Откъс от новата книга на Фондация „Комунитас“

„Самота, извисена над делниците“ включва избрани и нови фрагменти на Иван Теофилов.

„Битието на писателя е от просто по-просто: тиха стая и отворен лаптоп в затаена самота, извисена над делниците.“
По такъв прост и красив начин се отваря вратата на тази книга и Иван Теофилов ни кани в светлата самота на стаята си. Стаята е тиха, за да чуем добре всички разбудени гласове. Каква акустика има тук! Като в Епидавъра, онзи гигантски амфитеатър, описан великолепно в книгата, в който откънтява всяка изречена дума и звук. И продължава да вибрира. Това е магическата акустика на паметта, смесваща делнично и възвишено. Тук миналото не е минало, а непрекъснато се случва пред очите ни. Малцина са тези, които с дума, внезапно сравнение или фраза могат да възстановят глъчка, вълнение и цяла епоха. И прочетеното да се превърне в преживяно за читателя. Земна и извисяваща книга едновременно!

Георги Господинов

Иван Теофилов е роден в Пловдив през 1931 г. Автор е на стихосбирките „Небето и всички звезди“ (1963), „Амфитеатър“ (1968, 2001), „Град върху градове“ (1976, 2001), „Богатството от време. Избрани стихотворения“ (1981), „Да“ (1994), „Геометрия на духа. Избрани стихотворения“ (1996) и други. Съставител е на „Антология на българския символизъм“ (1996). Автор е на множество пиеси за възрастни и за деца. В негов превод излизат книги на Иван Бунин, Инокентий Аненски, Игор Северянин, Андрей Бели. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, френски, испански, полски, сърбохърватски и други езици. Носител е на националните награди за поезия на името на Яворов и на Иван Николов, наградата „Христо Г. Данов“ за художествена литература и др. Почетен гражданин на град Пловдив. През 2023 г. излезе книгата „За радостта и езика“ с разговори в писма на Иван Теофилов с Георги Господинов, издание на Фондация „Комунитас“.

„Самота, извисена над делниците“, Иван Теофилов, редактор Тони Николов, художествено оформление Надежда Олег Ляхова, Фондация „Комунитас“, 2025 г.

Животът ми мина в очакване да се случи нещо нормално в тази страна, но всичко се върши чудовищно безпардон­но и сякаш напук, като че ли злото е най-важно и едва ли не превърнато в идол.

Бях станал неволно пряк свидетел в бягството на Геор­ги Марков. Но преди това ще си позволя едно по-под­робно, но важно за случая предисловие.

В началото на 60-те години често се появяваше една не­вероятна рускиня с неруското име Камелия. Невероятна, защото всичко руско в нея беше изчезнало. Завършила (по нейни сведения) Пловдивския университет, говоре­ше български с едва доловим акцент. Всяка нейна поява в сивото ни соцежедневие беше стряскаща демонстрация на модни облекла с полъх на маркови парфюми. Посещава­ше редовно Клуба на журналистите и Руския клуб. Беше се сприятелила с много софийски интелектуалци. Знаех­ме също, че се е омъжила за италианец, че живее в Боло­ня и преподава в Славянския факултет на Венецианския университет. Понякога ексцентричните ѝ изповеди оза­дачаваха: ту била осиновена от бурятски будист, ту се рееше из разклоненията на дворянското си потекло… Но все по-честите ни срещи размиваха разказите ѝ, бяхме свикнали с ефектното ѝ присъствие…

През пролетта на 1969 г. беше дошла с определена цел – да закупи книги със старобългарски текстове и учебници по старобългарска литература. Свързах я с професор Петър Динеков и той, впечатлен от нейна­та предприемчивост, ѝ подарил необходимите книги. Беше ми благодарна и при едно нейно гостуване в дома на композитора Георги Генков узнала, че през есента театърът ни ще гостува на Единбургския фестивал, предложи на връщане с Генков да ѝ гостуваме в Болоня.

С помощта на Министерството на културата издей­ствахме разрешение от МВР за петдневно пребиваване в Италия. От Лондон със самолет до Париж и ето ни в края на септември с експреса Париж – Истанбул на венецианската гара. На безлюдния следобеден перон ни очакваше все така сюрпризиращата ни Камелия. Този път в строг, мъжки фасон костюм. Когато стоварих­ме куфарите си пред нея, първото, което ме впечатли, беше една кръгла цветна значка с главата на Ленин на ревера ѝ. Помислих, че може би е номер за струпани­те по прозорците на експреса любопитстващи арти­сти и придружаващите ни „служебни лица“, тоест „не волнуйтесь – они в надежных руках“. Но работата се оказа по-дебела. В Болоня съпругът ѝ, млад, надъхан ко­мунист, въпреки умората от пътуването, ни държа до полунощ, притиснати в менгемето на марксическата му реторика.

На утринта Генков премина предпазливо край притих­налата спалня на домакините и се добра до телефона в коридора. Чувах, че се уговаря за среща. Носеше пис­мо на Георги Марков от приятелката му Яна Пипкова. Бъдещият дисидент беше отседнал при отдавна еми­гриралия си брат в Болоня, съдържател на филатели­ен магазин в подлеза на едно кръстовище в центъра на града…

И към 4 часа следобед Камелия ни поведе с колата си към пиаца „Маджоре“ за уговорената среща. Край нас течеше мрачно патинираният средновековен пейзаж на Болоня. Ето го и прочутия площад с окафявялата ар­хитектурна грамада на базиликата „Сан Петронио“ и тротоара с тежката колонада на една от околовръст­ните сгради, приютила препълнените маси на град­ското кафене „Солария“. В края на разшумяното мно­жество шареше в очакване слабото, скулесто лице на Георги Марков.

Нашето появяване го развълнува. Изправен, стискаше сърдечно ръцете ни, приканвайки да се настаним край резервираната от него маса. Заинтересува се за Каме­лия и когато тя, с присъщата си ексцентричност, му се представи, отвърна с деликатна закачливост:
– А аз съм Джери…
Халбите с болонска бира изпълниха масата. Вдигнахме наздравици и компанията се оживи.
Георги Марков беше нетърпелив да научи как е премина­ло участието ни на Единбургския фестивал, още повече че преводач на пиесата ни беше Петър Увалиев, кой­то в момента живо го интересуваше. Информира ни, че е в постоянна връзка с него. Увалиев почти му уре­дил работите в Лондон и прехвърлянето му на Острова било въпрос на дни. Похвали ни се, че от „Бридж филмс“ му поръчали да направи сценарий върху Чеховата пие­са „Три сестри“. Не съм чувал за осъществяването на такъв сценарий – изглежда в Лондон нещата му са се наредили другояче, но тогава той разпалено разказваше за някакви отдавнашни свои идеи, които щели да про­менят представите ни за Чеховата драматургия.

После изведнъж се отплесна на политически теми. Нас­коро се видях с композитора Георги Генков. Опитах се да го заговоря, да науча какво си спомня от срещата ни с Георги Марков. И мигновено изрече: „Много говоре­ше срещу комунистите“. Наистина много. Втрисало го вече от „тези тъпанари, които безпардонно обожест­вяват угоените си туловища и щастливото нещастие на мизерния си режим“, а в недодяланите си души нагло се присмиват на зяпащия ги народ, понеже са навикна­ли да гледат овчедушното му поведение и са сигурни в масовото му мълчание. И тази ежедневна „идиотска гледка“ го съсипвала. И все повече насърчавала отчуж­дението му. И защо му е на човек да живее в обстанов­ката на непрекъснат абсурд, да се движи като муха без глава – да не знае как да обуздае паникьосаната си душа от непредвидими нападки и заплахи, да избира винаги по-евтиния вариант на живот и да носи задължителни наочници в една изсушена действителност, с постоя­нен дефицит на въображение. Или да смята за велико постижение, че е член на това или онова, да играе не­прекъснато ролята на праведник и като връх на всичко, да се прави на шут в компанията на големеещи се мало­умници… господари… простаци…

Разтреперан, ядът го изкарваше извън себе си. Не, вече не го свъртало в София. Не можел повече да бъде сеир­джия на собствените си провали. Докаран е до лудост, а лудостта, колкото и да си сдържан, трудно може да се скрие.

Лицето му активно се променяше от мигновени грима­си. Но гласът му бе овладян и придаваше увереност на думите му.

Честно казано, не предполагах такъв обрат в поведение­то на Георги Марков. В представите ми той беше един от най-проспериращите и коментирани в литературни­те ни среди писатели. Мълвите го свързваха с приемите на силните на деня. Не бях близък с него. Дълго време се разминавахме по софийските улици като непознати. Но веднъж съвсем случайно се засякохме в дома на киноре­жисьора Захари Жандов – бях се сприятелил с дъщеря му Елена и си бъбрехме на едно отдалечено канапе. Георги Марков беше в центъра на шумна кинаджийска компания, която в облак от цигарен дим обсъждаше разни пробле­ми, примесени с весели случки от снимачните площад­ки. Кинаджиите неуморно бушуваха. Марков изведнъж се откъсна от компанията си, свойски се разположи на един свободен фотьойл срещу нас и ми заговори като на познат: „Здравей, Иване, гледах пиесата ти „Поетът и планината“, и изреди множество силни, демонстратив­ни думи на инакомислещ човек.

Беше започнало да се смрачава и пиаца „Маджоре“ не­забелязано се изпълни с народ. Вероятно синдикалисти. Пръснати на групички, шумяха и жестикулираха.

Георги Марков се загледа във все по-препълващия се площад и усмихнато подхвърли „ей ги завалиите“, ин­формирайки ни, че Болоня е най-левичарският град в Италия. Камелия, която до този момент сдържано, но с видима неприязън следеше монолога на Джери, извед­нъж язвително изрече:
– Не бойте се, господинчо, и вие ще дойдете при тях. Това е Западът, за който сте се размечтали.
Изнервено се изправи и наставнически се обърна към нас:
– Чакам ви в 6 часа за вечеря. Чао!
Нарами опърничаво чантата си и с разхвърчана рокля се понесе между масите.
– Къде я намерихте тази накокошинена комсомолка? – възкликна Джери, проследявайки с усмивка разфучаната Камелия. И стройно се изправи:
– Хайде да ви водя на едно място. Да имате поне един по-истински спомен от Болоня.

И през някакви замотани улички стигнахме до една дълга и мрачна едноетажна постройка с дъгообразна желязна врата. Марков преиграващо напъна с рамо и открехна развеселен вратата. Пред нас се откри стръмно, почти двайсетина метра слизащо под земята, глухо осветено каменно стълбище. Заслизахме с отекващи стъпки, озо­вавайки се в просторна многовековна изба, превърната в енотека и озвучена с дискретна ренесансова музика. Лявата ѝ страна беше запълнена от челата на могъщи бъчви в обширни трикатни редици, а дясната – раз­графена в старинни сепарета. В дъното на всяко сепаре беше изобразен разгърнат свитък с изписан с цветни го­тически букви сонет от Петрарка. Бокалите с резливо болонско вино ни освежиха и ни обзеха софийски настро­ения. За часове забравихме унинието – Джери своето и ние нашето. Но в един умълчан интервал, както се случ­ва в разговорите на подобни места, той отново се на­тъжи. У него пак натежа преследващото го решение за бягството. И изведнъж цялата загадка на състоянието му се възправи остро и чувствително срещу нас. Беше се простил наистина с досегашния си живот – останало му беше само презрението към преживяното.

Минаваше полунощ и неспокойно се заоглеждахме.
– Тръгваме – каза Джери и се изправи, – е, мадамата ще ви прости, гости сте ѝ, така де…
На улицата хванахме такси и пътьом Марков предложи на следващия ден да ни заведе на някакъв далечен пазар, където веднъж в месеца пристигали сицилиански селя­ни. Пазарът добивал някаква особена… сурова пищност.
– Много са колоритни и готини, ще ви бъде интересно. Ще дойдел да ни вземе към 10 часа. Обещаваме му.

Пред входа на Камелия се разделяме дълго, буйно раз­веселени. Но открехвайки вратата на приютилия ни апартамент, в сумрака на коридора с разпусната коса изникна призрачно Камелия и на мига избълва серия от словесни нападки със строго заявения ултиматум: „Ни­какви връзки повече с този негодник“. И наставнически ни информира:
– Утре в 6 часа бъдете готови, тръгваме за Флоренция.

И ето ни на път за Флоренция.
Кротувахме с Жоро като глухонеми на задната седалка на колата, понесли в себе си вината за обещаната сре­ща с Георги Марков. Камелия мълчаливо въртеше во­лана, обаждайки се на дълги промеждутъци с лаконични информации за преминаващите места. Колата катере­ше някакви скалисти възвишения, нижеха се селца от стародавни каменни къщи с бъркотия от хора, ната­тък особена порода кози никнеха из шубраците като в романа „Чочарка“ на Алберто Моравия.

Улиците на Флоренция ни посрещнаха с навалици от ту­ристи, додето погледът ти стига. Камелия, потулена в тълпата, с повишен глас не спираше да ни командва и на­пътства. И единствената ни утеха бяха оживено изобра­зените персонажи от фреските, които ни гледаха окура­жаващо с ведрите очи на четиринайсетото столетие.

Автор: Иван Теофилов