Разговор с писателката Любослава Трайкова

Да поговорим за търпението. Моите наблюдения са, че всеки човек, който е пред издаване на дебютна книга, е страшно нетърпелив. Вие как издържахте 10 години, докато пишехте своята първа книга?

Лесно, тъй като не съм графоман, а и мразя да бързам. През годините се питах: защо да публикувам, кой има нужда от поредната книга, имам ли нещо важно за казване? Съмнявах се, че има никакъв смисъл. Минаха години и аз продължих да се съмнявам. Установих, че времето така или иначе си минава, че по-добре ще бъде да проверя дали има смисъл, защото да продължа да се съмнявам мога по всяко време. И така. Всъщност повечето разкази са доста по-възрастни от 10 години. В сборника е поместен един от първите ми разкази въобще, който, опасявам се, е по-скоро на 26 години. Времевият диапазон от 10 години е условен, не бих могла да дам точна датировка – някои разкази са чисто нови, други са доста стари. Май стана ясно, че нямам особен проблем с търпението. Това, което ме е спирало да пробвам през години, е по-скоро справянето с емоционалния ми свят и със страховете. Имам предвид обичайните заподозрени – страха от провал, страха от успех, страха от застой и страха от промяна. Дори ми беше по-спокойно преди книгата да излезе. Сега има известно притеснение, дали ще бъда разбрана. Но тъй като не разказвам лични истории, а истории, които ме засягат лично, и разглеждам проблеми, теми и въпроси, които ме вълнуват искрено, се надявам поне част от тях да бъдат интересни и за читателите.

Как усетихте, че книгата е готова и трябва да я пуснете към читателите?

Затрупването е вредно за креативността. Въображението се нуждае от празно пространство, бял лист, ако щете. Паметта е склад, съдържа ни изцяло и никак, защото ние помним кои сме, кои сме имали възможност да бъдем и кои сме избрали да не бъдем. Това е много важно. Какви сме отказали да бъдем. Понякога сме толкова затрупани, че ни е трудно да се познаем. Когато един склад е претрупан, а пространството му е изцяло запълнено, човек дори не може да открехне вратата, не може да размести, да достъпи това, което търси. Това се превръща в един на практика нефункциониращ склад. Повече не можеш да внесеш вътре. За да работи добре, трябва да разполага с достатъчно свободно пространство между различните си, най-общо казано, съдържания. Тогава вратата се отваря лесно и докрай. Това беше нужно да направя с разказите, да ги изнеса от склада, намерих им нов дом в книжно тяло и ги еманципирах от себе си. Сега са свободни да бъдат.  

Всъщност как започна вашият разговор с писането, предполагам, че в началото е била поезията и дори, ако съдя по разказите ви, тя не си е тръгнала?

В началото си бе словото. Заслушвах се в истории, приказки, наблюдавах внимателно как си говорят хората. Какво си казват, какво премълчават, как маскират уязвимостта и болката си, как се нагрубяват, при какви обстоятелства назрява нуждата от думи. Най-ранният разказвач в моя живот бе моят баща, той разполагаше с няколко броя изключително развинтено въображение и шест невероятни чувства за хумор. Той винаги променяше приказките, не успяваше никога да разкаже една и съща приказка. Светът на думите и историите пораждаше множество въпроси, на някои от които не съм намерила отговорите и до днес. Още се чудя на какъв език са говорили първите хора. Въобще за самия произход на езика. Какво трябва да се е случило, та някой човек пръв да каже нещо. Друг да повтори. Как точно е изобретен езикът? През имитация, през мимезис ли е продължило развитието му? Писането ми се задвижва главно от философски въпроси, като този за първоизточника на творчеството – дали творим по предварително зададен идеал, по образ и подобие, или творим отначало, като за първи път с помощта на измислянето, на фикционалното, на въображението. Семето на творчеството е заложено в нас, или ние сами го посяваме? За протокола, аз съм почитател на измислянето и често се дразня, когато не се прави разлика между преразказването и разказването, или се придава по-голяма стойност на преразказването. Преразказването е по-близо до публицистичните жанрове, там не измисляш от нищото, там преразказваш история, която има своя генезис преди теб, докато при разказването създаваш нещо ново, респективно се придвижваме към белетристичните жанрове. Оставям настрана въпроса за оригиналността и доколко след всичко сътворено, откакто свят светува до днес, някой на планетата въобще може да бъде оригинален, но все пак, силата на въображението е всепомитаща. Всичко, което ни заобикаля и е създадено от човека, някога е било само идея в нечий ум. Казвам всичко това, защото не виждам причина да не ползвам целия инструментариум на езика. Нищо от поезията и прозата не ми е чуждо. Често си създавам ментални бележки на крак, например: Онзи ден, докато минавах покрай строеж, забелязах спукан чувал с пясък да се подава от втория етаж, под него постепенно се образуваше купчинка. Незабавно се запитах: Какво ли отмерва?

Това, което особено много харесах във вашите разкази и то остава някак скрито, не е на повърхността, са определенията за писане и за фигурата на автора, също и за фигурата на четящия. Още в първия разказ от книгата попадаме на, цитирам, „Отварям книга на осветена пейка и потъвам в убежището на думите. Само след няколко реда съм по-малка, по-разбрана и притихнала“. „Хващам се“ за това ваше „убежището на думите“ – как мислите, за кого са вашите думи и кого биха приютили?

Този разказ също е ветеран, на повече от 10 години. Той се изля във формата си мигновено и я запази до днес, не е редактиран, защото нямаше тази нужда. Думите ми са за всички, които имат сходна чувствителност и могат да се усетят приютени от тях. Ще се върна на аналогията със склада, защото думите са ковчежета, които сме напълнили с уникално емоционално съдържание. Да вземем думата „мамо“ например, да, всички знаем какво означава, но вашето и моето „мамо“ биха могли да нямат нищо общо. По тази причина думите са и очевидни скривалища. Боравим предимно с общовалидните им значения, но те означават нещо специално за нас или пък обратното, не означават нищо особено за нас. От една дума може да бликне цял свят или обратното, от всички думи на света да не бликне нищо. И последно, думите са убежища, защото в тях можем да се евакуираме. Те са спасителни жилетки. Това е идеята ми за писането, за моите думи и за думите въобще. А авторът е герой от приказка, например тази за Хензел и Гретел, минава през дивата гора и изпуска след себе си думи, може би дори ги посажда.   

В разказа „Човекът без телефон“ има един момент, в който се появява тишина и става ясно, че тя е „най-доброто стихотворение“, което едно момиче не е написало за едно момче… Пишете в същия разказ как „всеки може да не е поет“. Вие обаче не можете да не сте поет и това личи в подредбата на всяка ваша дума, поставена до друга дума. Този ваш поетичен изказ дали издава несбъдната стихосбирка, или загатва за бъдеща такава?

Засега стихосбирката ми е неназована в своето отсъствие. Но наистина обожавам поезията. Към момента не съм събрала достатъчно количество добри стихове. Както в Човекът без телефон, по отношение на поезията все още работя с мълчанието, с липсата, с тишината. Може би в някакъв бъдещ момент ще я измълча докрай.

Тук ще подпъхна нещо, което не бих събрала сили да споделя на живо от страх да не се разплача. Този разказ говори за загубата. Още един разказ в сборника човърка същата тема, казва се Дежа̀ сантѝ. И двата разказа са посветени на баща ми, който загуби битката с рака и ни напусна през 2019 г. В писането си рядко се позовавам на реални събития и тези два разказа не правят изключение, но индиректният ми мотив за написването им бе опитът ми за справяне с пронизващия ръжен на загубата. 

Заглавието на разказа „Превръзка от илюзии“ намирам като брилянтно определение за писането. Вашата книга превръзка от какво е?

Не ми се иска да ограничавам интерпретациите. Предпочитам да не задавам отговори на читателите. В Превръзка от илюзии става дума за обект на желанието, за обсесията, за хазартното поведение на любопитството ни, за надникването в другия през шпионка. Това ни дава и добрата литература, начини за проглеждане, вникване, проникване, шмугване в чужда кожа. Може би по един или друг начин винаги шпионираме някого. Нека махнем превръзката, която ни пречи да видим части от себе си в другите и обратното – части от другите в себе си, защото всички ние сме съучастници. За мен литературата е проглеждане минимум в хиляда и една посоки. А и без превръзка на очите се чете по-лесно. 

Как избрахте заглавието на книгата, какво се крие зад този избор?

Отгоре ли идваме и се приземяваме, или отдолу тръгваме и се възвисяваме? Човекът е събирателна точка между подземния и небесния план. Бродник на средната земя. В нас се водят всички битки. Вертикалата е двупосочна и активна непрестанно. Борбата между ниското и високото. Това „и“ ни побира без остатък. Започвам от едно Яворово дърво и завършвам сборника с капка надежда. От корените към светлината, това е пътят на почти всичко на света. Семенцето пробива почвата, устремено нагоре. Като прочетат сборника, смятам, че всичко ще се намести, в това число и заглавието. Но и да не го прочетат, заглавието ще остане същото.   

Вашето семейство как се чувства да си има вече писател?

Винаги са усещали, че нещо не е наред. Винаги са имали едно наум. Те са финансисти, икономисти, само аз не. Нещата съвсем се влошиха, откакто спечелих три първи награди от конкурси за проза, тогава майка ми видя наличност на потенциал и не спря да ме ръчка, докато не изпратих ръкописа на издателство „Жанет-45“. Нямаше да държим тази книга в ръцете си, ако майка ми не беше толкова упорита – издателството не може да одобри за издаване текст, който не е получен. Тук ще подпъхна още една шега, ще цитирам думите на моя позната, която каза: „Ако ТИИИИИИ (устремено натъртване на това ТИ, с удължаване на гласната) не издадеш книга, това ще бъде престъпление срещу човечеството“. Много се смях. Още ми е смешно, като се сетя, престъпление срещу човечеството. Мен ако не можете да ме накарате да направя нещо по нормалния начин, пробвайте с хумор, винаги поддавам. В краен случай можем да се хванем на бас ….

Навремето участвахте в риалити формата на БНТ за писатели „Ръкописът“. Какво се случи с вашия роман и какви уроци ви донесе това участие?

На 2 юни 2015 г. паднах по стълбите към метрото и си счупих десния крак. Оказах се в дълъг болничен. Отново майка ми видя рекламата и ме нави да участвам. Обаче бях позакъсняла, имах по-малко от два месеца до крайния срок, за да скалъпя нещо. Сглобих мои разкази, които биха могли да се развиват в обща вселена, и ги обединих с наративна нишка. Нямах проекто-роман на stand–by. Кой би заподозрял, че в България има 400 човека, които са написали романи? Беше ми трудно за вярване, но се оказа вярно. Много пишещи има у нас. И сега си представете изненадата ми, когато при всяко следващо изпитание преминавах напред, докато накрая се озовах сред финалистите. Започнах да се притеснявам, че ще взема да спечеля. Макар да беше добър на фона на други ръкописи, които изпревари, не бих го публикувала, защото можех много повече, просто тогава нямах достатъчно време. Аз се явих, за да си сверя часовника, да преборя съмненията си, да завържа контакти, да се опитам да се справя с притесненията си от камери. Снимачният екип на предаването бе от хора като Милко Лазаров, Павел Веснаков, Калоян Божилов и др., а сред гостите, с които се запознахме, бяха Елена Алексиева, Кристин Димитрова, Цруя Шалев, Стефан Вълдобрев, Владо Пенев и мн.др. Гостувахме на БАН, Израелското посолство, Националната библиотека и така. За мен беше изключително приятен и незабравим контактът с Владимир Зарев, с когото се харесахме взаимно, той беше човекът от журито, който ме подкрепяше с градивна критика и изненадващи похвали. За мен голямата награда в предаването беше контактът с него, достъпът до него. Възхитително е колко добър човек е той. Бях впечатлена и респектирана от него. Мисля, че тъкмо излезе новата му книга, а скоро засякох документалния филм за него „Ваятелят на светове“ и си припомних, че има такива българи.

Извън прекрасните моменти, Ръкописът все пак си беше изпитание. Но знаех, че ако искам да се занимавам с писане, в някакъв момент ще ми се наложи да представям  текстовете си пред публика. След края на предаването с мен се свърза издател, с когото водихме преговори, но не стигнахме до удовлетворяване на взаимните си очаквания и в крайна сметка не си стиснахме ръцете. Той ми заръча като напиша любовно-еротичен роман, незабавно да му се обадя. Съответно, веднага му изтрих номера от телефона си. Така с моя роман тогава нищо особено не се случи, но голяма част от разказите, от които беше съграден, са вече в този сборник, така че това е най-добрата негова версия.

Попитахте ме и за уроците, а те са много, свързани са най-вече с идеализма ми, от който преболедувах и оздравях. Вече имам далеч по-реалистични представи.

Най-неприятната задача, която отказах да правя в предаването, беше т.нар. Pitch, чуждица, чието значение се изразява в следното: имате текст, или сценарий, случайно виждате Скорсезе в асансьора и сграбчвате момента – да му надуете главата с невероятния си проект, т.е. саморекламирате се, сега, това е контра-интуитивно и срещу моите разбирания за добър вкус, не искам да се „чувствам“ нито като Емека, нито като Дегазин, затова саботирах тази задача, провалих я, просто отбих номера. Научих най-вече, че моите граници са неприкосновени, че знам коя съм и за какво се боря, и че не възнамерявам да правя нищо, което не одобрявам, за да имам по-добър „рейтинг“, да съм като другите, научих се да не се подвеждам по инерцията, защото има инерция, но има и спирачки. Открих своите.

По формат в предаването трябваше да има вот на публиката, който за мен беше една от основните причини да се запиша за участие и това ме амбицираше да стигна до финала. Когато стигнах обаче, разбрахме, че гласуване от публиката няма да има, а всичко ще се реши от журито. И така. Но като цяло, както и подозирах тогава, това предаване ще бъде единствено по рода си, едва ли ще има второ литературно риалити, виждаме какво се гледа и котира, какви формати се снимат, така че за мен беше интересен експеримент.

Състезание ли е писането?

По-скоро не, но знаете ли, има една мисъл на Балзак, която гласи: човек трябва да започва кариерата си винаги с дуел. Самият живот често наподобява дуел, тест, игра, състезание и въпросът по-скоро е с кого се състезаваш, каква е наградата, кои са реалните ти конкуренти, нагласено ли е състезанието, заслужава ли си, какво си готов да жертваш, ще играеш ли спортсменски, или ще играеш мръсно, и най-вече знаеш ли правилата? Едно клише: понякога, когато губим, не знаем какво печелим, и обратното.

Последен въпрос – много искам да разбера за вашите чувства, когато видяхте книгата си за първи път и когато я виждате в книжарниците, в ръцете на читателите също…

Ех, моите чувства… важното е човек да има шесто чувство… за хумор, иначе трудно се оцелява. Както казах и в началото, никога не съм имала фиксация към публикация. Това е вторично и далеч не е задължително. Вярвам, че ако нещо е предназначено за мен, то няма да ме подмине и след като книгата стана факт, значи всичко е наред.

Дори си мисля, че аз съм човекът от израза „ако е писано, ще стане“ или „каквото е писано, ще стане“. Между другото, възрастовата граница на пишещите и четящите пада драстично и постоянно, всеки чете и пише от дете, държа да отбележа, че пиша и чета дори отпреди своето раждане. В минал живот не съм била императрица, нито монахиня на остров, а отново писателка, много ви моля, колеги. Творяла съм под мъжки псевдоним, защото така е било писано. Шегата настрана, надявам се да съм ви усмихнала, да съм допринесла за някакво въздушно течение с това интервю. Имам сериозни намерения към читателите, а именно, да им подаря удоволствие от текста, защото всички сме били едно малко човече, на което са разказвали истории, само се опитвам да продължа традицията.

Любослава Трайкова (1984, София) завършва гимназия с немски език в Самоков, учи журналистика в НБУ, а след това магистратура по електронни медии в СУ „Св. Климент Охридски“ и по творческо писане в НБУ. Работила е като редактор и сценарист. Нейни разкази са публикувани в „Литературен вестник“, „Granta България“, „Следва“, „Страница“ и др. Сред финалистите е на телевизионния риалити формат „Ръкописът“.