„Уча се да живея“, Петер Кантор, превод Мартин Христов, художник Омана Кацарска, издателство „Ерго“, 2025 г.
Неизтриваемото всекидневие и тъмната материя на миналото в творчеството на унгарския поет
Традицията, създала Петер Кантор (Будапеща, 1949–2021) като автор, е богата и комплексна. Той е последният елемент от един пъзел в унгарската литература след Втората световна война, непосредствено свързан с името на Атила Йожеф (1905–1937). Около Йожеф възниква група последователи, най-яркият от които е Петер Кантор. Атила има тежък, драматичен живот, самоубива се на 32 години. Живее с травмата от детството си – баща му емигрира, когато той е на три години, а по-късно майка му умира в ръцете му от рак. Останал сирак, отгледан от роднини, той успява въпреки всичко да следва в големи европейски университети.
Ако бъдат сравнени особените черти в стила и светоусещането на двамата поети, ще изпъкнат много сходства. И двамата носят травмата от детството си и това намира израз в поетиката им. Улавят моменти в рутината на реалния живот, но умеят да намират дистанция през призмата на детския поглед. Петер Кантор го заявява и в интервюто си с Чаба Каройи: за разлика от останалите хора поетът трябва да съхрани нещо от детството си, така че да има дистанция и друг поглед върху действителността. „Голяма част от роднините си дори не съм виждал… трябваше да си ги представя. Никой не идва от нищото…“ Интересът му да изследва по болезнен начин родовите си корени е несъмнен.
Кое прави трайни стиховете на Атила Йожеф и Петер Кантор? И двамата хващат реални случки, ситуации от живота, но умеят да намерят връзки между малките обикновени събития, за да стигнат до голямо екзистенциално обобщение – смърт, съществуване, любов, перспектива за човечеството. Неслучайно Кантор харесва прозата на Чехов. Създадена без експресивни, необикновени думи, тя запазва вътрешната си екстатичност в самия развой на композиционно равнище. Необикновените думи привличат епигони, които, употребявайки ги, лесно ги износват до шаблони. Очевидно е при символистите – ако употребиш „огненоструйна“ 20 пъти, думата изпразва своя емоционален потенциал. Обикновената дума е неизтриваема. В интервюто си Кантор казва: „Чехов ми подсказа, че всеки ненужен баласт трябва да се изхвърли…“. Унгарският автор обаче умее да намери връзки между екзистенциалния проблем и рутинното всекидневие, които проектират динамиката на космоса. Многопланов е – смесва гротескно с трагично, малко – с голямо, сериозната енигма – с иронията. Ироничното сякаш спира на ръба над бездната на сериозното, което ни кара да търсим много етажи от смисъл, съмнявайки се в неясното колебание между двете внушения. Сравним ли го с Радой Ралин – иронията у нашия автор ясно маркира кое е черно, кое е бяло, звучи дидактично. Иронията на Кантор е различна. Наричат Кантор речния поет, заради Дунав, реката, край която е израсъл. Но ето как една реална картина се превръща в метафора на обществото – образ, изплетен от екзистенциалните загадки:
На 45 години съм, речния поет.
Каквото и да значи това,
трябва да го имам предвид,
ако не друг, то поне аз.
Поет съм на реката, живея на левия бряг на Дунав,
Унгарец, и то пушач.
Но всеки има своите проблеми.
Впрочем, не искам да се оплаквам,
ни най-малко,
само поглеждам през прозореца
и виждам Дунав.
(из „Речния поет“)
Картината е като рисунка в рамка, изведнъж обаче реката се превръща едновременно и във време, но и в общество.
Сбогуване и пристигане безкрай
е реката, постоянно брожение.
Генерации развълнувани капки,
една върху друга стълпени,
синовете газят бащите,
мъници весело се прескачат
между мършави старци,
но гледана от брега, реката
от вчера и днес е напълно
еднаква, огледално гладка.
Дали духа, или пък вали,
тя шества в своето корито
и няма сила, която да я спре,
защото тогава реката
ще престане да бъде река,
мимолетното
ще престане да бъде мимолетно
и речният поет
ще пусне кепенци.
Умение да преобразува реалистичен пейзаж във виртуална халюцинация за нещо съвсем различно. И текат въпроси за смъртта, за живота, за странността да съществуваме.
Неслучайно концептуалното му мислене е фокусирано в трите варианта на „Уча се да живея“. Писани през 10 години – всеки по-следващ е по-кратък и Кантор го надстройва с допълнителен опит като е изцеждал излишното с годините. Но преобразуването е възможно чрез отстраняване от рутинното, от всекидневното през окуляра на детските очи. При Атила Йожеф травмата идва от бруталността на детството, докато при Петер Кантор травмата е от живеенето под похлупак. „Уча се да живея“ е равносметка след като човек е притиснат от „правилата“ за поведение по време на соца. Животът е проба-грешка, но не и репетиция. А той говори, че първата част от живота си е репетирал, а сега почва да живее истински. Уж коригира нещо, което всъщност не коригира. Иронията ти задава въпроса – ти всъщност променяш ли нещо в себе си, или само си играеш на промяна? Четейки, си разколебан за какво точно става дума в тези стихове. Вървиш през няколко етажа смисли, които сам трябва да свържеш. Новото му „учене“ – ще направя това, ама може и да не го направя. Ама ще разхлабя… но ще затегна… любовта е и такава, но е вярно и обратното…
Той предвижда бъдеще, което уж ни променя, но всъщност отново ни приковава към старите правила на конформизма.
Уча се да живея
Сега, когато битката между двата световни режима завърши
стените паднаха,
вратите се отвориха
и можем да ръкопляскаме,
ура, не успяхме да построим един по-добър свят,
ние поне не,
не е вярно, че може и другояче,
за нас поне едва ли,
сега, когато се освободихме от всичко това,
от кръста,
от диктатурата,
от половината ни живот,
две кучета тичат лудешки в полето едно към друго,
опашките им са победни знамена,
в ноздрите им – екстаз, примесен с уплаха,
какво ли ще намерят под опашката на другия?
…………………………………
… пак ще кажа на любимата си
да продължи да полива палмата ми юка,
ако на всяка цена са ме изстреляли (в космоса),
ако вече съм се научил да живея.
Въвличайки се в контекста на унгарската литература, намирам значима разлика между нашите традиции и унгарските. Още по времето на Атила Йожеф в унгарската поезия са навлизали европейският експресионизъм, авангардът. У Петер Кантор може да откриете елементи на бийт поезията, която в България дойде след края на соца. В едно от стихотворенията си Кантор по уитмановски изброява имената, които са повлияли на неговия стил и светоусещане. Там също го има и типичното за Уитман натрупване на географски топоси, с които раздърпваш пространството, раздърпваш времето, разширяваш го до степен на човешки космос:
Изпълнени със спомените си
изпълнени с покойниците
с мъртвите другари, с мъртвите любими
с историите на покойниците, с умрелите котки на покойниците…
(„В четене на старите бийт поети“)
Смесва делничното с потенциала на високата емоция. Изцяло работи без патетика, дегероизира.
…изпълнени с маниите си за свобода,
с маниите си за спасение, с маниите си, за любов, (дегероизация)
С прахосаната си нашмъркана, бетонирана, позлатена правда
изприщени братчета на Атила Йожеф там оттатък
целият Западен бряг им е единствената гигантска спасителна жилетка
цялото Мексико, целият Ню Йорк, цялото Колорадо
цялата Америка им е спасителна жилетка: Уолт Уитман, Керуак, Нийл Касиди
леля Роуз, Кришна, Буда, Бодхисатва, ЛСД, Уилям Блейк,
целият свят: Хавана, Чили, Москва, Париж, Аполинер
гигантска оранжева спасителна жилетка; брули соленият вятър
старите бийт поети плават възнак по океанските вълни
плават към покойниците и пеят
пеят за покойниците си, за себе си, за тленността
Джак Керуак, Алън Гинсбърг и останалите…
(„В четене на старите бийт поети“)
Това е сплав влияние, от която е могъл да изплете собствен стил, устойчив на времето чрез дълбочината на проблемите, относителността между голямото и малкото – в малкото разопакова целия космос на голямото и екзистенциалното.
Иронията е скалпел, с който срязва патриотизма по такъв начин, че в линията на разреза не можеш да разбереш докъде истински обича, докъде се гаври с псевдопатриотарите. За разлика от нашенското безусловно приемане, че родината е над всичко, при него колебанието между двата полюса е постоянно – любов редом с демаскиране на отвратителното – ренде за депатетизация.
Това, което свързва унгарската с нашата, българска традиция, е тая травматичност, която носим от соца. Всички стихове на Кантор са пронизани от песимизъм, не вярва, че щастието е достъпно за човека. Това е изразено в един девиз на Жил Дельоз: няма място за отчаяние и надежда, а само за търсене на нови оръжия. Отчаянието на Петер Кантор не е абсолют. От друга страна, той наистина убива надеждата за нещо по-хубаво. И поезията му те тласка към това – да търсиш нови оръжия за съпротива, за да превърнеш ината в нещо неочаквано.
В интервюто е формулирана концепция: „Какво има в моите стихотворения? В тях хората обикновено вършат всекидневните си неща и често нищо не се случва. Няма нищо удивително в този живот, тъпчене на едно място…“ И все пак получава се нещо като при Сервантес – отивам да убия рицарските романи, обаче постигам платно на цялата епоха с много по-голяма проблематика от замисъла. И Кантор на едно място отваря пролука – „ако едно стихотворение наистина се е получило, значи то знае повече от самия автор…“
В структурата на неговите стихотворения нерядко водеща е емоцията в една екстатична градация. Или създава по-спокойна среда и изведнъж нокаутира читателя с нещо ужасяващо, подменя патетиката или нежното усещане с нещо шокиращо, удар с изключителна житейска жестокост. Разполага с огромен диапазон внушения, които действат едновременно: и гротескно, и трагично, и сериозно. Играе на места с едно нежно чувство за лиризъм и с някаква драстична вътрешна вмирисана карантия. Спира върху ръба на нещо незавършено, което очаква читателят да завърши. В стиха има голямо формално разнообразие – оценявам българския превод. Виждам почти навсякъде повтарящи се, симетрични и асиметрични части. Започва по един начин, вътре разбърква елементите в привиден хаос, накрая завършва пак с началото. Ето някои по-кратки неща, които илюстрират подобен тип повторяемост на различно ниво.
Силата на лошото
И най-добрият стил е неспособен
да сътвори добро от лошото.
И най-лошият стил обаче е способен
и от доброто да сътвори лошо.
Няколко думи, с които изгражда структура.
Вярата е един от елементите на подобна сложна игра, подобно мавританските арабески – пишейки за Бог, не е съвсем ясно дали е изпълнен с вяра, отново застава на някаква линия, без да разбереш дали стои от едната страна, или от другата.
Рапорт
Да, господи. Не, Господи. Да Господи.
Учих. И нещичко научих.
Не, не е достатъчно никак даже.
От всекиго и от всичко, да, Господи.
Не се хиля ехидно, не Господи.
Да, и от враговете си, и то не малко.
Когато се опитаха да ме стъпчат в калта.
Когато ме валяха в тинята,
Не, не съм се предал, Господи.
Дано бял ден да не видят, Господи.
Да, с цялото си същество я търсих.
Светлинката плаха, Господи.
Не, не беше лесно, Господи.
Да помагаха ми, имаше го.
Случваше се да помогна и аз, да.
То се знае, бърках, не веднъж.
Не, не мога да го върна назад.
Да, понякога съзнавах.
Не, не мога винаги да бъда прав, Господи.
Да Господи, може би си струва.
Не Господи, няма гаранция.
Да, ще се опитам. Ще пробвам.
Не, в никакъв случай, никога.
Да, Господи. Не Господи. Да, Господи.
Освен играта на повторяемост и асиметрии, не знам дали в унгарския не звучат като звукопис, но си личи, че той никога не е еднотонален, винаги играе между няколко състояния, които те разколебават да мислиш нещо завършено цяло за него.
Според него щастието за човека е само проблясък. Не знам дали това е повторение на фаустовското начало, където Гьоте усеща щастието като миг, а постигането му е страдание. Или казва точно обратното – че избирането на пътя към щастието вече само по себе си е щастие. За Кантор нещастието е основният начин да преживеем живота си, не престава да търси оръжия да го преодолее. Но травмата така си и остава непреодоляна. И тя затова и звучи болезнено, резонансно и в нашия прочит, връща ни не само към детството, както е при Атила – а в рода, семейството. Травмата от детското минало при Кантор е тематизирана в едно интересно стихотворение – „Българската царица“, което илюстрира как продължаваш да ги мечтаеш и като възрастен за подаръците, които не си получил като малък. За да разбереш, че няма да ги получиш. Ето как звучи финалът:
…другар ми бе синът на българската царица
и може би беше само приказка съчиненото от него,
още посещавах детската градина на булевард „Свети Ищван“.
В книгата „Уча се да живея“ има огромен масив от проблеми и тя заслужава много прочити. Трудна е за четене, защото е болезнена. Но донякъде се родее със задачите на съвременната млада българска поезия, която също се мъчи да дегероизира и да деконструира ред сакрални митологии, паметници, идеализации от миналото, които ни спъват в съвремието да протегнем ръка на универсално човешкото, да сменим подхода към времето, към историята и драмите от близкото минало. Особено жесток е към псевдопатриотичното. Контрастно звучи на фона на „априлското“ и следаприлското поколение, за които родината беше един от спасителните пояси и доминиращи теми, приковаваща ни към гранитния пиедестал на властта.
Писмо
Мила родино,
трябва да знаеш колко много те обичам
тук, на улица „Хораций“ (Вижте как сваля веднага патетиката.)
все пак и въпреки всичко,
не храня за теб никакви илюзии,
четох какво са писали критиците ти
за моята книга, куп глупости!
Знам, че си в затруднение, родино,
и сега, както винаги.
Знам, че полагаш усилия, но все пак моля те,
старай се повече! Старай се по-иначе!
Не забравяй, че не си сама,
цял свят непрестанно полага усилия
по земя и вода, по въздух, дори под земята!
Можеш да си представиш само колко неща
се случват при толкова старание!
Непосилно е дори да ги пресметнеш,
камо ли да се възхитиш и отегчиш.
И напразно би възроптала срещу това, родино,
ти си само мъничка точка
при все и толкова важна за мен. (Какво разбирате, обича ли родината си?)
Затова работù здраво, макар не като муле,
отвори широко очите си и погледни!
Знам, че не е лесно, родино. И на мен не ми е. Впрочем
вече много ми липсваш. Лъскавите пожарни коли тук
не компенсират жълтите ти трамваи. Хлябът (Къде са ценността, естетиката?)
общо взето не става за ядене. И прочее.
Но към обичта ми се примесва и тревога.
Пише го в Ню Йорк, 1991 г. Постоянно състояние в неговите стихове е неспокойството, тревогата за нещо, към което той се отправя по много улици.
Какво трябва за щастието?
Така погледнато
не трябва много
двама души
една бутилка вино,
бучка, сирене
сол, хляб
една стая
прозорец и врата
навън дъжд
да вали напоително
и, разбира се, цигара.
Но от толкова много вечери все пак
веднъж дваж, ако се случи
както големите стихотворения на големите поети.
Останалото са приготовления,
финални думи
главоболие
конвулсивен смях
невъзможно е, но се налага
твърде много е, но не достатъчно.
Където и да живеем в навечерието на една нова война, по всичките кръстопътища на вътрешния си град ще срещаме Кантор. Твърде много, но не достатъчно.
Лъчезар Лозанов e роден през 1953 г. в София. Завършва СУ „Св. Климент Охридски“ със специалност „Българска филология“ и „Журналистика“.
Работи в радиото и във вестници, редактор във в. „Българска армия“. През 1999 г. е сред създателите на групата за ъндърграунд литература „Рамбо 13“. Издал е шест книги, има литературни награди от конкурси в Казанлък, Варна, Добрич и др.
