Откъс от новата книга на проф. Михаил Неделчев, издадена от „Сиела“

В труда си почетният професор на Нов български университет и автор на редица книги и публикации предлага обзор на явлението литературен персонализъм „във всичките му разцветки и проявления“. Той проследява развитието на литературния персонализъм от предшествениците до същинските му представители във времето на модернизма и съвременността. Терминът, изкован от самия автор, е свързан с изграждането на публичните образи на литературните личности, които се превръщат в произведение на изкуството сами по себе си. Популярността не е достатъчна – нужно е около писателя да има „повествование, дори направо легенда, а още по-добре – мит“. Затова проф. Михаил Неделчев обрисува както фактите, така и митовете около:

– предшественици на персонализма – от Омир през Сервантес до Гьоте и Байрон;
– емблеми на същинския литературен персонализъм като Бодлер, Рилке, Кавафис, явлението Млада Полша, руския Сребърен век и др.;
– Иван Вазов, кръга „Мисъл“ и редица други ярки представители на литературния персонализъм у нас до края на ХХ век;
– дома на художника като „паметник“ на твореца – сътворен от самия него“;
– проявленията на персонализма в науката, масовата култура, спорта.

„Литературният персонализъм“, Михаил Неделчев, издателство „Сиела“, 2025 г.

ВЪВЕДЕНИЕ

Когато през 1978 г. употребих за пръв път – при написването на студията ми „Проблемът за автобиографизма в творчеството на Яворов“ и след това в текста ми „На Острова на блажените“ като най-сложен израз на българския литературен персонализъм“ („Завръщане към „На Острова на блажените“) – словосъчетанието литературен персонализъм и още повече български литературен персонализъм, все още не знаех, че тази проблематика ще определи моята научна съдба в изследването на литературната история. Все още не познавах всички проявления и на философския персонализъм: знаех за френските му и руските (емигрантски най-вече!) осъществявания, но твърде смътни бяха представите ми за немската школа, както и за всички разслоения на по-старите, включително и древните традиции на философския персонализъм.

Във всеки случай изковах словосъчетанието литературен персонализъм като мой лично-авторски термин, не го бях срещал никъде дотогава. Не го открих като теоретически конструкт и занапред. Самият термин обаче постепенно се наложи за употреба в българската литературоведска общност – именно като „готов термин“, като сякаш винаги съществувал, без да се проблематизират много-много смислите му и границите на означаваните чрез него явления. (Разбира се, много колеги посочват коректно откъде го „вземат“ чрез цитиране на тези мои съчинения.)

В работата ми на литературен историк словосъчетанието литературен персонализъм се яви и като синтез на редица ранни идеи на Юрий Тинянов (за „литературната личност“), на Михаил Бахтин и на Юрий Лотман десетилетия по-късно, на автори като Борис Томашевски и също десетилетия след това на Зинаида Минц за трагическия поет на Русия Александър Блок, концепции на полски колеги като Мария Янион и Тереза Валас за художествените личности от школата на Млада Полша, за вторичното митологизиране на великите сенки на персоните от Великата полска емиграция. Употребата на термина се явяваше в противовес на наивно набиращите и в България влиятелност (и дори „омагьосали“ прекалено задълго българските им адепти) крайни концепции за „смъртта на автора“ на Мишел Фуко и Ролан Барт (които самият Барт съществено коригира, направо се „отказа“ от тях в своите лекции „Подготовката на романа“).

Терминът литературен персонализъм се яви съвсем естествено при работата ми над бележките, над текстологическите коментари към том първи от съчиненията на Яворов. Тогава в литературноисторическото ми въображение се подредиха трите социални роли на поета, проследих следите на Яворовия автобиографизъм и усложняването му особено в драматургията, видях съграждането на Яворовата литературна личност като трудна пирамидална постройка, при което – след следващото вживяване – никога няма „отказ“ от образите на предишната роля, съзрях разнородните феномени на „обективирането“ на „аза“. Конструира се в съзнанието ми великата българска система от биографии: Левски и Ботев, Гоце и Яворов, разбрах, че без участието в националната революция образът на поета не би имал истинската си съдбовна цялостност. Видях и разгръщането на процеса на обособяване в публичното съзнание на литературната личност на Яворов като един вече митологизиран образ – до жестоките месеци на годината на траура и посмъртното битие на тази личност, като пораждане на една истинска гражданска религия.

Приложих в различни техни модификации тези идеи при написването на няколко серии от книги, студии, статии, есета: за Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков, Тодор Влайков, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Цанко Церковски, Емануил Попдимитров, Вен. Тин., Асен Разцветников, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др.; за пишещи в различни области публични персони и национални герои като Любен Каравелов, Васил Левски, Стефан Стамболов, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Симеон Радев, Михаил Герджиков, Георги Томалевски; за писателите-преображенци Христо Силянов, Петко Росен, Минко Неволин, Иван Карановски; за любовно-литературните персоналистически сюжети Елисавета Багряна – Боян Пенев и Яна Язова – Александър Балабанов. Видях и описах късни явления и следи от същинския висок български литературен персонализъм: при последните силни митологизиращи се персоналистически осъществявания на тъмния принц на поезията Иван Пейчев и на светлия принц Христо Фотев; разказах за драматически втъканите следи на образно въплътен автобиографизъм при романисти и разказвачи като Йордан Йовков, Константин Петканов, Димитър Талев, Йордан Вълчев, Владимир Зарев, Емилия Дворянова, Теодора Димова; за идеологическите комунистически спекулации с възвестяващата новите „истини“ скандираща фигура на поета – от покосената чрез синдрома на огняроинтелигента фигура на Пеньо Пенев, през вечно пламтящия Любомир Левчев и останалите „априлци“ и като алтернатива – могъщата социокултурна констелация на тримата големи поети от късната социалистическа епоха Николай Кънчев, Константин Павлов и Биньо Иванов, светлата редица на „тихите лирици“ Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов, на създателите на лирическите възхвали на всекидневния (незаразен от комунистическите агресивни фантазми) бит Иван Теофилов, Драгомир Петров, Георги Рупчев, Веселин Сариев, на „тъмните“ елегици на социалната скръб като Иван Методиев; за напрежението около овладяването на наследството на „Литературен вестник“ – символизиращо самопредставянето им като поколението на голямата промяна от 1989 г. на две застигащи се съседни поколения поети. В персоналистичен дух са описани и най-силните изяви на поредица големи български литературни критици, за които също съм писал: книгата-реквием за отишлите си съратници от „Мисъл“ и за техния предтеча с вдъхновените интерпретации на д-р Кръстьо Кръстев „Христо Ботйов. П. П. Славейков. Петко Тодоров. Пейо К. Яворов“; Димо Кьорчев с меланхолното си манифестно послание „Тъгите ни“; Владимир Василев с титаническите му усилия за изпълнение на завещанието на Яворов и преутвърждаването на култа към трагическия поет, за деликатното вписване и на собствената критическа личност в този култ, с последователността в събирането и утвърждаването на Златорожката общност; Иван Радославов с десетилетните му хиперионски опити да утвърди Теодор Траянов като големия „нов поет“ на България; Иван Мешеков с концепцията си за критика артист. Тук трябва да се добавят и страниците ми за корпусите от облъхнатата с персоналистичен патос есеистика на Найден Шейтанов, Кирил Кръстев, Георги Томалевски. И още много и много други – включително и представянето на персоналистически реализиращите се писателски фигури от чужди литератури на Циприян Камил Норвид, Александър Блок, Игор Северянин, Анна Ахматова, Жак Превер, Луи Арагон и други.

През цялото това време, при пресъздаването на това огромно множество от разнообразни персоналистически сюжети, знаех много добре: литературният персонализъм, включително и българският литературен персонализъм, съвсем не е единствената възможност за пълноценното, функционално участие в игрите на утвърждаване на авторови личности, стилови тенденции и ярки творби в литературното поле. Самите тенденции за доминиране на персоналистическите осъществявания неизбежно предизвикват периоди на антиперсонализъм, на отказ от конструиране на литературни личности (Атанас Далчев във времената между двете световни войни, Владимир Полянов с неговите странно-фантастични герои от диаболическата му проза, екпресионистическата и сюрреалистическата поезия на Николай Марангозов, Димитър Димов със способността да се вживява в „чужди“ светове – всички те творили по-скоро по логиката на Елиътовия „обективен корелатив“, макар той да е предназначен по-скоро да описва ситуации само от лириката). Т.е. литературният персонализъм съвсем не е свръхценностна категория – извън него съществуват, естествено, също огромно множество високи постижения и реализации. Разказал съм подробно и множество от тези техни литературноисторически сюжети…

Напомням, че аксиологическите модели на българската литература от различните периоди са асиметрични: след ценностното доминиране в литературната култура (и в самосъзнанието на литературата, при критическото осмисляне) на проблематиката на личността (писателската и на героя) настъпват времена на излизане на преден план на стиловите явления, на тематичните доминанти, а в миналото стои и преимуществото на сюжета.

Настоявам категорично: литературният персонализъм не е просто само „персонализъм“, има смисъл единствено в словосъчетанието; той не е понятие от общата теория на литературата; той сочи единствено към литературната история; възникването му става възможно при конструирането на литературното поле през първата половина на ХIХ век (по Пиер Бурдийо).

Някои от главите на тази студия са непропорционално дълги в сравнение с онези, които съдържат предимно теоретически формули. Просто тези, дългите, правят обзори.

Цялата студия е преизпълнена със стотици имена – на литературни личности, но и на личности от други зони на културата и обществения живот. Сплитат се биографии; явяват се и друг тип персоналистични реализации – например къщите – „домове на художника“. Биографиите са дадени съвсем синтетично: не е целта те да бъдат цялостно разказани, а да се представят различните форми и стратегии на опубличностяването на съответните литературни и публични личности. А те са стотици, защото такава е и нашата доминираща тема: да се представи личностният персонализъм във всичките му разцветки и проявления…

10. СИЛНОТО ВРЕМЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН ПЕРСОНАЛИЗЪМ

В моята работа „Как д-р Кръстев мисли Мисъл?“ (печатана в книгата ми „Кръгът Мисъл. В годината на големите литера­турни юбилеи“, София–Созопол, 2016; включва се в том тре­ти от настоящия тритомник с наслов „Стратегии на литератур­ноисторическото утвърждаване“) стои следното определение за персоналистическата същност на това най-представително българско литературно обединение:

„Мисъл“ е най-значимата българска колективна лите­ратурна персона. Това е точно Четворката и само тя: Пен­чо Славейков – епикът, д-р Кръстьо Кръстев – критикът, Петко Тодоров – осмислилият в своите идилии и драми българската фолклорна култура в модерен дух, Пейо Яворов – трагическият поет. С привличането на Яворов кръгът се „сключва“, затваря, завършва. Той е именно кръг, защото не е отворен, не може да се поместват „вътре“ и други писатели. (Конфигурациите на назоваваните също кръгове „Хиперион“, „Златорог“, „Стрелец“ са от съвсем друг тип. „Хиперион“ е свръхконцентриран около Теодор Траянов и неговия „пророк“ Иван Радославов. Останали­те са сателити с отразена светлина. „Златорог“ е пределно отворен, с неопределен брой близки участници, той търси и привлича талантите всред новите и сега идващите. А „Стрелец“ е по-скоро полемизираща общност, обединена от враждебен устрем срещу символизмите и срещу всич­ки останали.) Другите литератори – младите, новите – в списание „Мисъл“, са около Кръга. Всеки от писателите от Великата четворка има своята роля, както и своята уни­кална обособена литературна личност. Кръгът естествено няма оповестена формална структура; няма йерархии – четиримата са равноправни, въпреки водещото място на Пенчо Славейков и д-р Кръстев“.

На спецификата и индивидуалните характеристики на чети­рите литературни личности в тритомника са посветени множество текстове. Винаги съм мислил например мистификационната антология на Пенчо Славейков „На Острова на блажените“ като най-сложен израз на българския литературен персонализъм, а Яворовата литературна личност – с изпълняваните от нея три основни социални роли и с последвалите форми на „обективира­не“, особено с годината на „битие в смъртта“ и с нейното посмъ­ртно битие – като въплъщение в българската литературна култу­ра на уникалната фигура на трагическия поет. Тук могат да бъдат добавени например моите близки по характер и обхват на раз­глеждания период персоналистически литературноисторически сюжети за Трифон Кунев, Цанко Церковски, Емануил Поп­димитров, Сирак Скитник, Димчо Дебелянов и др.

Както многократно съм посочвал, персоналистическа е ан­тологическата съставителска концепция на класическата книга „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“, направена през 1910 г. от Димитър Подвързачов и Димчо Дебе­лянов. Самият начин на подбор и подреждане на стихотворни­те текстове и на поставянето им под портрета на съответния поет е такъв. Така в сравнение с аналогичната по значение за сръбската литературна култура и издадена през същата година представителна книга на проф. Богдан Попович „Антологија новије српске лирике“ е построена на съвсем друг принцип – тя е по-скоро израз на доминиращия по това време там парнасист­ки идеал (името на поета е дадено под всяко отделно стихотво­рение, а те търсят мястото си в съответния цикъл в зависимост от движението на мотивите). Така и двете класически книги изоморфно следват моделите на съграждане на разнородни констелации в двете полярно стоящи литературни култури.

Разбира се, ярко персоналистически са споровете за това дали Яворов или Теодор Траянов имат първенствуваща роля при изявите на българския символизъм. Разгърната е цялост­ната стратегия по литературноисторическото утвърждаване на Траяновата литературна личност в спорещите с „Мисъл“ изда­ния от първото десетилетие на века и впоследствие – от крити­ка Иван Радославов в изданието и „кръга“ Хиперион. В стре­межите на хиперионци да се наложи литературната личност на Теодор Траянов се достига до крайности, разгръща се истинска митология за новия героически човек и за новия живот, прави се опит да се „извади“ Яворовското съдържание от черупката на Яворовия мит и да се внедри там – в готовата форма – имен­но митът за Траянов. Адепти, последователи и дори вдадени изследователи на Теодор Траянов възпроизвеждат безкритич­но цялата тази личностна митология десетилетия наред.

Ако се вгледаме в цялостната смехова култура на комплек­сното явление „Българан“, ще установим също така, че незави­симо от пародийността и сдържаните и яростни иронии по отно­шение на водещи литературни личности, българановци също са в парадигмите на персоналистичността. Така всъщност по персо­налистически е съставен и „Литературен сборник на българанов­ците“ („стъкмен от Андрей Протич, Елин Пелин и Алекс. Божи­нов“ през 1906 г., с уникалните шаржови портрети на Александър Божинов – например на Елин Пелин, наподобяващ емблематичен облик на Дон Кихот, както посочихме); персоналистически като стил на всекидневна художественост са и техните многообразни ритуали, вечеринки, колективни пародийни акции.

Един от най-загадъчните изрази на модернистичните на­строения на българския литературен персонализъм е печатани­ят в брой първи на алманаха „Южни цветове“ (1907) някак ме­ланхолен текст „Тъгите ни“ на критика и бъдещ политик Димо Кьорчев. Наред с множеството примери и анализи на творби от руската, немската, полската и норвежката литература в това пространно есе имаме и едно отлично определение за декадент­ството и за фигурата на декадента: „Противоположен нему (на фигурата на „артиста“ – бел. моя, М. Н.) е декадентът. Европейският декадент обича онова физично слабо и малко при човека, което го прави нежен, загадъчен и примамлив. Той е болезнено явление, защото крие по-малко душа в себе си, от­колкото здравия човек. А нашето богатство е в това, да бъдем с по-здрави инстинкти, ще рече – с по-голям разум, който да ги управлява, и с повече душа, на която те са носители. Декадентът несъзнателно реагира на всичко, трепери от всяко докосване до околността и никой не се увлича по-често и по-бърже от него, т.е. никой не е по-безстрастен от декадента“. Не само фигура­та на декадента, но и „страдащата душа“ на Тургеневия Рудин са противопоставени на „силния човек на Ницше и Ибсена“. Но като особено безприютна е видяна в този текст, който според ко­ментаторите изпълнява функциите и на манифест на българския символизъм, и на програмна студия за ходовете на литературна­та история, и на интимно изповядващо философско-психологи­ческо есе, личността на българския писател. Оттук идва и самото название на текста: „България може без всеки един от нас, но ние не можем без нея. Съзнанието за това ражда тъгите ни. Но все пак най-нещастни са ония, които минаха без това съзнание. Най-съжалително нещастен остава българският писател, защото успя да живее, без да открие душата в тая бедна страна“. Най-съществено за нашата тема е, че в целия текст безразделно властва личностното, персоналистическото.

Не винаги – в периода на цялата си дългогодишна творческа активност – един значим поет или белетрист може да има през цялото това време своя литературна личност. Така в нача­лото на века Емануил Попдимитров е поет на рицарското преклонение пред идеалната дама на сърцето, като всичко това се осъществява в една старинна „средновековна“ среда (и това на­ред със съдбовния му титул на певец на Западните покрайнини, на „покраинката“). Докато по-късно тази литературна личност се разпада и поетът има едно по-скоро анти/неперсоналистич­но публично битие като автор на „социални“ поеми. И обратно: докато е създател на „предметна лирика“, Атанас Далчев е по-скоро антиперсоналист и чак през 60-те години през соцвре­мената става „тайният баща“ на голямата част от значителните алтернативни поети, т.е. добива и благодарение на знаменитите си „бележки“, и на новите издания на старите си стихотворе­ния такава литературна личност. През 20-те години Елисавета Багряна е „вечната и святата“, тя е сестра на вятъра и на мор­ските стихии, а вече от 40-те години нататък застива в образа си на жив класик, докато отново се връща към първоначалния си публичен образ благодарение на книгата на Блага Димитрова – Йордан Василев за нея. Още по-сложна е съдбата на добива­нето и отсъствието на публичен образ (времето на забраната/забравата) при Яна Язова: непризната от всички (и дори често отричана) създателка на българския вариант на сюрреализма, пропадане в парадигмата на средностатистическото съчини­телство, дълготрайно принудено мълчание, трагическа смърт, чудесно посмъртно възкръсване чрез изваждане от архивите на неприсвоените втори екземпляри на големите ѝ епически романи (вж. текстовете за нея в том 2 и том 3 от тритомника ми „Как работи литературната история?“). Антиперсоналистическо е излъчването на диаболическото белетристично творчество на Владимир Полянов, а след възвръщането на интереса към този литературен диаболизъм – при издаването през 1983 г. от проф. Огнян Сапарев на антологията му „Игра на сенките“ – този достоен писател добива нов персоналистичен статут.

Един съвсем специфичен израз на българския литературен персонализъм са разпръснатите тук-там из поезията ни автоно­минации. Дванадесетата част от поемата „Двойник“ (1927) на Асен Разцветников завършва така: „Само на обед ще срещнат във вестника, / че в полунощи не знам кой Разцветников, / луд и пиян, от прозореца скочил е / и си е пръснал главата на пло­чите“. В мой личен екземпляр от поемата в края на първия стих стои добавено ръкописно: „Разцветников поета“. С темата за двойничеството се играе сложно в цялата поема. Десетки са автономинациите в лириката на Славчо Красински. Пример от стихосбирката „Зелени облаци“ (1938): „В росните ниви сме тръгнали двама мечтатели – / Славчо Красински и аз; / глу­хо звучи умореният глас / моят изсъхнал по кръчмите глас“. И тук звучат мотиви на раздвоението. В ироничната поезия и в ранните фейлетони на Трифон Кунев автобиографичното е представено чрез автономинацията на познатия псевдоним Ланчелото, добил дори чрез шаржовата рисунка на Алек­сандър Божинов в „Литературен сборник на българановците“ иконично значение: с митологичната характерна широкопола шапка, леко увисналото пенсне, перчема и брадата, артистично завързаната като вратовръзка панделка, погледа с едното око…

Макар и вече прекрачил във времената на експресионизма, които по принцип са антиперсоналистични, Гео Милев също превръща чрез гротескови самоизображения и автобиографи­чески текстове личността си в една „икона“ на трагедиите на войната („Главата ми – кървав фенер с разтрошени стъкла, / за­губен през вятър и дъжд, и мъгла / в полунощни поля. Аз уми­рам под кота 506 / и възкръсвам в Берлин и Париж. Няма век, няма час – има Днес!“ – стихотворният пасаж величествено се отдалечава от използвания за мото стих на Саша Черний). А поемата му „Панихида за поета П. К. Яворов“ е една от най-силните творби на българския литературен персонализъм – тя е „химническа служба, славословеща новомъченичеството на извънредната личност“ (според формулата на доц. д-р Ма­рия Огойска). Персоналистически следи са разпръснати и из цялата многожанрова и прехвърляща се в/през различни изкуства творческа дейност на Чавдар Мутафов – един друг експре­сионист, най-малкото с многократно обговаряната фигура на „денди“.