Горянското движение е може би най-дълбоко потулената, но и една от най-устойчивите форми на съпротива срещу комунистическия режим в Източна Европа.
Съществувало в периода от 1944 до 1956 година, то представлява въоръжен отпор на български граждани срещу налагането на съветски тип еднопартийна диктатура. Уникалното при българските горяни е, че те започват да се организират почти веднага след преврата на 9 септември 1944 г. – далеч преди аналогични движения в другите страни от социалистическия лагер, и остават активни най-дълго от всички.
След установяването на т.нар. Отечествен фронт на власт в България, новото ръководство започва бързо и систематично ликвидиране на опозиционните сили. През 1945 и 1946 г. се провеждат показни процеси, арести и екзекуции, включително чрез прочутия „Народен съд“, който издава над 2 700 смъртни присъди. Земеделци, легионери, офицери, интелектуалци, свещеници и обикновени селяни, отказващи да се включат в колективизацията, се оказват под ударите на режима. Именно сред тези прослойки започват да се формират първите нелегални групи, които излизат „на гората“. Оттам идва и името им – горяни.
Горяните действат в различни региони на страната – от Сливенско и Кюстендилско до Троян, Враца, Разлог и Родопите. Въпреки че не съществува единен център на командване, отделните групи си приличат по структура, цели и методи. Те се състоят от малки чети, които оперират в труднодостъпни планински райони и разчитат на мрежа от поддръжници сред местното население. Подпомагани от жени, деца, свещеници и стари хора, горяните се снабдяват с храна, оръжие, дрехи и информация.
Целта им е една: премахване на комунистическия режим и възстановяване на демокрацията в България. За някои това означава връщане към Търновската конституция и парламентарната монархия, за други – просто правото да обработват своята земя и да живеят свободно. Общото между всички е непримиримостта към тоталитарната власт и съветската намеса във вътрешните дела на страната.
Макар и слабо организирани на национално ниво, горяните се стремят да поддържат връзка с емигрантски кръгове и западни радиостанции. Те вярват, че студената война ще доведе до пряк сблъсък между СССР и Запада, и че при евентуален конфликт България може да бъде освободена с помощта на външни сили. Това очакване така и не се сбъдва. Западът предпочита да стабилизира вече съществуващите си съюзници, без да влиза в открито противопоставяне в съветската сфера на влияние.
Междувременно Държавна сигурност и милицията предприемат безпощадна кампания по унищожаване на горянското движение. Създават се специализирани части за борба с „въоръжената контра“, внедряват се агенти, провеждат се мащабни акции с участието на армията и полицията. Десетки села са подложени на обсада, цели фамилии са депортирани или вкарани в концлагери, хиляди са разстреляни или осъдени по бързата процедура. Дори и тези, които не са участвали пряко в чети, но са предоставяли подслон или са мълчали, биват жестоко наказвани.
Най-интензивната фаза на движението е между 1947 и 1951 година. Един от знаковите сблъсъци е край сливенското село Сливенци, където горяните водят неравна битка с многократно превъзхождащи ги сили. Според различни оценки, броят на участниците и поддръжниците на движението в различните му форми достига до 15 000 души. Това го прави най-мащабното антикомунистическо въстание в страните от Варшавския договор. Въпреки това, поради липса на организация, логистика и международна подкрепа, горяните не успяват да предизвикат масово въстание или ефективна парализа на режима.
След 1953 г., когато в СССР умира Сталин, политиката на „размразяване“ и реорганизация на репресивния апарат води до постепенно затихване на движението. Последните чети са неутрализирани към 1956 г., но споменът за тях остава жив в паметта на местните общности, които десетилетия наред пазят мълчание от страх. Режимът не просто потиска движението, но и напълно го заличава от официалната историография. Темата за горяните е табу чак до края на 80-те години.
След 1989 г. започва процес на частично възстановяване на историческата истина. Построени са паметници, открити са документи на ДС, а журналисти и историци като Христо Христов, Крум Благов и други започват да издирват участници, свидетели и архиви. Въпреки това, горянското движение така и не намира трайно място в общественото съзнание – нито в учебниците, нито в политическата митология на прехода.
И до днес горяните остават символ на морална съпротива – неорганизирана, изолирана, но дълбоко човешка. Те са хората, които не са могли да приемат новия ред – не защото са били с особени политически убеждения, а защото не са могли да живеят без свобода. В едно време на доноси, мълчание и принуда, те избират несигурността на гората пред унижението на подчинението. И заради това – колкото и неуспешни да са били – те остават едни от най-достойните герои на българския ХХ век.
