могат да се определят като нейни „ерогенни зони“. Вторично еротизирани са и традиционните мерки за красота у жената – „тънка снага“, „бяла гушка“, „бели нозе“, „черни очи“, – с които фолклорът обозначава по-скоро твърдо положената у българката национална добродетелност. Предавайки ги в „преобърнат“ вид, като източник на сексуални емоции, гъделичкащи подсъзнанието на възприемателя, К. Христов хитроумно прави връзка с т.нар. „скрит фолклор“, който битува редом с официализирания и който – с цинична директност – се възползва от тия устойчиви лексикални образци.

Олитературяването на фолклора „а ла Кирил Христов“ настройва някои негови съвременници (П. К. Яворов, Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов) негативно спрямо „Самодивска китка“. Явяват се обвинения в „плагиатство“, в „прекрояване“ и „разваляне“ на първичната красота и непосредственост на народната песен, говори се дори за „естетическо престъпление“ (Яворов). Не се наемам да адвокатствам на поета, влизайки в задочен спор с толкова големи литературни имена. Повече ме интересува културно-историческият аспект на това творческо явление. Смятам, че като остава верен на своя възглед за разкрепостената любов и на изключителния си езиков усет, Кирил Христов е пресътворил и претълкувал високите фолклорни образци във висока любовно-еротична литература. Заимствала мотиви и форми от фолклора, тя е творение на модерното време и по свои пътища формира модерно европейско съзнание у възприемателя. Последното важи и за цялата любовно-еротична лирика на Кирил Христов, която слага темелите на тоя жанр в българската литература.