Илко Димитров, „Седем поеми“, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2025 г.

От десетилетия работи Илко Димитров срещу опасността да бъде популярен масово. Прави го и стилистично, и лексикално, и най-вече съдържателно: пише философска поезия в собствения смисъл на думата.

Твори, като си дава сметка къде е и срещу какво противостои: България, установява той, не е място; това е отпадналост от Космоса; тук е, където водят изкупителните жертви; тук е, където винаги живее Йов и вече Бог не е любов. Но не е единствено до България. Тя е само точка, откъдето ясно се вижда, че нашата земя не е земята ни – светът е раздробен. Не може да е дом зоната, в която човекът се разпада на несвързани една с друга части. Светът е чуждо място, не е наше.

Къде тогава са пристанът, заливът спокоен с вода нетрепваща? Къде е онова, което не познава края? Тъга любов, копнеж, търсене на смисъла са в подръчния свят провинциални спомени. Спомени от коя провинция? От провинцията „човек“, но човека в неговото божествено минало. В този хоризонт стават болезнено видими дефицитите на съществуването ни.

Поетът тръгва с някакъв меланхолен дуализъм. Проклина двойствеността, недаваща смисълът на съществуването да се открие и за миг. Окайва сдвоеността с граничната му материя на духа, отвеждащ към звездите. За да е ответен на своето космическо възраждане, настоява се, човекът трябва да се раздели без жал с всички близки на плътта му роли. Това обаче не е апел за всевластие на разума. Разумът е само поредно стъпало. Фаворизиран, той отпада от същинската си задача: да поддържа в равновесие веществената и духовната половина. Нужен е нов прочит на тази книга, натъпкана с древни формули – човека.

Илко Димитров подхваща древната тема за човека-микрокосмос: вселената си ти, тя в тебе е, както ти си в нея. За да стигне до също древното: човекът е макрокосмосът, а видимият свят е малкият. Човекът е небесно семе, никнещо в земята. И тази му небесност, тази божественост прави съществуването в себе си да е отговорност към света. Но „в себе си“ не е нито духът, ни тялото, а третото, което ги събира, за да съществуват според собственото им достойнство. Не разумът само и не сетивата: на дъното на делвата стои неуязвимото единство. То прави по-светло съществото и по-човешка светлината.

Но тя здрачава в непосилните усилия на разума и сетивата да опознаят времето. Прехождането през свитото в юмрук пространство-време е вход към океана на първите импулси. Тук водачът е сърцето, умното сърце, „снело“ избистреното човешко в себе си. Човекът се вижда съставен от сега и винаги; пребивава всякъде, където е сърцето му. Съсредоточаването на сърцето дава да се докосне праосновата. То е мелницата, която стрива утайката над онова Едно, отвъдно на отделните вещи, мигове или пространства.

Преходът от „Едно“ към „Бог“ при Илко Димитров не е ни непосредствен, нито лесен. Той по-скоро е готов да каже: Бог съвсем ми се губи, съвсем не го виждам. Обявява се за суха смоковница, лошо дърво. Само в миговете на стопяване на хаоса, на обитаване в непоклатимите основи на осезаемото мироздание, той трае в Бога и в него трае Бог. Не ще го назове, но го познава като даващото сила за полет към смисъла. За дишане от върха на света.

Особено местостоене, в което най-страшно е да не закърнее сърцето. Името на доброто време и доброто място в тази ситуация е съсредоточеност, неразпиляване. Тогава времето добива нов облик и става невидимата стълба, по която битието преминава от една наситеност в друга, изтласквано от актовете на духа.

Ала светът е все така безразборно скупище от ненадейно свършващи неща. Няма нищо негово, което да ги свързва, да обяснява загадката, че има нещо вместо нищо. Извън техните измерения, отвъд залата за аутопсии на отсечени пространства и разклонени мигове са само думите. Сякаш напълно независими, тяхното общество също е измамно. Те ще остават непокътнати и съществуването на потопения в тях ще е непознаваемо, не ги ли направи само свои, не ги ли изпълни със себе си до крайния предел. Откритието е да изречеш докрай.

Тогава вятърът утихва и се чува светлината. В благата ѝ мощ се придобива свободата да си, същински да имаш битие: да потъваш в себе си и да изтласкваш светлина. Тогава вече може без уговорки да се постави въпросът за смисъла на живота. Нека смисъл притежава само общият живот, но за така битийният човек е посилна задачата да преведе този смисъл на езика, който само той, отделният човек говори. Да преодолее препятствието, което само той ще превъзмогне. Да осъществи усилието, което само той дължи. И да добие плодовете, които само той и никой друг съзрява в сезоните на своите желания. Едва тогава за него се разгъва ветрилото, от което като пеперуда излетяват любовта, животът и смъртта, в чието триединство просиява свръхсмисълът на смислите.