Стигматизираният българин

Стигматизираният българин
  • Written by:  classa***
  • Date:  
    01.04.2025
  • Share:

„Стигмата върху психичните разстройства в България“, Вероника Димитрова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025 г.

 

 

Историята на стигмата от телесен знак до метафора за болка минава и през социалния прочит, а той е по-силен на внушения, защото нищо не категоризира така трайно, както предразсъдъците. Тяхното етикетиране е особено видимо в социологията на медицината и по-конкретно – в стигмата да си психичноболен. Монографията на Вероника Димитрова е посветена именно на стигматизирания българин. Авторката търси отговор на въпросите как социалното отношение се вмества в комплекса на болестта и как се живее с това заболяване, как се пренасят негативните значения и какви са последиците.

 

 

Да имаш психично заболяване в България е колкото медицинска, толкова и социална диагноза. От една страна, си принуден да живееш в тайнственост – заради радикалното неразбиране, заради срам и страх от отхвърляне, а от друга страна, имаш предварителното знание, че (и) българското общество е склонно към силно стигматизиране. Вероника Димитрова влиза в психиатрични болници и отделения и анкетира пациенти и техни близки, емпиричният ѝ материал ни разкрива нагласите как българинът приема ролята си на психично болен, каква е цената на постъпването в институция и какви са механизмите на съпротива към голямата стигма. Картината е твърде нерадостна: авторитарно отношение на медицинските специалисти, недоброволен прием на лекарства, мизерни болнични заведения. Но стигматизираният българин трябва да се бори и с тезата за вродеността на разстройството, че не е способен на нищо друго, освен да бъде болен. Кръгът е силно порочен: болестта се приема за основен статус, на болния се полагат помощи, а те от своя страна допринасят за квалифициране на увреждането и утвърждаване на стигмата. Така развалената идентичност сдвоява пациента и неговата биография с институциите: почти всички респонденти отговарят, че имат ТЕЛК решение, или се стремят да го придобият. Институционалната среда в България стимулира получаването на социални помощи, и в тях е клопката: щом приемаш помощта, признаваш, че приемаш да останеш пациент, и в това има не толкова примирение и безсилие, колкото удобство от теб да не зависи нищо и други да вземат твоите решения.  

Зле. Никой не ми вярваше, даже до голяма степен никой не ми, продължава да не ми вярва. Защото те, те си казваха: „Стегни се!“, „Оправяй се!“, „Сега какво се тръшкаш!?Какво се лигавиш!?“, „То нищо ти няма. Всичките ти изследвания са ОК“. И като цяло всички хора са… те очакват от теб да им покажеш примерно, че ръката ти е счупена или че нещо кървиш, или нещо такова, обаче ти няма какво да им покажеш, защото ти нямаш никакви… никакви външни рани или белези, или каквото и да е. Защото всичко това се случва вътре в тебе. () Много хора реагират със „Стегни се!“. „Стегни се!“ е най-голямата глупост и най-гадното нещо, което можеш да чуеш. (И68.1)

Профилът на стигматизирания българин напомня за мъглив силует от акварелна картина – едва доловими очертания, чиито външни граници се сливат с пейзажа, така, както биографичното се размива от институционалното. Тази маргинализация е още по-силно осезаема, когато се има предвид, че хората с психични заболявания у нас имат ограничени жизнени шансове: стигмата белязва завинаги и болен е равно на социално неравен. Изследването на Вероника Димитрова е изключително значимо, нейният принос излиза от полето на медицината и се вмества убедително и в социологията,  философията, народопсихологията дори – с разкриването на симптоматиката на отношения и взаимоотношения. В страниците на нейната монография не срещнах краен конструктивизъм и като че ли между редовете четях едно постоянно настояване за социални реакции.

Книгата е написана с уважение към индивида и неговата личност, спазване на достойнството на всички, чиито разкази са емпиричният материал за проучването. Това са 87 биографични интервюта, проведени в  София, Плевен, Варна, Враца и Пловдив в края на 2019 г. Авторката признава, че е срещала съпротивата на болничните власти.

Вероника Димитрова е асистент към катедра „Социология“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Нейните полета на интерес са социология на медицината, история на медицината и градски изследвания. Тя е съавтор на книгата „Портрети на изчезваща София“ (2012), автор на книгата „Управление на бедността (Хигиена и медицина през междувоенния период в България)“ (2018) и ръководител на проекта „Психично здраве и социални неравенства“, финансиран от фонд „Научни изследвания“.

 

 

Йорданка Белева

Станете почитател на Класа