Ново изследване на проф. Момчил Методиев в поредицата „Минало несвършено“ на издателство „Сиела“, съвместно с Института за изследване на близкото минало разкрива съдбата на Църквата в сянката на Държавна сигурност
В продължение на години, чрез задълбочен прочит на архивите на Държавна сигурност проф. Методиев реконструира една от премълчаваниje области на комунистическата намеса – вътрешния живот на Българската православна църква. Книгата проследява съдбата на десетима духовници – жертви на репресията, и петима сътрудници на службите, заемащи висши позиции в йерархията, за да разкрие дълбочината на подмяната, извършена под диктовката на тоталитарната държава.
С характерната си аналитичност и документална прецизност, проф. Момчил Методиев представя както жертвите на системата, така и някои от знаковите агенти и оперативни работници, разкривайки механизмите, чрез които Църквата е била използвана, инструментализирана и обезсилвана. Книгата е съществен принос в усилията за осветяване на близката история, като се отдаде дължимото на онези, които са отстоявали принципи – често с цената на кариера и репутация.
Момчил Методиев е професор по история в Нов български университет, ръководител на Института за изследване на близкото минало и главен редактор на сп. „Християнство и култура“. Научните му интереси са свързани с историята на комунизма в България с фокус върху архивите на Държавна сигурност и историята на Българската православна църква. Автор е на монографиите „Нюйоркски митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници“ (2016), „Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (2016, в съавторство с Мария Дерменджиева), „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989“ (2010) и „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава“ (2008).
„Разрушаване на общността“, Момчил Методиев, „Сиела“ и Институт за изследване на близкото минало, 2025 г.
Последиците: Разколът в българската православна църква
На 18 май 1992 г. шестима от тринайсетте действащи тогава епархийски митрополити излизат с призив патриарх Максим да се оттегли, да бъде избран наместник-председател на Синода, а след това да бъде свикан Събор за избор на нов патриарх. Така е поставено началото на драматичния епизод, станал известен като „разкола“ в Българската православна църква, довел по-късно до появата на „Алтернативен“, наред с „Каноничния“ синод. Разколът става причина и за горчиво разделение сред епископата, свещенството и миряните. Централен аргумент на инициаторите на този акт е твърдението, че през 1971 г. патриарх Максим е избран нелегитимно заради изтеклия тогава мандат на епархийските избиратели, които на свой ред излъчват членовете на патриаршеския избирателен събор. Към 1992 г. за обществеността остава неизвестно, че следвайки същия принцип, за нелегитимни следва да бъдат обявени и всички епархийски архиереи, избрани след изтичането на мандата на същите тези избиратели в средата на 50-те години, тъй като тъкмо те излъчват и митрополитите на вакантните катедри. Реалният аргумент за началото на разкола, поддържан поне от част от участниците в него, е искането за обновление на Българската православна църква, което да направи невъзможно нейното изпадане под влиянието на държавата, както според инициаторите се е случило през комунизма. Допълнителен и силен аргумент в полза на това твърдение става публикуването на Решението на Политбюро от 8 март 1971 г., утвърдено един ден след смъртта на патриарх Кирил, с което ръководството на БКП постановява „за глава на БПЦ да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешки митрополит Максим“.
Същинските причини за разкола и за инициирането му точно в този момент и до днес остават обект на множество спекулации. В публичното пространство активно се поддържа конспиративното обяснение, че той е иницииран от служителите на Държавна сигурност с цел отслабването на Църквата като публичен фактор или с цел по-лесното заграбване на нейните имоти. В зависимост от пристрастията, бившата Държавна сигурност е подозирана, че подкрепя единия от двата лагера в този църковен спор.
Конспиративните обяснения рядко могат да бъде аргументирани с изследователски средства и вероятно това е причината в литературата по темата те само да са загатнати. Към днешна дата съществуват няколко аналитични текста, които разглеждат проблема за разкола, но които понякога достигат до различни изводи. Полезен е текстът на украинския историк и богослов Владимир Бурега, в който авторът защитава разпространената и в България представа, че основните причини за разкола са политически: „Макар и да може да се говори за определени вътрешноцърковни предпоставки за разкола, все пак основна роля в църковната криза през 90-те години изиграва българската държава“, заключава авторът. Това широко разпространено мнение е оспорено от Калин Янакиев, който в своя ценен анализ за причините за разкола настоява, че „макар да бе широко представен (и представян до днес) като политически мотивиран, според мен в същността си той [разколът] бе болезнена последица от дългогодишни и въобще не тъкмо политически вътрешносинодални противоречия“. Извод, с който и аз съм напълно съгласен и който се потвърждава от внимателния преглед на документите на Държавна сигурност.
Как изглеждат причините за разкола в светлината на вече достъпните и изследвани архиви? Основателни ли са съмненията, че тъкмо Държавна сигурност стои в основата на разкола в Българската православна църква? Наличните документи не подкрепят конспиративното обяснение за събитията от 1992 г., но в по-широк план подкрепят твърдението, че тъкмо произволната и деструктивна намеса на Държавна сигурност в делата на Църквата през 70-те и 80-те години е причината, провокирала споменатите „вътрешносинодални противоречия“, довели до разкола през 90-те години. Причина за него не е намесата на държавата в началото на 90-те години, тъй като това е процес, започнал значително по-рано и достигнал своята кулминация в споменатия период.
Конспиративното обяснение не звучи убедително, защото въз основа на откритите документи не може да бъде открит принцип, свързан с Държавна сигурност, който да обединява митрополитите, принадлежащи към която и да било от двете групи. През 1992 г. искането за оставка на патриарх Максим е подкрепено от шестима епархийски архиереи – Неврокопски Пимен, Великотърновски Стефан, Русенски Софроний, Старозагорски Панкратий, Врачански Калиник и Сливенски Йоаникий. В тази група попадат четирима бивши сътрудници на Държавна сигурност, оповестени в доклада на Комисията по досиетата от 2012 г. – Пимен (изключен като сътрудник още през 1976 г.), Панкратий, Калиник и Йоаникий. В нея обаче попадат и двама бивши обекти на службите – Търновски Стефан и Русенски Софроний, и макар към началото на разкола те вече да са много възрастни, включването им в тази група може да бъде обяснено по-убедително с близостта им до покойния патриарх Кирил. По-късно разкритите документи обаче доказват неоспоримо, че митрополитите Панкратий и Калиник са най-приближените до комунистическите власти и Държавна сигурност членове на Синода през 70-те и 80-те години, което прави и основателно подозрението за тяхното възможно манипулиране от бившите оперативни работници.
Групата на привържениците на патриарх Максим включва седем митрополити и също не е хомогенна. В нея присъстват четирима сътрудници на Държавна сигурност (Видински Дометиан, Западноевропейски Симеон, Варненски Кирил и Нюйоркски Йосиф (Босаков)), но и двама обекти на Държавна сигурност (Ловчански Григорий и Пловдивски Арсений), както и един, за когото в архива на Държавна сигурност няма никакви налични данни (патриарх Максим). Забележителното е, че тъкмо тези двама митрополити са и последните обекти на Държавна сигурност, допуснати до митрополитската катедра – Ловчанският митрополит Григорий е избран през 1971 г. (срещу него е имало две разработки, но и двете са унищожени), а Пловдивският Арсений – през 1987 г. Сред привържениците на патриарха обаче е и Западноевропейският митрополит Симеон – независимо от спорната му полза за българското разузнаване той несъмнено е митрополитът, чиято биография, известна към онзи момент единствено на неговите бивши водещи офицери, както със сигурност и на митрополит Панкратий, го превръща в един от най-уязвимите за манипулации на Държавна сигурност архиереи.
Възможно е конспиративно обяснение да бъде потърсено по линия на различните, понякога конкурентни управления на Държавна сигурност. Това съмнение обаче също не може да бъде убедително защитено ‒ голямото мнозинство от сътрудниците са работили за Шесто управление, а двамата митрополити, свързани най-тясно с разузнаването – Панкратий и Симеон, се оказват в различни лагери. Общ принцип не може да бъде открит и ако той бъде потърсен по линия на един или няколко от по-изявените водещи офицери. На първо място сред „заподозрените“ в това отношение стои Христо Маринчев, запознат вероятно с цялата агентура в Църквата, но по различни причини най-близък до Старозагорския митр. Панкратий, Врачанския Калиник, Варненския Кирил и Западноевропейския Симеон, които обаче в началото на разкола също се оказват в различни лагери.
Тази хипотеза не се подкрепя и ако погледът се насочи към останалите по-известни привърженици на двете групи. Алтернативният синод е подкрепян от реални и дългогодишни обекти на Държавна сигурност – като Проватския епископ Антоний. Дългогодишен обект на службите обаче може да бъде открит и в лагера на Каноничния синод – като бъдещия Доростолски митрополит Иларион. Разделение има и във влиятелната група на миряните, свързани с ръководството на Църквата. Алтернативният синод е подкрепен от голяма група богослови от Богословския факултет, сред които има реално пострадали по времето на комунизма преподаватели.
Както всяка конспиративна теория, и тази също не може да бъде оборена изцяло и съмненията винаги ще останат у тези, които биха искали да открият такова обяснение. Макар да е напълно възможно бивши офицери от Държавна сигурност да са поддържали една от двете групи в този конфликт и да са се опитвали да се възползват от това разделение, не могат да се открият доказателства, че това е било осъзнат и целенасочен замисъл на бившите структури на Държавна сигурност.
Причините за разкола следователно следва да бъдат потърсени в конкретните обстоятелства от началото на 90-те години, а по-дълбокото обяснение ‒ в историята на отношенията между държавата и Църквата през комунистическия период.
Към 1992 г. повечето основни действащи лица от страна на Държавна сигурност вече са пенсионери или не работят по линия на Църквата. През 1990 г. тече трескаво унищожение (и/или изнасяне) на личните досиета на бившата агентура на Държавна сигурност. А тъй като неформалните контакти между офицерите и бившите агенти със сигурност продължават, може да се допусне с висока степен на вероятност, че бившите агенти са уверявани от своите водещи офицери, че следите на тяхното сътрудничество са завинаги заличени. Затова и най-логичното обяснение за началото на разкола е, че става дума за опит за „пренаписване“ на биографията от близкото минало на неколцина митрополити, убедени, че вече няма от какво да се страхуват. Аргумент в подкрепа на тази теза е и фактът, че разколът не избухва веднага след края на комунизма, а се случва през 1992 г., тъкмо след като е завършил процесът по заличаване на доказателствата за старите зависимости, както се надяват основните действащи лица.
Всичко това ни най-малко не оневинява и не заличава отговорността на Държавна сигурност, чиито действия през десетилетията са същинската и дълбока причина за разкола в Българската православна църква. Наличните документи по-скоро поддържат хипотезата, че разколът наследява и продължава стари разделения, съществуващи поне от втората половина на 70-те години, породени от умишленото подкопаване на авторитета на патриарх Максим от страна на няколко митрополити, превърнали се в новите фаворити на Държавна сигурност, насърчавани, поощрявани и използвани от нея за „агенти за влияние“ в Св. синод.
Данните в архивите за подкопаването на авторитета на патриарха са многобройни, а самият факт, че оперативните работници старателно записват критиките на своите агенти, е показателно и за мнението на службите за предстоятеля. Като се има предвид подкрепата на държавата за избора на патриарх Максим, единствената изненада е, че тези данни започват да се получават почти веднага след избора му за патриарх – първото такова донесение е от октомври 1972 г. и е направено от викарния епископ в Сливенска епархия Калиник. Критиките към патриарха се увеличават около избора на нов Врачански митрополит през 1974 г., когато той отказва да заеме твърда позиция в подкрепа на официалния кандидат Калиник. Както и заради опитите на патриарха да постигне реабилитацията на загубилия тези избори епископ Арсений само година след неговото изпращане в Бачковския манастир. Критични са и донесенията около официалното посещение на българската църковна делегация в Америка, водена от патриарха. Увеличават се и критиките на митр. Панкратий около нежеланието на патриарха да се ангажира активно с международната и икуменическа дейност на Българската православна църква.
Фактор за задълбочаване на центробежните сили е появата на група от свещеници и миряни, които упражняват непропорционално на формалната им позиция влияние върху църковния живот. Така с подкрепата на Държавна сигурност се създава привилегирован кръг от миряни, видимо толерирани от властите, за разлика от други богослови и свещеници, уволнявани от Духовната академия по измислени обвинения. Тъкмо Духовната академия е една от най-тежко засегнатите структури в юрисдикцията на Българската православна църква, защото, както показва и Груповата разработка „Паяци“, Държавна сигурност има възможност да постигне изгонването на определени преподаватели от нея и да спре развитието на други.
Патриарх Максим без никакво съмнение в началото на 70-те години е приеман за близък до властите архиерей, който заема патриаршеската катедра с подкрепата на Политбюро по предложение на Комитета по църковни въпроси. Цитираните донесения обаче са доказателство, че ядрото от противници на патриарха съществува още от края на 70-те години поради появата на група, толерирана и поддържана от Държавна сигурност.
Както показва и досието на митрополит Пимен, който в средата на 70-те години се превръща от доверен в подозрителен за властите митрополит, промяната през 70-те и 80-те години е не толкова сред лидерите на Църквата, колкото в естеството на самия режим, поставил си за цел превръщането на Българската православна църква в казионна институция по подобие на БЗНС, по израза на митрополит Панкратий от същата 1971 г. Може да се обобщи, че по време на служението на патриарх Кирил координацията на държавната политика по отношение на Църквата става чрез официалните държавни институции и основно чрез Комитета по църковни въпроси. Докато по време на служението на патриарх Максим вследствие на появата на Шесто управление през 1967 г., довело и до стремглавото увеличение на агентурата в средите на Църквата, патриархът губи централната си роля като лице за контакт за светските институции, а Държавна сигурност започва да се намесва пряко и грубо в работата на Синода.
Намесата на всички тези разнопосочни фактори през втората половина на 70-те и 80-те години води до задълбочаване на центробежните сили в църковното управление, омаловажава авторитета на патриарха и създава благоприятна среда за разпространение на всевъзможни слухове и интриги. Всички тези процеси допринасят за разкъсването на църковната тъкан на всички йерархически равнища (епископат, свещенство, миряни), за формирането на различни центрове и групи, които често променят своите конфигурации и които създават впечатление за хаотичност, слабост и нерешителност в институционалното ръководство на Църквата. В контекста на този институционален безпорядък личните характеристики със сигурност продължават да играят своята роля, но губят решителното си значение. За разлика от патриарх Кирил, развитието на всички тези фактори отрежда на патриарх Максим ролята просто на фасада, прикриваща техните действия.
Всички тези тенденции кулминират в „разрушаването на общността“ не само в метафоричния, но и в напълно буквален смисъл в началото на 90-те години. Затова и разколът следва да се разглежда като закономерно историческо следствие от положението на Църквата през комунистическата епоха и от грубата и безцеремонна намеса на Държавна сигурност в нейното ръководство. Без съмнение отговорност за разкола носят основно неговите лидери – Старозагорски митр. Панкратий, Врачански Калиник и до голяма степен Неврокопски Пимен, опитали се по този начин да реализират своите амбиции в променена обществена ситуация, включително и с цел изчистването на собствените си биографии. Ала достъпните данни не подкрепят хипотезата, че една от двете групи е била свободна от външни зависимости, а по-скоро те предполагат внимателното разграничаване на личната отговорност на всеки един от участниците в тези процеси.
Същинските причини за разкола са вътрешноцърковните противоречия, възникнали като резултат от разрушителното въздействие преди всичко на Държавна сигурност, но и на другите държавни институции през комунизма. С оглед на това въздействие по-скоро е учудващо, че дори и през 1987 г. е възможно за митрополит да бъде избран епископ като Арсений, пример за това как Църквата продължава да бъде способна да „създава“ убедителни водачи, за които дори агентите трудно намират критични думи.
Същинската история на разкола през 90-те години предстои да бъде написана, включително и след като изследователите получат достъп до архивите на посткомунистическите служби за сигурност, чиито документи за този период по закон отдавна вече трябваше да бъдат декласифицирани. Наличните към момента данни подкрепят подозренията, че специалните служби на посткомунистическа България са продължили най-малкото да имат интерес или поне да събират информация за случващото се в ръководството на Църквата, без от тях да може да се направи извод дали тези служби са се намесвали пряко в събитията (както предполага тяхната институционална култура), или са били само техни наблюдатели. Отварянето на тези архиви е в интерес и на самите специални служби, за да бъдат проверени подозренията за прякото или косвено участие на техни структури или оперативни работници не само в метафоричното, но и в напълно буквалното „разпадане“ на църковната общност през 90-те години.
Краят на разкола и завръщането към Каноничния синод на знакови фигури от разкола след обединителния Всеправославен надюрисдикционен събор от 31 септември–1 октомври 1998 г., свикан под председателството на Вселенския патриарх Вартоломей, възстановява един изключително крехък баланс в институционалния живот на Църквата, който години напред имаше опасност отново да бъде нарушен. Начинът на преодоляването на разкола предопредели и подхода на ръководството на Българската православна църква към проблема с осмислянето на нейното комунистическо минало. Въпреки някои плахи опити в това отношение, през 2012 г. епископатът на Българската църква се противопостави на желанието на Комисията по досиетата за проверка на миналото на действащите към този момент митрополити, а след оповестяването на резултатите от проверката предпочете да замълчи. Единичните опити на отделни митрополити, като този на Американския митрополит Йосиф, да поднесат своите извинения и да се разграничат от това минало, останаха неподкрепени от другите митрополити. Всичко това дава основание за твърдението, че комунистическото наследство и по-конкретно намесата на Държавна сигурност имат дългосрочни последици, които и до днес продължават частично да бъдат усещани в църковния живот.
