Петър ПЛАМЕНОВ

Нова година!
Не се сърдя на тези,
дето тъпчат снега.

РАДОСТТА. Без причина е тук като снега. Нищо не е тъй леко, тъй подвижно като радостта. Това хайку, посветено на Нова година се счита за един от най-високите образци на жанра. То не е просто стихотворение за мига на възторга и неговата сила, а творба за дълбочината и мъдростта на емоцията. Радостта нуждае се да бъде споделена и така се умножава. Стихотворението на Яю долавя този смисъл на хармонията на радостта като взаимодействие и връзка. "Десетки свещи могат да се запалят от една, без да съкратят животът й. Щастието не намалява, ако се споделя" казва Буда.
Радостта е по-мъдра от тъгата, по-възвишена от скръбта, по-силна от всички доводи на разума, тя винаги носи в себе си тайната – онова чувство за съвършенство и вечност, за любов и хармония, които без нея нито биха могли да бъдат постигнати, нито разпознати и доловени. Този стих намеква за радостта като най-вишата мъдрост, до която изобщо се домогва човек. В мига на щастие смисълът на битието вече не е непонятен, нито далечен, а се преживява в самото съзвучие между съществата. Радостта открива силата на любовта и разпознава хармонията, която пронизва битието, милостта на онази мелодия, която го удържа да не се сгромоляса под бремето на неизбродната скръб. Само в мига на истинската радост има истинска прошка, склонни сме да не виним, да не упрекваме, да бъдем щедри като боговете.
В първия ден на годината сякаш светът се ражда отново, всичко е тъй леко, белотата, снега. Всичко носи надежда, а копнежите стават почти реалност... Радостта разкрива истината за човека, тя не просто го разхубавява и повдига, а го преобразява.
Позията съществува, защото все още имаме потребност от прекрасното, защото е някакъв удивителен път към истината за собственото ни вътрешно лице, път към смисъла на съществуванието.
Когато сме щастливи знаем: Спасени сме в радостта.



Йокои Яю произхожда от самурайско семейство, живяло в Нагоя. Изявява се като калиграф, художник, литератор и поет. Пследовател е на школата Мино. Всъщност Яю придобива истинска литературна слава едва след смъртта си с публикуването на книгата му „Пъдпъдъчено гнездо“ -сбирка от неочаквани по своята емоционалност и топъл хумор хайбуни, повечето с отчетлив, но и деликатен автобиографичен характер. Яю търси лекотата и непосредствеността на шеговитото като обобщаващо чувство за живота. Цел, която проличава и от начина, по който създава заглавия за своите прозаични откъслеци с поезия „Похвала на глинения тиган“, „Биография на остарял врабец“, „Разказ на дървената обувка“ и пр.
Йокои не разобличава, а незлобливо обрисува човека такъв какъвто е - с всички негови нелепи прищевки, малки грехове и страстни недостатъци. Смехът тук е превърнат в начин те да бъдат надмогнати без грубо морализаторстване или настъпателна осъдителност. Погрешките са облъхнати от топло, опрощаващо и разбиращо чувство, посредсвом което те да се осъзнаят не като недъзи, а като препяствия за надмогване.


Парадоксално в някои от своите хайбуни той предприема доста смел и специфичен художествен експеримент: използвайки методите на пародията и обобщението чрез ирония. Тъкмо с помощта на хайбуните-пародии Яю се противопоставя срещу прекомерния консерватизъм и традиционализъм на някои постоянни и „неизбежни“ поетически категории от старата японска и китайска литература и извежда едно ново стилово разбиране, според което новите теми, новите автори се нуждаят от собствена изразна свобода.
Хайбуните му, изпъстрени с хайку стихове, носят особена атмосфера, преплитаща съдбата на човека с тази на природата. Хайку стиховете все пак остават в полето на пейзажната и сезонна традиция. Приживе Яю се ползва от славата на еднин от най-изисканите калиграфи и художници. Успешно твори и в областта на хайгата – съчетаване на хайку и рисунка, където завещава множество майсторски произведения и шедьоври, но най-големият му принос е този особен поглед към ведрата мъдростта на радостта.
Стиховете му оставят стъпки в белотата на хартията, нека ги проследим.