„Въображението е моята кръвна система“, изложба на Емил Стойчев в СГХГ, 27 февруари–06 май 2025 г.

Красива игра на кодове предлага ретроспективната изложба „Въображението е моята кръвна система“ на големия български художник Емил Стойчев, подредена в Софийската градска художествена галерия по повод неговата 90-годишнина. С желанието да счупим някои от шифрите, заключени в картините на Емил Стойчев, без да ни се налага да прибягваме до числени методи и до теория на вероятностите, се отправяме в събота, 15 март 2025 г., на кураторски тур заедно с Иво Милев, куратор на експозицията, и със самия Емил Стойчев. Събираме се около петдесетина души в първата зала на галерията, която е решена по необичаен начин – потънала е в полумрак, така акцентът пада върху фронталната стена срещу входа с автопортретите на Емил Стойчев. Над тях се сменят цитати от художника във вид на неонови надписи. Някои от по-нетърпеливите почитатели на изкуството държат в ръцете си прекрасния каталог към изложбата, в очакване да вземат автограф от юбиляра.

Емил Стойчев, фотография СГХГ

Точно в тези зали на СГХГ през 1961 г. Емил Стойчев прави своята първа изложба и затова мястото за тази юбилейна експозиция не е избрано случайно, каза в самото начало кураторът Иво Милев и продължи: „Емил Стойчев е автор, свързан с историята на българското изoбразително изкуство. Всеки обрат на българската визуална култура е свързан и с него и това няма как да бъде пренебрегвано. Целта на нашата експозиция бе да покажем тази ценност на автора, връзката му с всички обрати във визуалния език на България още от 60-те и 70-те години в преход към една по-голяма метафоричност през 80-те години. Метаморфозите в рамките на неговия стил“.

фотография СГХГ

От своя страна Емил Стойчев започна срещата си с публиката с едно силно изявление, в което не липсваше и типично му чувство за хумор, дори ирония: „Искам да поясня едно нещо, което остана не много открито за публиката. За да се направи такава изложба, тя струва много пари. Колкото и неприятно да е да говоря за пари, но трябва да кажа, че почти всяка рамка струва от 200 до 300 лв. Защо художникът, в случая аз, правя това нещо? За мен това е един жест към българската политическа класа, която трябва да разбере, че без наука, образование и култура сме съвсем зле. Ще загубим своята идентичност. Ето това е моят принос към нашата любима страна, наречена България. И още нещо. Ние, художниците, сме от този род хора, които изписаха нашите църкви, направиха иконите, участваха в модата, в театъра, киното. Художниците изваяха паметниците на нашите герои. Така че тези хора заслужават дълбоко уважение, защото крепят българската култура“. Изказването му бе посрещнато с бурни аплодисменти.

Защо някои от картините са изложени откъм гърба, който също е изрисуван, по него има текстове, дати и номерация, бе един от първите въпроси зададени към куратора. „Когато искаш да направиш нещо допълнително, както писателят си води бележки, какво по-естествено от това да обърнеш картината откъм гърба и да го направиш – обясни Иво Милев. – Повечето творби на Емил Стойчев след 70-те години на ХХ век са направени по този начин. Даже имахме идея да покажем картините в лице и гръб, но се отказахме от нея по една единствена причина – да не разсейваме вниманието от това, което беше съществено за нас. Фокусът на нашата работа бе да видим  развитието на неговия образен език, който се променя с времето. А това може да се проследи по лицата на неговите картини.“

фотография СГХГ

Какво означават числата и датите върху картините, полюбопитства следващият посетител. „Това е някаква моя мания да си отбелязвам кога съм започнал и кога съм свършил картината. И коя е подред в този месец“, обясни художникът, без да издава повече.

Следващият въпрос бе за автопортретите на автора. „Портретът е малко нарцисизъм, – пак с чувство за самоирония отговори Емил Стойчев. – Когато художникът няма какво да прави, слага едно огледало и започва да си прави автопортрет. Това е голяма традиция, която идва от Захари Зограф в българското изкуство. Не е нарцисизъм, но е близко до него. А и защо да не се похвали художникът, какво му пречи.“ „Автопортретите са важни за неговото творчество, затова не случайно са подредени в централната част – допълни Иво Милев. – По автопортретите му можем да направим своебразна диаграма на неговото развитие – от 60-те години, през 90-те и по-късния портрет от 2011 г., който е централният.“

Останалата част от времето бе отделена на разшифроване на кодовете в картините, което да си признаем, не беше лесно, защото към всяка картина авторът има философски подход, изразен чрез неговия специфичен визуален език. „Аз съм човек перфекционист и много добре знам какво трябва и какво не трябва да правя. В моите картини всичко е точно премерено“, увери ни Емил Стойчев, което си е точно така, когато се вгледаш внимателно във всяка негова творба. Иво Милев се спря на някои от картините, за да каже докъде е стигнал той с разкодирането им, и накрая пожела пак да дойдем и да се опитаме картина по картина да ги разгадаем.

Емил Стойчев и Иво Милев, фотография СГХГ

Иво Милев за загадките на Емил Стойчев

Можем ли да кажем, че кодовете са ключовата дума към творчество на Емил Стойчев? Цялата изложба сякаш е закодирана, с изключение на по-ранните му пейзажи.

Има нещо такова. Говорихме дали символите са общоупотребими, тоест разпознаваеми, дали са лични или спонтанни символи. Дали са заключени в някаква алюзия, асоциация и т.н., или пък са нещо съвсем лично. Те подлежат на разгадаване и това е удоволствието от гледането и разбирането на тази живопис.

Струва ми се, че има някакво намигване към Генко Генков в един от пейзажите му, оцветени в розово-лилаво, който виждаме във втората зала?

Генко Генков през 1964 г. не е рисувал така. Това е стената, на която през 1961 г. са били подредени неговите картини в СГХГ. По-късно Стойчев се отказва от пейзажите и започва да рисува композиции и портрети. В някои от картините в изложбата има и по-късни намигвания към неговите ранни пейзажи от 60-те години на ХХ век.

Вие сте изследвали живота на художника. Има ли някаква причина, поради която така кардинално се променя стилът му?

Причината е неговото вътрешно развитие.

фотография СГХГ

Дали някое пътуване в чужбина, например в Париж, не му повлиява?

Със сигурност, той пътува много, но няма такова нещо, с изключение на някои творби от 80-те години, които съдържат по-големи препратки към сюрреалистични теми, мотиви или чисто изобразително, но това не е чак толкова съществено. Средата в България също оказва влияние, той е все пак български художник. В Париж го разпознават, разбират го, той говори на европейски визуален език, но е български художник. Той е в средата тук, отговаря на потребностите, които са в българското изкуство.

Има ли някой български художник, който му е повлиял през годините?

Един от пейзажите в изложбата е като типична постановка на Бенчо Обрешков, който е един от любимите му художници. Тази постановка е интериор, отворен към екстериор. По същия начин Бенчо Обрешков има пейзажи с птица. Разбира се, не можеш да живееш изолирано. Тези, да ги наречем, загатвания са приятни в изкуството. 

Какво можете да кажете за специфичния колорит на творбите му?

Колоритът му се мени, но в общи линии запазва студения тон, много умело допълнен контрапунктно с топли акценти.

Автор: Мариана Първанова