В последния ден на тазгодишния Малък Сечко в кината тръгна документален филм за един голям музикант, голям българин и – най-вече – голям човек.

„Васко и цигулката“ е увлекателен разказ за живота на Васко Василев, който със своята цигулка вече няколко десетилетия пленява сърцата на любителите на хубавата музика у нас и по света. Авторите на филма, журналистките Лора Крумова и Мария Йотова, ни запознават с личния и професионален път на цигуларя, който стига от кв. „Люлин“ в София до Кралската опера в Лондон, на която става концертмайстор. Филмът предлага любопитни щрихи от детството на музиканта в София, годините, в които като юноша се обучава в Москва, и периода на утвърждаването му на световната музикална сцена след преместването му в Лондон в края на 80-те години.

Тези биографични подробности, голяма част от които за мен бяха напълно неизвестни, обогатяват представата ни за един от най-успелите на международно ниво съвременни български творци. Но те са най-ценни заради уроците, които можем да си извлечем, ако искаме да живеем в общество, което се ръководи от универсалните човешки ценности и добродетели, а не следва унищожителните повели на завистта, омразата, алчността, надменността, мързела и болния стремеж към намиране на най-прекия път до несметно богатство и световна слава.

Урок по трудолюбие

В България надали има много хора, които да не са чували за Васко Василев. Но дори и сред онези, които са добре осведомени за успехите му, вероятно само една сравнително малка част си дават адекватно сметка за дългогодишния къртовски труд, който стои зад тях.

Свикнали сме да говорим за най-разпознаваемите фигури в областта на изкуството като за божествени или митични създания, надарени с уникални способности. От край време човечеството се опитва да си отговори на въпроса кое стои в основата на майсторството и успеха – таланта или старанието, природната дарба или неуморния труд. Днес като че ли преобладава мнението, че двете вървят ръка за ръка и едното не може без другото. В същото време обаче мнозина продължават да гледат на светилата в изкуството като на хора, които още с появата си на бял свят са получили всичко, от което се нуждаят, за да творят с размах, за който „простосмъртните“ не могат и да мечтаят. Просто са извадили късмет и са обречени да успеят – ако ще и да не си мърдат пръста.

Тази представа не може да бъде по-далеч от истината. Защото талантът е необходимо, но не достатъчно условие за успех не само в изкуството, а във всяка сфера. Както знаем и както показва „Васко и цигулката“, Васко Василев има безспорна дарба, но тази дарба нямаше да го отведе до върха на световната музика, ако той беше оставил цигулката си да събира прах в стаята му. Да свириш по 4–5 часа на ден от ранна детска възраст, без значение колко много обичаш това, което правиш, е изпитание, непосилно за много от нас. А да репетираш под зоркия поглед на учителка, която е пестелива откъм похвали и щедра откъм изисквания, на хиляди километри от родината и приятелите ти, и така ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година, си има цена, която малцина са готови да платят.

Талантът на Васко Василев привлича вниманието на представители на политическата върхушка в комунистическа България. Те са толкова впечатлени, че го изпращат заедно с родителите му да учи във водеща музикална академия в Русия. На пръв поглед живот мечта, но на втори план – очаквания и изисквания, на които той не би могъл да отговори, ако не е имал волята и дисциплината да развива таланта, с който е благословен. Както с чувство за хумор посочва Васко Василев във филма, той се е изградил като музикант през онези няколко години в Русия, защото там, за разлика от САЩ, където първоначално е трябвало да бъде изпратен, не е имал достъп до никакви източници на разсейване и изкушения, а се е упражнявал при спартански режим. Тази смесица от труд и дисциплина е осигурила благодатната почва, от която се е нуждаел талантът му, за да разцъфти. И за да продължава да цъфти 40 години след онзи смазващ и понякога потискащ маратон от репетиции – независимо дали Васко изнася концерт във Врачанския театър, или свири на коронацията на крал Чарлз III в Уестминстърското абатство.

Урок по скромност

Освен с трудолюбието си Васко очарова и със своята скромност. Той излъчва красивата увереност на човек, който знае какво умее, откъде е тръгнал и какво е постигнал, но не се пуска по течението на надменността и високомерието. Да си измежду най-добрите в своето поприще, да си свирил на знакови сцени и събития, да си спечелил уважението и обичта на милиони хора по света, да си спечелил немалко пари с таланта и труда си, но да останеш здраво стъпил на земята – това изисква възпитание, непоклатима ценностна основа и съзнателно самонапомняне, че нищо и никой не ти дава правото да се смяташ за нещо повече от другите.

У нас, особено в епохата на показността, подхранвана от социалните мрежи, в момента, в който пожънат някакъв относително голям успех, много хора започват да парадират с автомобили и апартаменти за стотици хиляди левове, скъпи пътешествия, а евентуално и с шофьор и охрана. Вземат се за голямата работа и виреят из облаците, но не осъзнават, че материалният блясък, който се опитват да поддържат, е по-скоро израз на усещането им за празнина и липсата на истински ценностни ориентири.

Обратно, Васко Василев е опитомил заложената у всеки човек суета. Вместо музикант, който се е самозабравил, във „Васко и цигулката“ виждаме музикант, който заедно със своите колеги събира апаратурата си след концерт, а не чака друг да го направи вместо него. Вместо творец, самопровъзгласил се за велик, виждаме творец, който избягва да се хвали. Вместо човек, самоизолирал се в луксозен апартамент в затворен жилищен комплекс, виждаме човек, избрал да живее в квартал на Валенсия, където негови съседи са цигани и бивши затворници, пред които с голямо удоволствие изнася импровизирани концерти, защото обожава компанията им.

Урок по човечност

Макар и изящни като индивидуални качества, трудолюбието и скромността придобиват още по-голямо очарование, когато се слеят и образуват друго, още по-красиво качество, от което произлиза и името на нашия вид: човечността. Тя се познава и по поведението, и по блясъка в очите.

Имайки предвид блестящите изяви на Васко Василев с цигулка в ръка и безспорните му успехи, не би трябвало да се изненадваме от хвалебствията на колегите му по негов адрес. Това обаче, което прави впечатление във филма, е, че те споменават не само или основно виртуозността и професионализма му, а и добротата му, готовността му да се притече на помощ на близките и приятелите си. Един от интервюираните колеги на Васко Василев изтъква високата му емоционална интелигентност, а друг разказва как цигуларят го е подкрепил в тежък период след загубата на двама от най-скъпите хора в живота му.

В една сцена от филма Васко Василев си спомня думите на своята учителка от времето, когато учи в Русия, които се превръщат във водещ принцип за него. Уверена в неговия бъдещ успех, тя му казва: „Васко, вече си в състояние да свириш каквото си пожелаеш. Оттук насетне те моля да се опиташ преди всичко да бъдеш добър човек“.

Склонен съм да мисля, че ако всеки от нас се вслуша в заръката на учителката на Васко Василев, независимо с какви предвидими и непредвидими изпитания ще трябва да се справяме, със сигурност ще живеем в един по-мирен, по-справедлив и по-хубав свят.