Разговор с хип-хоп артиста Георги Енчев-Гош за промените в модерната танцова култура, за младите, учудването при по-старите и… много отвъд танца
48-годишният Георги Енчев-Гош е един от пионерите и най-ярките представители на модерната танцова култура у нас. Танцьор, хореограф, автор на филми, на текстове, победител във формати, той има още много други роли в брейка, рапа, хип-хопа, R&B и сродните течения. От 2002 г. до днес работи предимно с млади хора – чрез собствената си танцова школа Тhe Center във Варна, където живее. Най-изисканата част от заниманията – появяващи се периодично спектакли по Вапцаров („Вяра 509“), Радичков („Е-врабчетата“), Ричард Бах („Джонатан: И небето не е граница“), Братя Мормареви („Таралежите“), Стефан Цвайг („Амок“) – е танцовият театър, в който тийнейджъри от школата чрез хип-хоп, аудио-визуални ефекти, модерни костюми, с войсоувър от професионален актьор и т.н. интерпретират литература (малко изключение е „Амок“ – артистите са хореографи). Гош е режисьор, драматург и всичко основно на представленията. Забележителното е, че творческият процес преминава през „работа с текста“ – въпроси и отговори на Гош с младежите, подобно в училище – за да могат да почувстват вечните теми, например усещат ли сами „лапите челични“. Представленията не са дългосрочни (няма как, след като например ученик-актьор става студент в чужбина), и са пригодени за малката сцена в Тhe Center. Въпреки това са изключително стойностно изкуство. От същата класа е и много силният юбилеен концерт на Тhe Center през 2022 г. Това е някакъв вид елитарно изкуство: от автор, който не търси непременно популярност – за публика, която не е многобройна.
С Гош може да се разговаря по много теми. Самият той отваря такава, която неизбежно ни върти в кръга на непрестанното учудване – за новите млади, промяната с тях:
Дори десет години да сравняваме назад, промените са големи – както у самите хлапета, така и относно границите, в които аз и хореографите може да изискваме от тях. Системата в Тhe Center винаги е съществувала през вложените усилия, натоварвания, воля – с цел да постигнеш нещо, да се научиш, да си по-добър. В зависимост от отбори, състезания и т.н. имаме модели на обучение с микро-, макро-, мезоцикли – дългосрочна работа. Но днес хлапетата не ни дават шанс да изискваме от тях този тежък труд, упоритостта. Ако например преди са се отказвали да се занимават с танц при десет единици натиск, сега го правят при първата една десета.
Мързел?
Не го слагам на първо място. Има много енергични сред тях. Въпросът опира до „лесното“ като начин на живот и постигане на това, което искаш. Социалните мрежи и интернет, пречупени през семейството, създават усещането за бърз лесен достъп до всичко – че нещата може да ги имаш на момента, тук, сега. Оттам всяко едно нещо, което желаят, следва да го получат „на тая тренировка, веднага, не на другата“ – иначе губят интерес – отиват на друго.
Говорим със сигурност не просто за отношение към танца и труда, а въобще за една нова култура на възприемане, на схващане на света.
Точно така. Опитваме да укротяваме това насрещно течение, но реално сме безсилни.
Но по-малкото труд, „лесното“ като възприемане означават ли, че заради тях един младеж няма да стане добър танцьор?
Вярно напипвате нещата. И сред днешните поколения има хора явления – изключително талантливи, успешни. Честно казано, те стават добри по неразбираеми за мен причини – талант по наследство ли, друго ли – опитвам да узная. За мен успехът винаги е бил свързван с труда. И никой не може да ме убеди, че дори безкрайно талантливата личност един ден пак няма да опре да труда.
Аз обаче друго се опитвам да кажа. Ако е вярна вашата логика (тя е и моя), означава, че вече има все по-малко добри танцьори, журналисти и т.н. А май не е така. Продължават да се раждат добри. Тоест май ние бъркаме в разсъжденията, не преценяваме правилно нещата. За какво са нужни труд и постоянство, ако пак ги има добрите танцьори? Нима изкуството е станало по-малко добро?
Честно казано, по моите критерии има по-малко добри танцьори. Аз имам нужда танцьорите да имат потребност да отидат отвъд танца – да търсят онова, в името на което той, изкуството са създадени – изначалното преживяване. И ето там, при този най-дълбок смисъл, нещата прекъсват. Без време и труд не става.
Георги Енчев-Гош
А има ли и промяна на критериите за качество – в самото понятие „танцьор“ – какво включва, какво се изисква…?
Днес всеки може да стане всичко. Не е задължително да идваш отнякъде, да ползваш нечий авторитет, да изминаваш път. Самопровъзгласиш се – станал си. Пак е свързано с бързането – днес да се случат нещата, веднага. Но с бързането и самопровъзгласяването модерният танц се променя и чисто естетически – нямайки време за дълбочина, разчиташ на „блъскането“. Под „блъскане“ имам предвид правене на танц по най-гръмкия начин – като актьор, който на сцената единствено крещи през героите си; въздействаш, но по грубия начин – чрез силата на експресията, с премазване на беззащитния зрител, без общуване, без нюанси, без възможност за различно казване и тълкуване на нещата – уж се справяш, но реално замазваш несправянето.
Това не е ли избор на лесния начин в чисто творческия процес? Да е впечатлен зрителят, но без достигане до душата, понеже е много трудно да се влезе там?
Да. И при този процес на „бързо и веднага“ творецът, който наистина иска да изрази вълнуващите го мисли и чувства, няма време да го направи – мигновено следва да представи на публиката нещо друго, поредното „нещо“. „Блъска“ с цел замазване, опаковане. За мен всичко това е много болезнено.
Сега остана да обобщим, че младите за нищо не стават и светът загива.
(Смее се.) Разбира се, че темите са без отговор. Последното нещо, което искам, е да звуча като сърдит чичко. Почти цялото си време прекарвам с младите хора, толерантен съм, търпелив. Наблюдавам ги с цел да получа отговорите, да узная, разбера. Просто има неща, в които яростно вярвам; не мога да се съглася, че са невалидни днес. При разминавания водя жестока битка.
Да разширим разговора. Когато започнахте да се занимавате с модерен танц, съвсем в началото, кои бяха големите звезди?
1991 г. – MC Hammer, Vanilla Ice, Public Enemy, Run-DMC, LL Cool J.
А сега тия, които правят впечатление на вас и младите?
Малко по-рано от днес – Kanye West. Днес – Kendrick Lamar. В момента има завръщане към музиката от 2000–2010 г. А това е време на много як хип-хоп – DMX, Missy Elliott, Timbaland, Ludacris.
Това са прилики. А как се измени танцът през всичките тия над 30 години?
Ще почна с музиката. Основната разлика е, че изпълнителите ги занимаваха истински теми. И дори да не разбираш езика, виждащ как този артист е вътре в това, което пее. Сега, макар да не искам отново да звуча назидателно, не разбирам съответния човек защо е направил песента.
А танцът? Имам предвид чисто технически – има ли нови стъпки, чупки…?
Много са промените. Афрозвучене, фюжън имат голямо влияние през последните години в музиката. Якият бийт, който те отнася и през който разпознавахме хип-хопа, изчезна. Той вече не е в силните барабани, а е някак в ниските тонове – държи усещането за ритъм, но без оная мощ. Така и танцът, при липсата на бийта, който да натиска движенията или ти да го натискаш, почна да се определя по други неща – например по текста, инструменталът само насочва, текстът прави песента, съответно танцът взаимодейства с текста. Това пък изисква да няма повторяемост в танца. Ритъмът е цикъл – танцът го следва по сходен начин. Но щом се работи с текста, структурата се променя, тъй като самите думи се сменят, те са фонетично различни – и танцът следва да бъде съставен от различни части, да носи непрекъсната новост в себе си.
Танцът е станал по-сложен?
Да. Въпросът е, че в един момент сложността взе да не е в полза на танца. Започна самоцелно да се търси все повече бързина. Вижте колко е интересно – музиката като темпо е една и съща, примерно се състои от 100–110 бийта в минута; тя не е станала по-бърза; но вътре в самата песен, раздробена на четвъртинки, осминки, хореографите започнаха да работят в удвоено и учетворено темпо. Това се превърна в стандарт – едва ли не, ако искаш да ставаш добър, трябва да танцуваш все по-бързо; плюс да прилагаш експресивност, споменатото „блъскане“.
Ако изкуството е станало по-сложно, да не би пък да се дължи на по-сложния човек?
И по-сложен е станал човекът, и по нетърпелив – нещата, които говорихме в началото. Колко от хлапетата могат да слушат артист с глас и пиано? Правим тук в The Center парти. Компютърът така е сложен, че всеки може да си пусне песен. През 20 секунди я сменят. Отива хлапе, пуска песен, след 20 секунди – друга. Тъкмо се заслушам – няма как, сменя се. И в крайна сметка това променя музиката. Защо да правиш песен от четири минути, след като и две никой не слуша? Продължителността на песните стремглаво намалява. Ако за мен като танцьор е неприятно, за музикантите е направо съсипващо. Много от хитовете са припев, куплет, припев – минута и тридесет, минута и четиридесет.
Както в литературата. Мъчително е да прекараш с роман от 500 страници…
Да. Младите поколения имат нужда да бързат.
И доколкото разбирам, нещата в тая минута и тридесет също трябва да са достатъчно сложни, различни, сменящи се…
Да. Защото, ако поради нуждата да се бърза, влезеш с бясно темпо в песента, тая минута и тридесет не се оказва малка.
Добре, но защо всичко това да е лошо? Какво губят музиката, танца?
Ами просто можем да си разсъждаваме, коментираме. Не губи ли животът на песента? В началото на 90-те години на миналия век End Of The Road на Boyz II Men стои 42 седмици на билборд на първо място. Няма как да се случи сега. Оттам – по-малко авторитети в музиката, липса на легенди. Има звезди, концертите се пълнят – но има ли го Майкъл Джексън? Навсякъде бързане, липса на време. Повсеместно. Съответно не се раждат и легендарни писатели.
Цялото това положение отдавна е прогнозирано в дебелите книги – живот в постмодерен свят, в който няма големи имена, идеи, наративи, а всичко е сменящ се елемент, отделна ситуация, парчета без пъзел. Но как в тези сложни тридесет и повече години се промени българската модерна танцова култура?
В основата са източниците. В началото бяха няколко филма, клипа, от които се вдъхновяваме и учехме. После се отвориха границите, пътувахме, черпехме опит от чужди хореографи. А с влизането на интернет и YouTube буквално може да постъпиш през платформа в класа на съответния световен хореограф. Така нещата много бързо набраха скорост. Много млади хора се увлякоха, нямаше нужда, както преди, да им разказваш какво е хип-хоп. Но успоредно и стандартите почнаха да се променят, изискванията. В кей попа например всяка песен има свой танц. Освен официалния видеоклип от хореографа излиза туториал на целия танц. Сниман e огледално – заставаш срещу монитора и учиш танца – буквално за всяка една песен. Създаде се усещане в хлапетата, че могат сами да се справят, няма нужда да ходят на танци. Ужасно сбъркано като представа: учат, доколкото виждат, и при липсата на някой, който да им разкодира „вижданото“, се получава много далечна имитация. Именно тази имитация държи кей поп културата на много ниско ниво. Има една хубава приказка, че единственото нещо, което YouTube не може да ти каже, е къде грешиш – засега; засега не може (смее се).
А вярно ли е моето впечатление, че в първата половина на тия 30 години този български бизнес раждаше по-големи звезди – днес няма равностойни на Мишо Шамара, „Ъпсурт“?
Не е така. Точно в момента концертите на Криско разтърсиха шоубизнеса. При това е „Старият Криско“ – от времето на рапа. Иде реч за още една промяна – когато аз бях в началото, този тип музика се слушаше само от нейните фенове. Сега всеки си пуска тази музика, всеки ходи на концерти – това не са фенове на Криско; всякакви фенове са, но на които и Криско им е важен.
Да попитам за хип-хоп театъра по литературни произведения. Представленията са много добри, но очевидно не носят приходи. Защо ги правите? И защо точно с театър разширявате хип-хопа, защо с литература?
На първо място е моя потребност. Цялото ми обкръжение казва – ти си абсолютно луд. Знам, че темите са бутикови, но се водя от моите разбирания. За „Амок“, който играем сега, започнахме репетициите веднага след „Таралежите“ (миналата есен, б.а.) – услади ми се сцената, припомних си я, реших да не губя енергията. Добре разбирам, че малко хора ще се развълнуват – дори се притеснявам да каня хлапетата на „Амок“, той не е за тях. Но пък с него, разчитайки на хореографи като актьори, отидох нататък в творчеството, в самоосмислянето. Казано по-общо, до едно време в танца следвах най-добрите хореографи, търсех в тях. Но ми отесня, хореографите започнаха да ми стават скучни. Танцът стига донякъде – до форма, техника, естетика. Когато си на състезание е ясно – цели се победа. Но като е представление – защо е този танц? Трябва да има смисъл отвъд движението, синхрона, техниката. Смисълът в тях ли е? Именно в театъра и литературата намерих този по-голям смисъл, новия език. По театъра се запалих покрай брат ми, който е завършил НАТФИЗ. А от текстове винаги съм се интересувал, любимите ми писатели са Радичков и Цвайг. Авторитетите на полето на текста, на театъра за мен са много по-големи от тези в танца. Там видях гиганти, те ми станаха интересни.
