В новия брой на сп. Homo Ludens е публикувана речта на Самуел Финци за изкуството на актьора, изнесена през октомври 2024 г. в Университета за музика и театър в Хамбург
Фокусната тема в новия брой на списание Homo Ludens, издание на Съюза на актьорите в България и фондация „Хомо луденс“, е „Цензурата в изкуствата“. Актьорът Самуел Финци, който от дълги години успешно работи в немскоезичния театър, е представен в списанието с интервю на Мира Тодорова и с превод на своя реч, изнесена в Университета за музика и театър в Хамбург. В рубриката „История и теория“ списанието публикува въведението на немския изследовател Ханс-Тис Леман към монографията му „Трагедия и драматичен театър“.
В броя може да се прочете студия на френския изследовател Арно Рикнер върху статута на голотата на сцената. Американският театрален историк и теоретик Марвин Карлсън анализира употребата на видео изображения в представленията, разглеждайки знакови европейски постановки, сред които и „Марат/Сад“ на режисьора Явор Гърдев. Самият той е представен с размисли за употребата на български на понятия като „пърформанс“ и „изпълнителски изкуства“. Камелия Николова пише за единствената изява на Сирак Скитник като театрален режисьор и сценограф. Албена Тагарева разглежда политиките към театралните сгради по времето на комунизма. Публикувани са и изследвания на сценографа Борис Далчев и театроведа Миряна Димитрова. В рубриката In memoriam списанието отдава почит на режисьорите Красимир Спасов и Иван Станев. А рубриката „Архив театър на XX век“ ни запознава с френския режисьор Клод Режи (1923–2019). И още: интервюта в рубриката „Личности“ с актьори, режисьори и сценографи, откроили се през изминалия театрален сезон – Радина Кърджилова, Зафир Раджаб, Марион Дърова, Боян Крачолов, Никола Налбантов, Ванина Цандева, Василия Дребова и Пламен Иванов; критически анализи на представления – Венета Дойчева за „Венецианският търговец“, реж. Явор Гърдев, Ина Божидарова за „Племе“, реж. Зафир Раджаб, Асен Терзиев за „Медея“, реж. Деклан Донелан, Жаклин Добрева за „Ромео и Жулиета“, реж. Стайко Мурджев, Теодора Захариева за „Медена луна“, реж. Неда Соколовска, обзор на Тинка Николова за „Панаир на куклите“ 2024. В списанието е публикуван превод на пиесата „Лай“ от немския драматург Роланд Шимелпфениг (с подкрепата на Гьоте-институт). Водещи редактори на броя са проф. Николай Йорданов и д-р Ангелина Георгиева, художник е проф. Венелин Шурелов, фотограф Теодора Цанова-Федя.
3. Самуел Финци и Йозеф Бирбихлер във „Филоктет“, режисьор Д. Гочев,
Театър „Фолксбюне“, Берлин, 2010 г., фотография Томас Аурин
За тези малки неща живеем
Реч на Самуел Финци за изкуството на актьора, изнесена в рамките на Хамбургски лекции за поетиката през октомври 2024 г. в Университета за музика и театър в Хамбург в рамките на театралния фестивал DRAMA!
Go with the flow[1]
Когато получих това предложение да говоря тук за изкуството на театъра или за изкуството на актьора, не знаех всъщност що за истини трябва да споделя. После си помислих обаче, че може би е добре да си нахвърля някои неща, защото в противен случай мога да говоря до безкрай. Все пак, когато записваш нещо на хартия или по-скоро го набираш на компютъра, до известна степен организираш мислите си, поне в началото.
От друга страна, веднага си помислих: „Ти никога не си бил добър, когато си подготвял нещо предварително. Никога не си бил добър в това“ И наистина е така.
Често по време на репетиции или най-вече по време на представления, когато си казвам, че днес ще се справя чудесно, имам нова идея и ще я проведа, се провалям. И съм нещастен, че не успявам. Ако по време на процеса или създаването на представлението се „отпусна“, когато си кажа: Go with the flow!, тогава ми се случват неща, за които нямам обяснение, но ми се получават.
Аз съм актьор; не обичам да използвам това определение, по-скоро съм някой, който първо действа, а после мисли. Да, такъв съм. Не искам да приемам това за правило, но аз наистина съм актьор, който се нуждае от натиск, от външен натиск, от натиска на ситуацията, от срещата с другия, от всички тези обстоятелства.
После компютърът ми се включва и аз започвам да мисля – какво следва? В коя посока мога да тръгна?
Защо не съм си записал нищо? Защото след 35 години на сцената и пред камерата знам много по-малко за актьорската професия, отколкото когато започвах.
Сега така или иначе стоя пред вас и трябва да оправдая очакванията ви, да задоволя евентуалния ви интерес и да кажа нещо умно, да ви дам нещо, да поема цялата отговорност за следващия един час. Тази пиеса ще бъде безкрайно напрягаща, изтощителна.
Кошмарът на един актьор
Аз съм съвсем сам. Няма помощ отникъде. Какво трябва да кажа? Не мога да го направя. Защо изобщо дойдох? И къде всъщност съм попаднал? Може ли поне да ми дадат някакъв текст? Къде е суфльорът?
Да, това звучи като кошмара на един актьор. Един повтарящ се кошмар. И повярвайте ми, това не е просто кошмар, това е реалност. И с времето става все по-лошо, но това е и нещо хубаво. Хубаво е, че този кошмар съществува. Той ни държи будни на сцената.
Това, което казах в началото – да се впуснеш в нещо, без да знаеш края, без да знаеш какво следва – това ни държи будни. Това е живот. Защо се поставяме в такава ситуация? Защо изобщо играем театър? Какво ни кара да излизаме на сцената или да искаме да застанем пред другите? Да разкажем нещо? Да изиграем нещо? Какво е това?
Със сигурност всеки от вас има някакво усещане или всеки от вас има някаква… причина. Мотивация. Каква мотивация? Защо сте тук? Какво искате да научите? Актьорството е нещо много интимно и причините, поради които излизаме на сцената, са толкова лични. Тук граници няма и всичко може да се приеме за валидно. Дори суетата. Ако е контролирана, разбира се. Но това също е един вид импулс да се покажеш пред другите и да провериш дали те харесват. Един казва: интересувам се от текста, има изключителни текстове, наистина изключителни, създадени за сцената. Или пък друг ще каже: искам да изобразявам хора и да се възползвам от възможността да се въплътя в тези други хора, да ги изследвам и да живея други животи.
Не мога да ви дам отговор. Мога само да ви кажа какво мен ме е вълнувало или коя е била необходимостта, която ме е подтикнала да правя това, което правя от толкова дълго време. И когато казвам необходимост, то наистина се породи по необходимост. Наистина не знаех какво друго можех да правя. Математиката не ми се удаваше, удаваше ми се в началото, но после пропуснах всичко, забравих всичко. От мен нямаше да стане учен. Това е твърде систематично, аз не съм такъв. Въпреки че вече систематично съм се посветил на това занимание. В продължение на 35 години – доста време. Кои други професии оставаха?
Освен това голяма роля изигра, естествено, и средата, в която израснах – за съжаление, произхождам от творческо семейство. Такъв ми е произходът, такъв беше животът ми, това сякаш подсъзнателно ми подсказваше, че в някакъв момент трябва да изляза на сцената.
Винаги съм се срамувал. Но помня, че много ми харесваше да разсмивам момичетата в клас. Това съм го правил. Не беше проблем за мен.
Играя за себе си
Както вече казах, това е нещо много лично и интимно. Как ставаш актьор, какво те мотивира да правиш неща, които другите не правят? Как да правиш неща, които вълнуват другите?
Аз, от своя страна, мога да ви призная, че играя първо за себе си. Това може да звучи егоистично, егоцентрично, но аз не съм онзи актьор, който ще каже: аз съм тук заради публиката си, искам да ви зарадвам, искам да имам успех, защото вие ме гледате, уважавате и оценявате това, което правя.
Първият ми импулс е – съвсем честно, не преувеличавам: ако създавам за себе си напълно нова ситуация, както правя тук сега например, то аз я създавам от обърканите си мисли. Успявам по някакъв начин да обуздая обърканите процеси в себе си и да ги насоча в посока, която би могла да ви заинтригува.
Такъв е, разбира се, тук случаят със собствения ми текст, тук, сега, така да се каже. Ситуацията се променя обаче, когато изричаме чужди текстове, което ние винаги правим като актьори. И все пак чуждият текст ми дава импулса да съм ангажиран със себе си. Ако аз съм наясно със себе си, когато съм изяснил за себе си ситуацията докрай, то това е добър импулс. Що се отнася до битката с текста: ако участвам в нея, мога да въвлека и останалите. Ако имам партньори, тогава също ги вземам със себе си и мога да реагирам и на тях. Едва тогава идва публиката.
Кое е правилно и кое не
Всеки артист има различна натура и трудността е в това да я откриеш. Защо казвам, че стоя тук за първи път? Защото не си давам сметка колко отговорно е това всъщност. Никога не съм си представял, че бих могъл да преподавам например. То е, защото ми се струва, че да казваш на другите кое е правилно и кое не, е огромно бреме или ограничение. Да го казвам, и при това на млади хора в момент, в който и аз самият за себе си не съм сигурен – това е немислимо.
От друга страна, трябва да има някой отвън, който да помага малко и да дава някаква насока, да каже: „Да, това не е вярно!“. Но кое не е вярно? Кой може да каже кое е грешно и кое е правилно? Какви са критериите? Аз не зная. Тази битка ще ви преследва през целия ви живот като актьори.
Наистина, както казах в началото, колкото повече време минава, толкова по-трудно става. Това, което си преживял през целия си живот, те кара да си кажеш: това съм го правил, не ме изненадва. Какво може още да ме изненада? Мога ли себе си да изненадам? С една дума, става все по-трудно. Въпреки това не се отказвайте, едва ли има нещо по-хубаво от това да стоиш на сцената, пред няколко погледа, насочени към теб, и да си мислиш как сега можеш да заявиш нещо невероятно важно.
Въпреки това не трябва да забравяме, че сме част от едно цяло. Независимо колко сме егоцентрични, завладени от себе си и т.н., ние, като артисти, сме винаги част от едно цяло, било то и част от едно пространство. Научих се на това в някакъв момент, не знам, но почувствах, че трябва да мисля по този начин, когато става дума за представлението.
Музиката на постановката
Опитвам се да свържа това, което правя на сцената, с цялостното произведение. Да видя каква функция имам в цялото. Къде се намира тялото ми в пространството? Колко важно е това, което казвам? Колко бързо трябва да го кажа? Колко бавно? Как да го кажа така, че да не се разпадне цялата музика, или така, че аз да я създам.
Осъзнах това, когато бях съвсем млад, всъщност съвсем интуитивно, а също и благодарение на работата с определени режисьори, до които се бях докоснал доста рано. Имах голям късмет да работя с хора, които разбираха от тези неща.
Не искам да се срамувам на сцената
Смятам, че е важно да осъзнаеш, и то достатъчно рано, какво не ти харесва на сцената или в играта. Какъв не можеш да бъдеш като актьор. Много е трудно да разбереш какво ти харесва. Това отнема време. Всъщност отнема много време. Обаче това, което не искаш, трябва да го отстояваш.
Не искам да се срамувам на сцената. Защото режисьорът се прибира вкъщи и си е свършил работата, а ние сме там, на сцената, всяка вечер, и понякога се налага да се срамуваме. Твърде много го обичам обаче това нещо, за да се срамувам от него. Не знам как всеки решава за себе си или как всеки се самовъзпитава, но това е дисциплина и отговорност, които сам трябва да си създадеш.
Ще кажете, разбира се, че театърът е нещо колективно. Да, разбира се, че е колективно. Има ги колегите, но въпреки това вие сте важни, вие като отделни индивиди, не забравяйте това. Вие сте индивидуалности и дори там в залата да стои някой режисьор, който твърди, че е по-наясно от вас, това не е вярно, не е по-наясно. Стигнал съм до този извод – той или тя не са по-наясно. И най-добрите са тези, които си го признават. Наистина е така, защото става въпрос за споделено търсене. Трябва да имате самочувствието за него, не преувеличавам. Знам за филми без актьори, но театър без актьори няма. Има също и театър без режисьор. Добър, лош, какъвто и да е, но театър без актьори не съществува.
Толкова е просто.
Както казах, трябва да имате самочувствие. Да сте готови, да сте отворени за всичко, което идва от залата. Вероятно знаете как се е появила професията на режисьора. Ще го кажа съвсем накратко. По времето на Шекспир, а може би и малко по-рано: те са стояли на сцената и един от тях казал: нека да сляза долу и да видя дали сме в центъра, за да сме симетрично разположени. И той слязъл долу и никога повече не се върнал на сцената. Харесало му да ръководи хората, да има властта да казва кое е правилно, кое погрешно, това е доста приятно чувство.
Това не е професия
Дори не смея да използвам термина „професия“, когато говоря за актьорството, защото и не смятам, че е професия. Имаш професия, когато наистина можеш нещо. Какво можем ние? Нищо. Говорим чужди текстове, казваме чужди текстове, всичко изчезва. Тази вечер го има, утре го няма. На следващия ден сме с един ден по-възрастни, различни хора сме, трябва наново да се преориентираме.
Какво умение е това? Музикантите са можещите, те са научили даден инструмент, упражнявали са се много време. Ще кажете: да, но ние имаме нашите умове, нашите тела. Да, наистина ги имаме и трябва да се грижим за тях – тялото и ума. Четете, гледайте, събирайте.
Артистите са мембрани, чувствителни към всичко случващо се около тях. Излизате на улицата и изведнъж виждате човек, който може би няма нищо общо с героя, който трябва да пресъздадете, но в един момент той прави някакъв жест и копчето ти се включва. Един жест и героят вече е тук. Може да е толкова просто.
Знания, музика, книги, картини, каквото ви хрумне. Наблюдавайте, наблюдавайте, наблюдавайте. Човешкото поведение. Ето защо съм тук – защото знам, че по-късно ще има за какво да си говорим. Наистина ми е интересно що за хора сте вие, които сте по-млади от мен, какво ви вълнува днес. Как е в днешно време: какво означава за вас да играете театър, да правите театър, да играете като цяло, да се изразявате пред други хора и да се раздавате.
За съжаление, при актьорите е така, те черпят предимно от собствената си биография. Колкото и суетно да звучи. Знам, ще ме разберете.
„Палата №6“ по А. Чехов, режисьор Д. Гочев, Дойчес театер Берлин, 2010 г.,
фотография Давид Балцер/bildbuehne.de
Мисли мащабно, прави го просто!
Преди две години се запознах с една възрастна дама по време на едно четене. Тя ми каза по повод на представлението „Палата № 6“ на Чехов в Дойчес театър, действието се развива в психиатрична клиника: „Никога няма да забравя – каза тя, – вашите движения, пръстите на краката, пръстите на ръцете – и химикалката в джоба ви“.
Това така ме зарадва! Защото, независимо каква беше постановката – а тя беше доста добра между другото – точно това си мислех за този образ по онова време. Димитър Гочев беше режисьорът. Играех психиатър, който бавно полудява. Спомням си, че Катрин Брак, наистина чудесен сценограф и костюмограф, ми беше дала една бяла докторска престилка и аз поисках отворени сандали само с две каишки (действието в пиесата се развиваше в Сибир). И облякох тази бяла престилка, без джобче до ревера, сложих сандалите и тя ми даде едни светлозелени чорапи. Пръстите на краката ми непрекъснато бяха в действие, непрекъснато. В моменти на голямо напрежение винаги исках да сложа химикалката си в джобчето и никога не успявах, защото джобче нямаше.
Тези малки жестове, няма значение дали някой ги вижда, все тая, не ме интересува. Но те бяха важни за мен и именно това изграждаше целия ми образ – тези две неща. Той се появи в главата ми и аз така го изиграх. Петнайсет години по-късно тази жена дойде при мен с точното описание на тези два детайла. Това е все едно да ми дадат Оскар, разбирате ли. Наистина. Това е, за което живеем. За тези малки неща. Тези малки физически действия разказват много. Те казват много за един човек. Така че това означава: мисли мащабно и сложно, прави го просто!
Всеки език си има своите клишета
Всъщност немският не ми е роден език. Не съм роден в Германия, не съм израснал в Германия. Бях на 23 години, когато дойдох в Берлин, и изобщо не говорех езика. Немският не ми беше в плановете. Исках да отида във Франция, говорех френски, исках да уча там. Не се получи, не ми хареса.
Скоро след това пристигнах в Берлин и започнах работа там. През първите три месеца си мислех, че мога да говоря немски доста добре. Имах пиесата, която искахме да поставим тогава, тя се казваше „Представление и наказание“[2], бях запаметил текста си, знаех значението на думите, но въпреки това нищо не помогна.
Стоях на репетицията и нищо не можех да направя. Нищо. Много депресиращо. Преди всичко не разбирах кодовете за общуване на колегите си. Очите, погледите, израженията на лицето, това, което казваха. Помислих си, това беше, напускам. Е, поне опитах.
Какво си мисли човек на 23 години? Ще отидеш до Берлин, какво толкова може да се случи? Нищо няма да се случи, разбира се. Единственото, което може да се случи, е да не се справиш. Бях на косъм от това. Няма да го забравя. Изведнъж на една репетиция нещо се отпуши в мен. Не знам какво. Получих леко одобрение и оттогава не съм спирал. Това е малко чудо, не знам. Няма чудеса, всичко дойде просто от невероятния натиск. Натискът, но и волята ми, че все пак това не може да свърши така. Дори само за да не се изложа пред себе си.
В началото носех етикет на актьор с мигрантски произход. Години по-късно получих малко признание. След това започнах да получавам и награди. Спомням си, че казах в речта си при приемането на първата: „Както знаете, аз съм актьор с мигрантски произход“. За следващата награда се надявам да кажем евентуално само актьор с произход. И за третата – вече само актьор.
Все пак сме в Германия тези неща отнемат малко повече време, докато остане само актьор. Надявам се сега вече да е така. Въпреки че през последните години названието „българският актьор“ се изтъква отново и отново. Защо, кой се интересува от това? Защо не кажат „белгийският актьор“, „холандският актьор“? Казват „българският актьор“. Защо е така? Митко Гочев, режисьорът, с когото съм участвал в почти 30 постановки, ми откри хоризонта. Той ме накара да разбера или да почувствам какво е чист театър. Той също непрекъснато се дразнеше от това: Българското! Какво значение има кой откъде идва, за да прави театър? Защо трябва да се набляга на това? За Гочев това нямаше значение.
В киното е различно. Много бързо те слагат в някакво чекмедже и ти играеш мошеника от Албания, Румъния, Чехия, балканските страни. И това отне доста време, може би около десет години, с много малки изключения, докато в един момент ми довериха да играя и други, да ги наречем, роли на местни хора.
Вече живея по-дълго в Германия, отколкото в България – 35 години тук, на различни сцени. Да играеш на чужд език е много освобождаващо. Най-вече защото не познаваш клишетата на езика. Всеки език си има своите клишета и ако си израснал с тях, не ги чуваш, а ги използваш. Не говоря за идиоматичните изрази. Говоря за интонацията, за музикалността на езика. Ударението на тази дума е по този и този начин. Думата също така трябва да се произнася правилно. Но и тонът на гласа, синтаксисът и т.н. Това някак си е толкова вкоренено в нас, толкова внедрено, че ни е много трудно да си спомним, че можем да се отдалечим от себе си. Да, чакайте малко, това мога да го произнеса по различен начин, без да е толкова педантично.
За мен, идвайки от съвсем различна култура, внезапната необходимост да трябва да навляза в строгостта на немския език беше очевидно предизвикателство, но и голяма помощ, защото вече не ми се налагаше да мисля за това. Разбирах думите и ги казвах, това е важно.
Винаги казват: да, но това се произнася така, това изречение не може да се каже така. Защо пък не? Чуйте как го казвам аз. И тогава може би ще придобие нов смисъл. Това изостря начина, по който се мисли на езика. Засилва връзката с него. Това засилва връзката с музиката на езика. Трябва да си добър в немския или да мислиш правилно и бързо на немски, защото глаголът идва чак на края на изречението. Така че трябва предварително да знаеш какво искаш да кажеш. И това дисциплинира. Толкова за усета към езика.
С течение на времето осъзнах, че щом успееш да се сработиш с един език, ти се получава и с другите чужди езици. Тогава можеш да играеш и на френски, и на руски, можеш да правиш всичко. Трябва да имаш слух за това. Защото езикът не е нищо друго освен музика.
Физическият актьор
Препоръчвам ви, разбира се, да се грижите за тялото си. Ако механиката работи добре, физическата механика, това също освобождава ума. Така стигаме до любимата ви тема: физическият актьор. Описват ме като физически актьор. Не го разбирам съвсем. Kакво означава това? Защо да се отделя душата от тялото при актьора? Това е едно цяло, нали?
Когато бях по-млад, повече се вълнувах от тези неща, защото смятах, че различните образи, различните герои, които трябва да изобразя, имат различни походки: разбира се, единият е изгърбен, другият куца, третият – нещо друго. Може би прекалено много съм наблягал на това. Оттам дойде определението „физически актьор“. А може би защото актьорите в Германия не са физически? Те нямат ли тела? Поне във Франция беше така.
Преди да дойда в Берлин, отидох в Париж и там посетих всички големи театрални учебни заведения – Консерваторията, „Ла Рю Бланш“[3], както и едно прочуто частно училище.
Също и купища спектакли. Исках да продължа да уча там. Тогава, преди трийсет и пет години, френският театър наистина беше просто бръщолевене. Това бяха добре артикулирани звуци с много слюнка, защото френският език извира от устата, трябва да се говори невероятно ясно, а това произвежда невероятен поток от слюнки на сцената. Напълно безинтересно, патетично, наистина фалшиво усещане, бях истински възмутен.
Лоши представления
Всичко вече е правено и преди. Не бива да си мислим, че откриваме Америка. Не, всичко това е правено и преди. Ние крадем, но е важно да можем да крадем добре. Всъщност това трябва да се научи, а то не е лесно.
Гледайте стари представления. Аз даже обичам да гледам и лоши представления и веднага виждам това, което не ми харесва. Как не трябва да се прави. На добрите се възхищавам. Ако представлението е добро, тогава спирам да мисля, докато гледам. Тогава съм просто впечатлен. Остава ми в главата и анализирам после. Но ако видя нещо лошо, си казвам: аха, анализирам сега, защото е лошо.
Не показвай всичко, което можеш
Преди години имах щастието да работя с Йозеф Бирбихлер. Познавате ли Зеп Бирбихлер? По-възрастните може би? Да, младите сигурно не го познават. Той също е чужденец, между другото, идва от Бавария и говори като такъв. Изключителен актьор, изключителна личност.
Първото, което запомних от него, беше по време на нощните ни запои, докато снимахме филм. С него можеш да пиеш много и в същото време да останеш разумен. По един продуктивен начин. Димитър Гочев също го можеше. Беше добър в това. За първи път – Бирбихлер е по-възрастен от мен с 15 години – се почувствах като равен. А може би той ми даде усещането, че съм му равен, защото е много голям колега, когото много уважавам. Той ми каза, цитирайки вероятно Карл Валентин, че изкуството идва от Трябва, а не от Мога.
„Персите“ от Есхил, режисьор Д. Гочев, Дойчес театер Берлин, 2006 г.,
фотография Ико Фрезе/drama-berlin.de
Другото беше негова собствена мисъл: „Това, което мога, мога и да не го правя“. Това много ми хареса. Наистина е така, че с течение на времето разбираш намаляването, редукцията. Започваш да разбираш себе си малко повече. И разбирането, мисленето, е достатъчно. Започва да е достатъчно. Не е нужно да показваш всичко, на което си способен. Това, което мога, мога и да не го правя.
Баба Гочев[4] и трупата му
Вече споменах името на Димитър Гочев и дългогодишната ми работа с него. Преминахме през много текстове, разбира се, и преживяхме различни периоди заедно. Той беше един от малцината, които познавам, които можеха да дадат на актьорите усещането, че правят нещо много, много важно. На първо място за себе си, а след това и за останалите.
Всеки беше важен на сцената, дори и по-малките роли, той умееше да ти го внуши. Обичаше актьорите повече от всичко. Беше способен дори да съсипе цяла постановка само за да може актьорът да намери мястото си в нея. И правеше компромиси със себе си, за да не обиди актьора. Той беше много експресивен, много импулсивен, буйстваше и т.н., но никога не е обиждал.
Всъщност той крещеше и казваше: „Не крещя на теб, крещя на себе си“. Така беше наистина. Имаше тази животинска енергия в себе си, тя го владееше, той не винаги можеше да бъде в съгласие със себе си, всъщност много рядко беше в съгласие със себе си. И винаги в процес на търсене, винаги се задълбочаваше.
Използваше термини като „дълбайте по-навътре“, винаги казваше: „Дълбайте по-навътре!“. Във всеки случай той имаше много характерен, красив акцент, който никога не изчезна. Дълбок глас и може би най-меките и топли ръце. Изглеждаше див, с дълга коса. Красив мъж, с дълбоки, тъмни очи. Можеше да предизвика страх у хората, макар да беше точно обратното. Ядосан – ако можеше да бъде описан с една дума – гневен на света, и преди всичко и на себе си. И все пак през годините успя да създаде около себе си трупа, която не беше основана от някоя институция, а по-скоро се появи съвсем органично.
Това е моят идеал за театър. „Митко“, както го наричахме, съкратено от Димитър, беше точно това. Стана съвсем естествено, както казах. Изведнъж се появиха подходящите хора, нови хора се присъединяваха и напускаха, но ядрото оставаше. И това продължи поне десет години, без да се караме, без да се образуват йерархии, без да има завист или нещо друго. Изведнъж всеки можеше да намери мястото си – да, беше важен, всеки беше важен. А това е рядкост, мисля.
Така че аз поне имах късмет с него и с тази трупа. И тогава си помислих, ах, добре, ако това е театрална група, значи е така. Това е трупа от не толкова много хора, предимно шест или седем, но те са на една вълна, разбират се, без да се налага да си обясняват много. В някакъв момент започнахме да го наричаме „баба“. Най-вече защото при едно пътуване до България донесе десет вълнени шапки и ни подари по една. И оттогава го наричахме Баба Гочев.
И той беше нашата баба. И това беше една чудесна бабина трупа, с която се създадоха доста добри неща: „Персите“, „Иванов“, „Голямото плюскане“, „Самоубиецът“, „Крал Юбю“, „Палата № 6“, „Все още буря“. Той никога не се отказваше. Винаги, както сам казваше, винаги търсеше нишата. Беше готов да живее като паразит, така да се каже, само за да може да разказва чрез енергията на своите актьори.
Разбира се, имало е и тягостни моменти, но така е в театъра, в изкуството изобщо. Има фази, нещата вървят нагоре, после надолу. И не говоря за успех или провал. Трябва да се подготвите за това, трябва да сте стабилни. Да отидем да пием по един чай?
Да, трябва да сте стабилни. Пригответе се.
27 октомври 2024, Хамбург
Преводът е направен по транскрибирана версия на речта на Самуел Финци, публикувана на немския сайт за театрална критика nachtkritik.de, и я представяме със съгласието на автора.
Превод от германски Силвия Петрова
[1] От англ. „да се пуснеш по течението“. Б.пр.
[2] На немски: Schuld und Bühne – текст и постановка на Иван Станев по „Престъпление и наказание“ от Достоевски (1990 г., театър „Фолксбюне“, Берлин). Б.пр.
[3] Висше учебно заведение за театрално изкуство в Париж (École Supérieure d’Art Dramatique La Rue Blanche).Б.пр.
[4] „Баба“ е един от прякорите на Димитър Гочев. Б.пр.
Самуел Финци
