Ръководителката на фонда за руски книги в Университетската библиотека на езиците и цивилизациите (Bulac), секретар на Обществената руска библиотека „И. С. Тургенев“ в Париж, член на управителния съвет на френския „Мемориал“ Аглая Ашешова смята, че поредната вълна на руската емиграция вече е получила нова форма. До какво ще доведе появата на нов „тамиздат“? С Ашешова разговаря Андрей Архангелски, текстът е публикуван в сайта на Радио Свобода.

В своя неотдавнашна статия описвате новата емигрантска култура като вече изградена екосистема – със собствена инфраструктура, издателства и периодика. Това е всичко, което обичайно наричаме с думата „тамиздат“. Как формулирате за себе си целта, смисъла на съществуването на новия тамиздат? Днес той дублира, заменя, повтаря руската култура на заминаването и е нещо като „сейф на руската култура“?

Вероятно бих го сравнила с акваланг, който има резерв от кислород за известно време. Запас въздух за останалите в задушаващата страна. Важно е най-малкото да се знае, че такова място изобщо съществува. Място, където можете да изпратите ръкописите си от Русия и те да бъдат публикувани анонимно, което се случва и в момента. Желязната завеса все още е с много дупки. „Там“ можете да изпращате и вашата кореспонденция, а „оттам“ можете да получавате книги в електронен или хартиен вид.

Важен е и самият факт на взаимодействие между културите от двете страни на завесата. Разбира се, това взаимодействие днес е парадоксално. Казвате, че това е дублираща функция. Понятието „дубликат“ в наше време придобива буквално значение. Например книгата на Мария Степанова „Фокус“ ​​излиза едновременно в Москва и Стокхолм. В Москва се публикува версия с изтрити и задраскани думи, които не могат да бъдат отпечатани в Русия, докато в шведското издание авторската версия е напълно запазена. Самата необходимост от такова паралелно издаване на книгата напомня за цензурата, която съществува в Русия, от една страна, а от друга страна – няма думи, които могат да бъдат забранени и подобен опит само стимулира интереса на читателя. Където има забранен плод, там се появява и издател на забраненото.

Социологът Джулия Лернер наскоро изрази идеята, че новият тамиздат е създал пространство за политическа изява. Тази традиция има по-стара история, отколкото изглежда на пръв поглед. Да си припомним изявлението на Херцен за началото на свободното книгопечатане от 21 февруари 1853 г. (датата на издаване на първия рускоезичен вестник „Белл“ в Лондон): „Няма място за свобода на словото на руски език. (…) Без свобода на словото няма свободен човек. (…) Откритото слово е тържествено признание, преход към действие. Мислим, че е дошло времето да публикуваме на руски извън Русия“. В тези фрази, буквално, трябва да промените само три думи и те да изглеждат абсолютно актуални днес. Когато започнах да чета текста на Херцен на една от френските ми рускоезични колежки, тя ме попита: „Това нова публикация на Георгий Урушадзе във Фейсбук ли е?“

В Обществената руска библиотека „И. С. Тургенев“ в Париж се представя набор от всички тамиздати – от 1850-а година до наши дни. С какво сегашният тамиздат е подобен и с какво е различен?

Цензурата съществува и тя е тъжна константа от забрани, почти непроменена в Русия. Приличаме на две точки в географското пространство: на едното място не може да се пише и да се казва нищо, а на другото могат да се говорят и печатат всякакви думи на руски. Както и в предишни епохи, читателят, към когото са насочени тези книги, е в Русия. Основната разлика е в технологията. Опитът от дистанционната работа, който всички натрупахме в ерата на коронавируса, се оказа неочаквана репетиция и много полезно умение за тамиздат. Да кажем, че едно издателство трябва да се намира на едно място, в една държава, тъй като има нужда от собствен счетоводител, някакви административни такси… Но всичко останало може да се направи дистанционно: да се напише предговор, послеслов, да се направи коректура на текста – сега това не е проблем благодарение на технологията. И разбира се, има възможност за много бързо споделяне на информация, което отличава настоящия Тамиздат.

Аглая Ашешова

За съветския тамиздат доставката на книги в СССР е най-големият проблем. Събирам различни анекдотични истории за транспортирането на книги в Съветския съюз.

Например циркови артисти носят тамиздат в клетка с тигри. Моряците, които ходели на международни плавания, знаели в кой ъгъл на кораба никой митничар не може да проникне. Възможно било да се направят добри пари, като се препродават книги от издателство „Посев“ в СССР, дори и това да не е било безопасно. Но как самите моряци да получат достъп до забранени книги? Това е отделна история. Разказа ми я Николай Жданов, един от последните издатели на „Посев“. Съветските моряци – нещо известно на всички – посещават проститутки по време на престоя си в пристанищата. От „Посев“ поставят при момичета в квартала на червените фенери в Амстердам специални шкафчета, в които излагат книги, и клиентите могат да ги вземат безплатно. Според мен това е най-сигурният и надежден начин за доставка на забранени книги в СССР. Гениална схема, изградена върху човешки слабости и взаимна изгода: момичета – клиенти, моряци – удоволствие и печалба, издателство – разпространение.

Сега няма проблем с това. Натискаш бутона и електронният текст отлита. В същото време е изненадващо, но аз разговарях със собственици на книжарници и в Париж, и в Берлин – хората все още предпочитат да купуват хартиени книги. Например „Любимата ми страна“ на Лена Костюченко буквално се поръчва с кашони. Знаете ли, още преди пандемията в Европа и Америка книгоиздателите очакваха бързо нарастване на продажбите на електронни книги, но това така и не се случи. Още повече че след две години пандемия на хората явно им писна да четат електронни книги и отново посегнаха към хартията. Между другото, като библиотекар ще кажа, че за библиотеките е по-скъпо и по-трудно да съхраняват цифрово копие, отколкото хартиено. Защото, когато сте купили хартиен носител, сложили сте го на рафт, той стои там и не иска да бъде хранен. Но с цифровия берете само ядове – или форматът за съхранение се е променил, или дисковият сървър се е сринал, което означава, че всичко трябва да бъде запазено отново. Има и разходи за енергия, която е необходима за съхраняване на цифровите копия. Това е парадокс – съхраняването на цифрово копие е по-скъпо от съхраняването на хартиено.

Ако се върнем към книгата на Лена Костюченко или други автори, издателите са изненадани не толкова от факта, че повечето читатели поръчват хартиената версия на книгата, а от факта, че книгите, платени чрез международните мрежи, все още пристигат по пощата в Русия. Днес бих предпочела да замълча за някои други методи за доставка на книги, за да не подсказвам на тези, които се занимават с тази работа.

Вие разделяте новия тамиздат на две големи категории: такива, които действат само в Европа или Америка, и тези, които продължават да си сътрудничат както със западни, така и с руски дистрибутори. Освен това много издатели виждат своята мисия именно в това да поддържат контакт с читателите в Русия, за да не се прекъсва културният обмен и обменът на информация. Способни ли са книгите да изпълняват тази функция – да служат като своеобразен хуманитарен коридор?

Въпреки че руската диаспора в чужбина наброява 2–3 милиона души, основният купувач и потребител на рускоезични книги все още остава в Русия. Но този коридор е не по-малко, ако не и по-важен за онези, които са останали там – и като читатели, и като автори. Именно хора от Русия – често под псевдоними – изпращат свои текстове в тамиздат, които невинаги са интересни от литературна гледна точка, но са важни като свидетелство. Често тези автори днес се оказват сами. Това е много типична история: съвестен човек живее някъде в провинцията, в малък град, не може да говори с близките си, съседите, колегите… Това е опасно и той може да излее самотата си само на хартия , за да стигне поне до някого, който ще прочете текста.

Дмитрий Муратов през 2022 г. на въпрос на читатели „Какво можем да направим, когато не можем да направим нищо?“ – даде универсален съвет: „Пишете дневници, за да не полудеете и да останат доказателства“.

Доколкото мога да съдя от разговори с издатели, това наистина са най-често срещаният тип дневници. Важно е хората преди всичко да записват състоянието си. Неслучайно „Дневникът на един германец“ беше толкова успешен на времето си.

Какво мотивира човек, когато се заеме да пише дневник? Това е на първо място необходимостта да докаже на себе си, че не е луд. Че поне пред себе си може да бъде честен и искрен. Мисля, че това е много важен момент. Това е разбирането, че наистина стоиш твърдо на земята, че правилно преценяваш какво се случва, че можеш вътрешно да се съпротивляваш на пропагандата. Въпреки разговорите наоколо, въпреки подозрителността на всички. А това също е начин да се справиш със собствените си страхове. Такива записи позволяват в крайна сметка да останеш истински. В дневниците хората записват „истинските себе си“, а за историците това може да бъде важен исторически документ и източник. Тогава, когато те бъдат публикувани, по тях можем да съдим колко хора са осъзнавали трезво какво се случва. Съдейки по тези записки, хората там се чувстват напълно изолирани. И трябва да имате голяма сила на духа, оставайки самотни, да запазите моралната си позиция и да не се отклоните към света на мнозинството. Да не се присъедините към логиката на кръвопийците, към царството на Кошчей. Важно е хората да се чувстват живи и да разбират всичко. По същество Русия сега наистина е царство на смъртта, което премазва и своите, и чуждите.

Наскоро в Прага се проведе първият панаир на независимите руски издателства. Какво е принципно новото тук – конкретно от гледна точка на книгоиздаването, и каква е мотивацията на новите издатели?

Ако говорим за новите издателства, общият им мотив може да се опише по следния начин: в ситуация на бедствие всеки има първичното желание да прави нещо, а не да седи със скръстени ръце. Ако си хуманитарист, ако можеш да пишеш, значи трябва да пишеш. Трябва да унищожиш безкрайната вътрешна травма от чувството, че страната ти върши зло. Все още не можем дори да си представим мащаба и последствията от тази морална катастрофа. Обяснявам на моите френски приятели, че се чувствам като германец през 1939 г. Що се отнася до издателската политика, това, което прави впечатление днес, е големият брой антивоенни стихосбирки. Ясно е защо: поезията е нещо бързо реагиращо, тя е разбиране чрез емоция. За мен лично 24 февруари 2022 г. днес се свързва със строфите на Татяна Волтская във Facebook:

Мамо, мамо, война, война!
Ехо в сърцето – вина, вина. <…>
Кой гори, кой е убит, кой е ранен?
Всеки изстрел срещу Украйна
убива моята страна.

След като прочетох този текст, разбрах, че се е отворила нова страница в руската поезия. Гражданска, антивоенна поезия – с този емоционален изблик започна новият тамиздат. Професията ми е такава, че трябва да купувам нови книги за библиотеката; не успявам не само да прочета публикуваното през последните три години, но и да го каталогизирам. У нас, в Тургеневка книгите на новия тамиздат сега са с код „Е“ (емигранти, но ние се шегуваме, че екстремизмът може да се каталогизира със същата буква Е), те са вече повече от сто. Почти всички тези книги са забранени в Русия, нежелани и т.н. Творчески те са различни. Сред тях има поезия и есета… Има и журналистически разследвания, превърнали се в книги – например за ЧВК „Вагнер“, която е издадена от издателство „Медуза“. През първата година и половина чувството на възмущение и безнадеждност създаде огромна енергия – хората се опитваха да се противопоставят на тази черна енергия по всички възможни начини.

Това според мен е още една разлика между някогашния самиздат и съвременния. По-рано беше невъзможно да си представим, че гражданска поезия се пише в такива количества извън страната. Не си представяхме и репресиите, на които е подложена. Какво може да бъде опасно за Кремъл в поезията? От гледна точка на голямата социология много малко хора четат тези стихове. Кремъл обаче е силно обезпокоен, както се оказа, от това явление. Стиховете все още ли са ефективно оръжие?

Мога да споделя собствения си опит. В началото на войната ние с моите колеги и приятели активисти излязохме на площада, събрахме се в кръг и започнахме да четем стихове. Събра се и рускоезичната публика. И имахме това странно усещане, че текстът вибрира с живота. Изведнъж разбрах откъде се е родила традицията да се чете поезия на площад „Маяковски“ през 60-те години. Защото това четене на глас задава ритъма на емпатията. Общо изживяване на бедите. Там прочетох на глас втората част на „Хлебарка“ от Чуковски. И потомците на хора от бялата емиграция, които бяха с нас, започнаха да питат: „Какви са тези прекрасни стихове?“. За много от тях Чуковски не съществува. Той все още е класик на съветската детска литература. Но днес реагираме съвсем различно, например на репликите: „Зверове, донесете ми вашите бебета, днес ще ги ям за вечеря!“ Приказен архетип, в който разпознаваш не само някогашното Хлебаркище – Сталин, но и сегашното, което те кара да потръпнеш. Това беше преживяване на споделена емоционална вибрация. В този смисъл поезията е оръжие за пряко поразяване. Тя удря право в сърцето. Първо реагирате на стиховете емоционално и едва след това разбирате какъв тип е римата и т.н. Теорията на стиха идва по-късно. Първичният момент е съвместно изчистване, разбиране, че ние еднакво преживяваме тази травма, тази вина, този ужас. Понякога е необходимо и важно просто да изкрещиш ужаса си.

Има напълно практично обяснение за преследването на гражданската поезия в днешна Русия. Факт е, че на обратния полюс – от страната на Z-поезията – не се забелязва появата на нещо подобно по сила и влияние. Въпреки наличието на известен брой талантливи хора, нов Константин Симонов, условно казано, не се появи там. А преследването на антивоенни текстове е опит просто да се победят конкурентите с помощта на административен ресурс.

Наскоро там се появи сборникът „Загинали в Третата световна война“, който също закупих за библиотеката на университета „Bulac“, като документално доказателство. Когато авторите пишат за общочовешкото във войната, за страданието, за това, което се нарича окопна истина – там обикновено има дори добри попадения. Най-изненадващото е, че ако представите тези стихотворения, без да посочите автора, те биха могли да бъдат сбъркани с антивоенни. Ако има божествена искра, написаното често заблуждава и самия автор. И изразява това, което авторът може би не би искал да каже. Но щом се стигне до идеологически аргументи, до опита да се говори „от името на самата истина“, стихотворението веднага става картонено.

Ето още една странна последица от войната: много връзки между Русия и света бяха прекъснати през 2022 г., включително международните закони за защита на интелектуалната собственост. В същото време в Европа се увеличи броят на кражбите на редки руски издания от европейски библиотеки – пожизнени издания на Пушкин, Достоевски…

Книгите винаги са били крадени от библиотеките – има известна история за библиофила, който щампова екслибрис върху книгите си: „Тази книга беше открадната от библиотеката на Н. И. Поздняков“. Но шегата настрана, истинският ценител винаги знае какво и колко струва една рядка книга. Например публикациите на Пушкин приживе са венецът на класическото библиофилство. Всеки сериозен библиофил смяташе за свой дълг да притежава такива издания. Особено ако върху книгата има някакъв известен екслибрис, да не говорим за автограф на самия Пушкин. Всички автографи на Пушкин могат да се съхраняват само на едно място – в Института за руска литература (Пушкин дом) в Санкт Петербург.

Но пълномащабната инвазия наистина наруши установеното взаимодействие между руските колекционери и европейските пазари. Пожизнените издания на Пушкин преди войната можеха да бъдат закупени напълно законно на европейски аукциони, дори от Русия. Много аукциони за руско изкуство работеха като цяло за руския колекционер: след като купиш нещо в Европа, беше възможно да се попълнят документите и тези книги да се внесат обратно в Русия. Изнасянето от Русия бе значително по-трудно.

Библиографски редките издания винаги са били крадени. Един от най-известните методи е, когато книгата се изрязва от подвързията и се заменя с така наречената „кукла“ – лист хартия или факсимиле на откраднатото произведение. И тогава тази кукла се връща на библиотекаря. Ако библиотекарят не прелисти книгата, когато я получи, може дори да не забележи кражбата. В СССР стандартите за проверка, разбира се, бяха драконовски – в Библиотека „Ленин“, както и в много други библиотеки. Сегашната библиотечна система в Русия до голяма степен следва съветската – тя се отнася подозрително към всеки посетител.

Подходът на западните библиотеки е различен – гради се на доверие. В този смисъл европейските библиотеки станаха жертви на собствената си отвореност. Крадците се възползват от това. Представете си библиотекар в голяма европейска институция. Когато работите с каталог от 1,5 милиона книги на 350 езика и на 80 азбуки (като Bulac, където работя), често не може да знаете, че еди кое си издание на камбоджански поет съществува само в три екземпляра по света – и вие имате един от тях. Може би в резултат на отмяната на руската култура се появи парадоксален интерес на престъпниците към редките руски библиографски издания. Група похитители пристигнаха в Европа в началото на войната от съседни страни. Първите им жертви бяха балтийските страни, след това групата отиде по-далеч – Полша, Чехия, Швейцария, Германия, Франция. Крадците целенасочено претърсваха славянските колекции навсякъде. От общинските и държавните библиотеки те задигнаха пожизнени издания на руските класици, основно на Пушкин.

Първото подозрение, което, разбира се, веднага възниква в такива случаи: това не е ли поредната специална операция на Кремъл, който може да действа под прикритието на частни лица? И това беше първото нещо, за което западните журналисти попитаха: „Путин ли искаше да си върне книгите?“. Мисля, че ако разузнаването и държавата стоят зад това, щяха да действат, да речем, по-разумно. По-нататък – когато бандата беше разкрита, откраднатите книги бяха намерени в частни апартаменти. Ако клиентът беше държавата, мисля, че тя щеше да се погрижи тези книги да попаднат в Русия възможно най-бързо. Но похитителите явно не са бързали. Само няколко от откраднатите книги по това време са били продадени на търгове в Москва и Санкт Петербург. Ако поръчката беше направена от колекционер, дори нямаше да видим книгите на публични продажби. Така че мисля – това е по-скоро частна инициатива на някой от книжарите. Всяка от тези книги може да струва няколко десетки хиляди евро и по този начин крадците биха могли, ако успеят, да разчитат на обезпечена старост.

Как се разви тази история във Франция?

Във Франция също започна тъжно. В Лион от университетската библиотека беше откраднато пожизнено издание на Борис Годунов от 1825 г. Крадците са били двама, като вторият отвлича вниманието на библиотекаря, който дори не вижда как първият нападател просто изважда книгата. Когато мои колеги написаха в професионален бюлетин кои книги са поръчали нападателите, веднага си помислих, че това не е случаен избор. Пет години работих в библиотеката на „Мойка“ 12, в музея на Пушкин. И разбира се, за мен заглавията на откраднатите книги веднага се подредиха в определена последователност. Писах на колегите си: „Господа, това е Пушкин, издаден приживе, той е много привлекателен за всички библиофили и е много вероятно за следващ обект крадците да изберат нашата библиотека Bulac в Париж“.

Съвременната отвореност и дигитализация позволяват бързо да се открие къде и в кои библиотеки се съхранява тази или онази рядка публикация, тъй като всички те са въведени в електронни каталози. И всеки човек, който е добър в това, може да го направи за нула време. По-точно с два клика.

По принцип ние започнахме да чакаме – дали ще дойдат при нас. Ръководството на Bulac призова хората да бъдат особено внимателни към онези, които поръчват пожизнени издания на Пушкин. И дочакахме: преди година, на 9 октомври, дойдоха двама посетители, които се държаха странно и така привлякоха вниманието върху себе си. Но тъй като не всички колеги четат кирилица, те получават препечатка от 1988 г. на един от текстовете на Пушкин. Може да се каже, че грешка в каталогизирането спаси книгата. Тъй като протоколът за предоставяне на редки книги в нашата библиотека е доста строг, те разбрали, че не могат да задигнат книгите и си тръгнали. Ние, разбира се, предупредихме полицията, но крадците явно са били много нетърпеливи и още същата нощ пробили дупка в стъклото на читалнята и влезли вътре, наранявайки се при това и оставяйки множество следи. Не можаха да вземат Пушкин. Откраднаха само няколко стари югославски брошури. Представям си физиономията на клиента, когато изпълнителите са му занесли тези нищо неструващи на пазара публикации! И след три дни ги намериха. Така се разпъна цяла нишка към предишни кражби.

Разследването е извършено от международен екип на полицията от много страни. В резултат на това са открити 150 от 170-те откраднати книги. Сега с голямо нетърпение чакам делото, за да разбера как е организиран обирът. За да разбера каква е веригата от клиенти и изпълнители и дали последните изобщо са разбрали какви книги крадат? Не мисля, че са били мотивирани от патриотични чувства, но клиентите може и да са ги изиграли.

Когато се споменава библиотеката „Тургенев“ в Париж, разбира се, човек се сеща за поколенията руски емигранти, заминали след 1917 г. Какво споделят тези хора за сегашната емиграция, ако изобщо има нещо такова?

Те не я познават много, освен ако не участват пряко в някои политически събития. А новата емиграция не знае много за старата (един от потомците на Борис Зайцев наскоро написа курсова работа за това с такова разочароващо заключение).

Смятам, че една от точките, където могат да се пресекат вълните на предишната и новата емиграция, е църквата. Имаме прекрасна енория към храма „Знамение на Божията майка“ на булевард „Екселманс“, където служи отец Владимир Ягело и където наскоро пристигна отец Алексей Умински. Там тези хора имат възможност да погледнат в очите на приятел. От една страна, потомците на бивши емигранти отдавна живеят собствен живот, далеч от Русия. Но са любопитни, опитват се да разберат какви са тези нови хора.

При откриването на на надписа „Последен адрес“ от септември 1922 г., говорейки, намерих следната форма: Вижте, сред вас има потомци на хора, които са заминали през 1922 г., и такива, които са заминали през 2022 г. (имах предвид главно членовете на „Мемориал“). Това наистина е среща на две Русии – и двете са вече бивши. Когато слушам настоящите мисли на новите емигранти за това как планират скоро да се върнат и да изградят една красива Русия на бъдещето, с фатализма на историк и библиотекар се обръщам и виждам потомците на онези, които са имали същата мечта – да се върнат в Русия веднага след поражението на болшевиките… За съжаление, всички те, в най-добрия случай, почиват в гробището Sainte-Genevieve-des-Bois.

Автор: Аглая Ашешова ; Превод от руски Александър Бакалов